около него.
— Колко време ще мине, преди някои любопитен журналист да се разрови в миналото ми? Имам си причини да се държа настрана, по дяволите, и не съм длъжен да ги оправдавам.
— Не си. — Тя си каза, че няма да плаче, защото почнеше ли, нямаше да спре. — Така и няма да получиш отговор на всички тези въпроси, защото никога не ги сподели с мен. Нито тях, нито причините ти. Това, струва ми се, е достатъчно показателно.
Джени се извърна, излезе от стаята и се спусна по дългата вита стълба. Не побягна, докато не се озова в прохладното утро навън.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джени погледна картите си и премисли. Деветка и осмица. По-добре да спре на седемнайсет, още една карта би била глупав риск. Тя реши, че животът е пълен с такива, и подаде знак на крупието. Четворката, която изтегли, я накара да се усмихне иронично. Имаше късмет на карти…
Какво търсеше на маса за блек-джек в седем и петнайсет сутринта в неделя? Е, все пак беше удобен начин да си губи времето. По-добър от това, да крачи напред-назад или да блъска по възглавницата. Вече беше опитала и двете. Само че невероятният и късмет през последния час не бе я развеселил. Тя беше в някакво мрачно настроение и всъщност би предпочела да губи поголовно. Така щеше да има нова кука, на която да окачи депресията си.
Джени нервно размени чиповете си и напъха печалбата в чантата си. Може би щеше да я проиграе на зарове после.
В казиното бяха останали само шепа посетители. Дребничка стара дама седеше пред игрален автомат и го тъпчеше с монети. Отвреме-навреме Джени чуваше звън на метал във ваничката. По-късно изискана зала щеше да се препълни и тя щеше да се загуби в дима и шумотевицата. Сега обаче застана до широката стъклена стена и се загледа в морето.
Заради него ли бе дошла тук, вместо да се върне у дома? Когато хвърляше куфара си в багажника, единствената й мисъл бе да се прибере в Ню Орлийнс и да възобнови живота си там. Почти неусетно бе кривнала от пътя. И макар вече да беше тук две седмици, не можеше да излезе на плажа. Гледаше и слушаше морето. Ала не можеше да отиде при него.
Защо се измъчваше така? Защо се придържаше толкова близо до онова, което винаги щеше да и напомня за Грант? Защото, призна си Джени, колкото й да се бе убеждавала в противното, тя още не можеше да приеме всичко за свършено. За нея бе също тъй непосилно да се върне при него, както и да се доближи до синьозелената вода. Той я бе отблъснал и болката я караше да се чувства куха.
Обичам те, обаче…
Джени не го разбираше това. Любовта означаваше, че всичко бе възможно. Любовта означаваше да се направи всичко възможно. Ако неговата любов беше истинска, Грант също би го разбрал.
Поне да бе устояла на желанието да потърси Макинтош във вестника. Нямаше да види онази смешна, нелепа, горчива историйка, в която той среща Вероника. Беше се смяла, после бе заплакала. С какво право я използваше в комиксите си, след като не бе споделил себе си с нея? А бе я използвал няколко пъти, в десетки вестници из страната, където читателите следяха главозамайващия романс на Макинтош със сексапилната, чаровна Вероника.
Беше забавно, а сатирата и циничните нотки го правеха още по-смешно. Беше човешко. Грант бе отразил наивността и клопките на влюбването по начин, който всеки мъж и всяка жена биха разбрали. Всеки път, щом погледнеше комиксите. Джени разпознаваше по нещо, което бяха правили заедно или което тя бе казала, само че леко преиначено, представено от особен ъгъл. Макар че зорко пазеше личния си живот от очите на околните, Грант разкриваше емоционалните си перипетии чрез Макинтош.
И Джени четеше, ден след ден.
— Рано си станала. Джени.
Нечия ръка докосна рамото й. Тя се извърна и видя Джъстин.
