— Океанът е чуден… — обади се Серина зад нея.
— Да. — Джени се извърна. — Свикнах да го гледам. Разбира се, винаги съм живяла до река.
— Там ли се връщаш?
Джени отново се загледа през прозореца.
— В края на краищата, да.
— Ще направиш грешка, Джени.
— Серина — намеси се Джъстин, но тя го сряза с недвусмислен поглед.
— По дяволите, Джъстин, та тя е отчаяна! Само един твърдоглав мъж може да доведе една жена до такова състояние! Нали, Джени?
С унил смях тя прокара ръка през косата си.
— Така е.
— И обратното — напомни Джъстин.
— А ако твърдоглавият мъж прекалено се инати — продължи Серина — жената трябва да го пришпори малко.
— Той не иска да бъде с мен — изрече Джени бързо, после замлъкна. Болеше я, ала можеше да го каже. Време беше. — Не истински, не достатъчно. Той просто не пожела да повярва, че ще преодолеем трудностите. Не споделя с мен, сякаш е решен да не го прави. Изглежда, че се сближихме против волята му. Той не иска да е влюбен в мен, не иска да зависи от никого.
Докато говореше, Джъстин взе Мак и го занесе в съседната стая. Чу се дрънкалка.
— Джени — каза той, след като се върна. — Знаещ ли какво се е случило с бащата на Грант и Шелби?
Тя въздъхна и се отпусна в креслото до прозореца.
— Загинал е, когато Грант е бил на седемнайсет.
— Убили са го — поправи Джъстин и видя как по лицето й се изписа ужас. — Сенатор Робърт Кембъл. Ти си била дете, но може би си спомняш.
Джени помнеше смътно. Новините за покушението, телевизионните репортажи, шума около делото… И Грант е бил там, когато се е случило. Нали така бе казала Шелби? Баща им е бил убит пред очите им.
— Господи, трябва да с било кошмарно.
— Раните могат да оставят белези — продума Джъстин, като потъркваше разсеяно ребрата си. Жест, който жена му разбираше. — Алън ми каза, че Шелби е носела страха и мъката със себе си дълго време. Не ми се вярва за Грант да е било по-различно. Понякога… — Той отправи поглед към Серина. — Понякога те е страх да се приближиш прекалено много, защото може да се изгориш.
Серина мушна ръката си в неговата.
— Видяхте ли, той и за това не ми беше казал. — Джени заби пръсти в облегалката на креслото. Болеше я за него — за момчето и за мъжа. — Не искаше да ми се довери, да ми позволи да го разбера. А тайните са като стена помежду ни.
— Не вярваш ли, че те обича? — попита Серина внимателно.
— Не достатъчно — поклати глава Джени.
— Шелби се обади снощи — рече Серина. Закуската пристигна. Докато Джъстин отваряше вратата, тя поведе Джени към малка трапезария. — Грант неочаквано ги навестил преди няколко дни.
— Той…
— Не — изпревари я Серина. — Вече се е върнал в Мейн. — Шелби каза, че я затрупал с въпроси. Естествено, тя не могла да му отговори. Чак когато говори с мен, разбра къде си. — Джени се намръщи, ала не продума. — Попита дали следиш онези комикси, „Макинтош“. Отне ми два часа да се досетя защо ще ме пита това.
Джени я погледна въпросително.
— Май не те разбирам. — Без да го съзнава, тя се опитваше да пази тайната на Грант.
Серина взе каната, оставена от сервитьора.
— Кафе, Вероника?
Джени се засмя и кимна.
— Бързо вдяваш, Рина.
— Луда съм по загадки и главоблъсканици.
— Последния път се карахме за това. — Джени наля сметана в кафето си, след това се заигра с дръжката на чашата. — През всичкото време той не ми каза какво работи. После, когато съвсем случайно узнах, ужасно се ядоса, все едно бях му се натрапила, стъпила в забранена зона. А аз така се бях зарадвала. Мислех, че хвърля таланта си на вятъра и когато разбрах, че прави нещо толкова хубаво… — Тя замлъкна. — Той така и не ме допусна до себе си.
— Може би не си го помолила достатъчно високо — предположи Серина.
— Ако ме отблъсне пак, Рина, ще се разпадна. Тук не става въпрос за гордост, а за сила.
— Виждал съм как пред откриване на изложба толкова нервничиш, че ти прилошава — напомни й Джъстин. — Но винаги издържаш докрай.
— Едно е да изложиш чувствата си на показ пред публика, друго е да ги рискуваш, като ги предложиш на един човек, който може да ги отхвърли, и да загубиш всичко. Имам една изложба през ноември — Джени се заигра с яйцата в чинията си — Върху нея трябва да се съсредоточа сега.
— Хвърли един поглед на това. — Джъстин й подаде страницата с комикси от сутрешния вестник
Джени не искаше да чете, ала не можа да се сдържи.
Неделният епизод беше голям и цветен. Макинтош обаче изглеждаше блед и омърлушен. Сивите тонове говореха за тъга и самота. Тя се възхити на умението на Грант да улавя вниманието на читателя и да насочва настроението му.
В първото квадратче Макинтош седеше сам. Опрял лакти на колене и с брадичка, клюмнала на дланите. Не бяха необходими думи да предадат покрусата. Той веднага будеше съчувствие. Кой беше смазал клетия човечец този път?
На вратата се чука и той измънква: „Да“. Дори не помръдва, когато влиза Иван, руският емигрант, в обичайното си фанатично американско облекло. Този път е надянал каубойски ботуши и шапка.
„Ей, Макинтош, имам билети за баскетбол. Хайде да отидем да гледаме мажоретките.“
Мълчание.
Иван придърпва един стол и килва шапката си. „Ти можеш да купиш бирата — «американския начин на живот». Ще вземем твоята кола.“
Мълчание.
„Обаче аз карам“, заяви Иван бодро, побутвайки Макинтош с върха на ботуша си.
„А, здравей“ Макинтош се съживява за секунда, после пак застива.
„Ей, братле, има ли ти нещо?“
„Вероника ме заряза“.
Иван прехвърля крак връз крак и клати единия ботуш.
„Така ли? Намерила си някой друг, а?“
„Не“.
„Защо тогава?“
Макинтош така и не помръдва.
„Защото бях егоистичен, груб, арогантен, нечестен, тъп и изобщо гаден“.
Иван разглежда върха на обувката си.
„Това ли с всичко?“
„Да“.
„Жени“. Иван повдига рамене. „Никога не са доволни“.
Джени прочете комикса два пъти и погледна Серина и Джъстин безпомощно Серина взе вестника и го прегледа сама. Засмя се, след това го остави.
— Да ти помогна ли да си събереш багажа?
Къде можеше да бъде тя, да го вземат мътните?
Грант усещаше, че ще полудее, зададе ли си този въпрос още веднъж. Къде можеше да е?
