взимаше със себе си само спомена за нея.

Джени тръсна глава и скочи от леглото. Беше глупаво от нейна страна. Грант не беше тръгнал за никъде. Беше станал рано, просто защото не би могъл да спи и не бе искал да й пречи. Как й се искаше да я бе разбудил.

Сигурно е долу, каза си тя и излезе в коридора. Седи на масата в кухнята, пие кафе и ме чака. Но щом стигна стълбището, чу радиото тихо и неясно. Вдигна глава учудена. Шумът идваше отгоре, не отдолу.

Странно, помисли тя. Не бе предполагала, че той ползва третия етаж. Не беше го споменавал. Подтиквана от любопитство, Джени се заизкачва по витата стълба. Шумът на радиото се засили, макар че новинарската емисия бе приглушена и звучеше особено в тихия фар. До този миг тя напълно бе забравила за външния свят. С изключение на двата дни у Макгрегърови, лятото й бе прекарано отделно от него и бе заето изцяло с Грант.

Джени спря на прага на обляната в слънчеви лъчи стая. Беше ателие. Той бе събрал северната светлина в него. Погледът й пробягна по купчините вестници и списания, телевизора и хлътналото канапе. Нямаше триножници или платна, обаче това тук беше работилница за изкуство.

Грант седеше с гръб към нея, пред чертожната си дъска. Тя усети миризма на туш и може би на лепило. В стъкленото шкафче до него бяха подредени най-различни инструменти.

Архитект ли беше? Не, това беше малко вероятно, пък и кой архитект би устоял на предизвикателството на фермерската къща тъй наблизо? Той си говореше под носа, приведен над работата си. Джени би се усмихнала, ако не беше толкова удивена. Когато Грант помръдна ръка, тя видя в нея скъпа четка от самуров косъм.

Той я държеше с лекотата на дългогодишен опит.

Ала нали бе казал, че не рисува картини, спомни си Джени объркана. Изглежда беше вярно, иначе защо ще му трябват пергел и триъгълник? Освен това Грант седеше с лице към стената и… Какво всъщност правеше?

Преди тя да продума, той вдигна глава. Погледите им се срещнаха в огледалото пред него.

Грант не бе могъл да спи. Не бе могъл да лежи до нея, без да я желае. Някак, по някое време през нощта, се беше убедил, че трябва да се разделят и че той можеше да го преодолее. Джени живееше в друг свят, не само в друга част на страната. Блясъкът бе част от живота й — блясък, признание и тълпи от хора. Простотата беше част от неговия — простота, уединение и анонимност. Тези неща не се смесваха.

Беше станал по тъмно, заблуждавайки се, че ще може да работи. След два часа безплодни усилия най- сетне започваше. А сега тя бе тук, в ателието му — онази част от живота му, която бе решен да запази отделно и само за себе си. Бе искал когато Джени си тръгне, той да има поне едно убежище

Твърде заинтригувана, за да усети досадата му, тя прекоси стаята.

— Какво правиш?

Грант не отговори Джени застана до него и се наведе над листа хартия. Беше разчертан със светлосини линии и разделен на пет части. Дори след като видя рисунките в първата част, тя не бе сигурна какво гледаше

Не беше чертеж, разбира се. Комерсиално, може би рекламно изкуство? Прехласната, Джени се приведе още по-ниско над листа. Позна фигурката.

— О! Комикси — Доволна от откритието си, тя се приближи още повече. — Ами че аз съм виждала тази поредица стотици пъти. Обожавам я! — Засмя се и отмести косата си зад раменете. — Ти рисуваш комикси.

— Да. — Той не искаше Джени да бъде доволна, нито впечатлена. Това беше работата му, нищо повече. Съзнаваше, че ако не я накара да си отиде сега, днес, никога нямаше да може да го стори. Грант остави четката.

— Значи така се прави — продължи тя, очарована, пленена от изкуството му. — Тези сини линии помощни ли са? Как успяваш да намираш идеи всеки ден от седмицата?

Той не искаше тя да разбира. Разбереше ли, почти невъзможно щеше да бъде да я отблъсне.

— Това ми е работата — отговори сухо. — Зает съм, Джени. Имам срокове.