— Ранобудна съм. — Усмихна се. — Обрах казиното ти.
Той отвърна на усмивката, докато я преценяваше с внимателен поглед. Джени беше все тъй бледа, както когато ненадейно се появи в хотел „Команчи“. Бледността подчертаваше тъмните кръгове на безсъние под очите. Имаше ранен вид, който той позна, понеже също беше силно влюбен. Каквото и да бе станало между нея и Грант, то я беше белязало.
— Какво ще кажеш да закусим? — Джъстин обгърна раменете й преди тя да успее да отговори и я поведе към кабинета си.
— Не съм гладна, Джъстин — подзе Джени.
— Не си гладна вече две седмици. — Прекосиха външните офиси и влязоха в личния му кабинет, където той натисна бутона на асансьора си. — Ти си единствената братовчедка, която обичам, Дженвиев. Уморих се да гледам как чезнеш пред очите ми.
— Не чезна! — възмути се тя, после опря глава на рамото му. — Няма нищо по-неприятно от това, някой да се мотае наоколо и да се самосъжалява, нали?
— Адски досадно е — съгласи се Джъстин с усмивка и я напъха в клетката, след което се качи и той. — Колко пари ми ограби?
Отне й секунда да усети, че умишлено бе сменил темата.
— Не знам, към пет-шестотин.
— Ще пиша закуската в сметката ти — закани се Джъстин.
Смехът и прегръдката й го зарадваха. Вратите на апартамента му се отвориха пред тях
— Типично по мъжки — каза Серина. — Да цъфне в ранни зори с дивна хубавица, докато жена му си стои вкъщи и сменя пеленки.
Тя държеше гукащия Мак.
Джъстин се усмихна.
— Няма нищо по-лошо от ревнива жена.
Серина елегантно изви вежди и сложи бебето на ръцете му.
— Твой ред е — рече тя и се строполи в креслото. — Никнат му зъбки — обяви на Джени. — И не го понася геройски.
— А ти — да — забеляза Джъстин. Синът му се опита да успокои раздразнените си венци на рамото му.
Серина се усмихна, сгъна крака под себе си и се прозя.
— И това ще мине. Вие двамата яли ли сте?
— Току-що поканих Джени да закуси с нас.
Серина улови многозначителния поглед на мъжа си. „Принудих“ щеше да бъде по-подходяща дума.
— Добре — отвърна тя и вдигна слушалката на телефона. — Едно от предимствата да живееш в хотел е обслужването по стаите.
Докато Серина поръчваше закуска за трима, Джени се разходи из апартамента. Стаите и харесваха, преливаха от топлина и цвят, бяха обзаведени с вкус. Не приличаха на хотелски стаи. Бебето гукаше, докато Джъстин си играеше с него на дивана. Мелодичният глас на Серина нареждаше на служителите долу в кухнята.
Ако обичаш достатъчно, мислеше Джени, взирайки се в прозореца, ако желаеш достатъчно, можеш да свиеш гнездо навсякъде. Рина и Джъстин бяха го направили. Където и да решеха да живеят, по какъвто и да е начин, те бяха семейство. Беше тъй просто.
Джени знаеше, че те заедно се грижеха за детето, за казиното и за хотела. Бяха едно цяло. Сигурно помежду им имаше и различия, както във всяка връзка, особено когато и двете страни бяха със силни характери. Обаче те ги преодоляваха, защото всеки от тях бе готов на компромиси.
Не бе ли и тя готова на това? Би могла да ходи в Ню Орлийнс само на гости, за да се вижда със семейството си и да събужда стари спомени, ако имаше нужда. Можеше да си направи дом на онзи каменист бряг в Мейн — за Грант, заедно с Грант. Щеше да даде толкова много от себе си, стига той да отвръщаше със същото. Може би Грант просто не умееше да дава. Тя трябваше да се примири с това и най-сетне да затвори вратата след себе си.