— Извинявай — започна тя, след това съгледа хладината в очите му. Внезапно осъзна, че Грант бе крил от нея тази основна част от живота си. Не беше й казал, при това съвсем умишлено. Заболя я. Заболя я силно.

— Защо не ми каза?

Той знаеше, че Джени ще попита, но вече не бе уверен в истинския отговор. Вдигна рамене.

— Не е ставало дума.

— Не е ставало дума — повтори тя тихо, като го гледаше втренчено — Не, предполагам, че си се погрижил за това. Защо?

Как можеше да й обясни, че му беше навик? Можеше ли да й каже чистата истина, че така бе свикнал да пази работата си, както и почти всичко друго, за себе си, че го бе сторил, без да мисли? И после бе продължил, механично, като защитна реакция. Така нямаше опасност да й даде всичко, а нали това го ужасяваше. Не, беше късно за обяснения. Време беше да си спомни правилото си да не ги дава на никого.

— Защо да ти казвам? — отвърна Грант рязко. — Това е моята работа, тя няма нищо общо с теб.

Лицето й изгуби цвета си, обаче той тъкмо ставаше от табуретката и не забеляза.

— Нищо общо — едва прошепна Джени. — Рисуването е важно за теб, нали?

— Разбира се — сопна се Грант. — Това е професията ми. Това е душата ми.

— Да, предполагам. — Тя усети студена вълна да я залива, докато се вкочани. — Сподели леглото се с мен, ала не и това.

Жегнат, той се извърна към нея. Раненото изражение на очите й беше най-страшното нещо, пред което се бе изправял.

— Какво общо има едното с другото, по дяволите? Какво значение има как си изкарвам хляба?

— Няма значение какво работиш. Нямаше да има значение, дори ако не вършеше нищо. Ти ме излъга.

— Никога не съм те лъгал! — извика Грант.

— Може би аз не разбирам тънката граница между заблудата и лъжата.

— Виж какво, работата ми е лична. Така искам аз. — Обяснението дойде въпреки волята му, гневно и разгорещено — Рисувам, понеже обичам да го правя, не защото съм длъжен или защото търся признание. Не изнасям лекции, не давам уроци и интервюта, понеже не искам да ме тормозят. Предпочитам анонимност — както ти си избрала публичността. Така ми харесва. Това си е моето изкуство, моят живот. Така и смятам да запазя нещата.

— Ясно. — Джени бе съсипана от болка, вцепенена от студ. Познаваше мъката достатъчно отблизо, за да разбере какво чувства. — И да ми кажеш, да го споделиш с мен, би се равнявало на публичност. Истината е, че ми нямаш доверие. Не вярваш, че бих пазила съкровената ти тайна и уважила начина ти на живот.

— Истината е, че моят начин е противоположен на твоя. — Болката го раздираше. Той я отблъскваше, усещаше го. И, както я отблъскваше, умираше да си я върне обратно. — Невъзможно е да съчетаят твоите нужди с моите и да оцелеем. Не става дума за доверие.

— Винаги става дума за доверие — възрази тя. Грант я гледаше както при първата им среща — беше ядосаният, враждебен непознат, който искаше да го оставят на мира. Джени бе натрапница тук, както в онази далечна нощ, по време на бурята. Тогава поне не го обичаше.

— Трябваше да научиш значението на думата любов, преди да я употребиш, Грант. Или може би всеки от нас трябваше да узнае разбирането на другия за нея. — Гласът й се изравни, както когато се сдържаше с всички сили. — За мен тя означава доверие, компромис и необходимост. Тези неща не се отнасят за теб.

— По дяволите, не ми казвай какво мисля. Компромис ли? — Той закрачи из стаята. — Какво разбирателство бяхме могли да постигнем ние? Ти би ли се омъжила за мен, би ли се покрила тук? И двамата знаем, че дори да опиташ, пресата ще те надуши. Би ли искала аз да живея в Ню Орлийнс, докато работата ми се разпадне и се побъркам от желание да се махна?

Грант се обърна към нея, като застана с гръб към източния прозорец и изгряващото слънце заблестя

Вы читаете Зовът на сърцето
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату