ноемврийско небе и голите дървета — също. Джени чувстваше, че беше жизненоважно да мисли за сега, за настоящия момент. Толкова неща можеха да се случат за два месеца. Та нали се бе влюбила за малка частица от тона време.
Според плана й вече трябваше да се е върнала в Ню Орлийнс. Там щеше да е горещо и задушно. Улиците щяха да бъдат пълни с хора, движението — натоварено. Слънчевата светлина щеше да се влива през желязната дантела на балкона й и да отпечатва причудливи шарки на пода. За миг я обзе носталгия. Тя обичаше града — богатите миризми, старовремския му чар и съвременното оживление. Обичаше и Уинди Пойнт — откритото пространство, назъбените скали и безкрайното море.
Грант беше тук и това определяше всичко. Би могла да зареже Ню Орлийнс за него, ако той го пожелаеше. Би било тъй лесно да построи живот тук, с него. А и деца…
Джени си помисли за старата къща до фара, празна, но чакаща. В големите стаи щеше да има място за деца. Можеше да си направи ателие на горния етаж, а Грант щеше да си има фара, когато искаше да се усамоти. На откриванията на изложби тя щеше да го държи за ръка и може би най-сетне нервите й щяха да се успокоят! Щеше да засади цветя — високи, гъсти гераниуми, трицветни теменужки с нежни листеца и жълтурчета, които щяха да се множат и да цъфтят всяка пролет. Нощем щеше да се вслушва в морето и в равното дишане на Грант до себе си.
— Какво правиш? Да не заспиваш? — той целуна косите й.
— Само си мечтая — рече Джени. Засега това бяха само мечти. — Не искам лятото да свършва.
Грант усети хлад и я притисна по-плътно до себе си.
— Все никога ще трябва. Харесвам морето през зимата.
Тя щеше ли да бъде тук с него тогава? Той не знаеше. Искаше я, ала някак не мислеше, че може да я задържи. Не смяташе, че би могъл да тръгне с нея. Животът му бе така подчинен на нуждата му от уединение, че би загубил част от себе си, ако се отвореше прекалено за външния свят. Джени живееше под светлината на прожекторите. Колко би изгубила, ако я помолеше да се откаже от тях? Как можеше да я помоли? И въпреки това идеята да живее без нея му се струваше немислима.
Грант се упрекваше, че бе оставил нещата да стигнат толкова далеч. Но също си казваше, че не би върнал и минутка от времето, прекарано с нея. Борбата в него продължаваше. Да я пусне. Да я заключи във фара си. Да се върне към предишния си живот. Да й се моли да остане.
Докато насочваше лодката към брега, той видя как слънцето се гмурна в морето. Не, слънцето не биваше да си отива. Обаче щеше да си отиде.
— Умълча се — продума Джени, щом той изгаси мотора и остави лодката да доплува до пристана.
— Мислех си… — Грант изскочи, за да върже въжето, след това подаде ръка на Джени. — Не мога да си представя това място без теб.
Тя залитна, като стъпваше на кея.
— Почти… Почти го чувствам като свой дом.
Той сведе поглед към ръката й, тази красива, опитна ръка на художничка.
— Разкажи ми за апартамента ти в Ню Орлийнс — помоли, когато закрачиха по клатещите се дъски.
— Във Френския квартал е. От балкона се вижда Джексън Скуеър, заобиколен от павилионите на художниците и пъплещ от туристи и студенти. Страшна дандания. — Джени се засмя. — Ателието ми е изолирано от шума, ала понякога слизам долу да слушам хората и музиката.
Те се покатериха по ръбестите скали. Не се чуваше нищо освен морето и чайките.
— Понякога излизам през нощта и се разхождам, само за да слушам музиката от сградите. — Тя пое дълбоко соления въздух. — Мирише на уиски и на Мисисипи и на кипящ живот.
— Липсва ти — забеляза Грант тихо.
— Отдавна не съм била там. — Те наближиха фара. — Напуснах го, може би избягах оттам, преди седем месеца. Твърде много ми напомняше за Анджела и не издържах. Странно, защото бях изкарала вече една година, макар и да бях се потопила нарочно в работа. Обаче една сутрин се събудих и не можах да понеса да бъда там, защото знаех, че нея я няма… Че никога няма да я има. — Джени въздъхна. Много време бе нужно, за да поутихне болката. — Когато стигнах дотам, че с мъка излизах из града, разбрах, че трябва да се махна.
— Ще трябва да се върнеш — рече той — и да преодолееш това.
— Вече го направих. — Тя изчака Грант да отвори вратата — Преодолях загубата, въпреки че Анджела ужасно ми липсва. Ню Орлийнс ще ми бъде още по-скъп, защото ми напомня за нея. Явно местата имат свойството да ни притеглят и да ни задържат. — Тя се усмихна. — Това място държи теб.
— Да. — Стори му се, че усеща зимата да се прокрадва по-близо към тях, и прегърна Джени. — Дава ми онова, от което имам нужда.
Тя сведе ресници. Зелени светлинки прозираха през тях.
— А аз?
Той впи устни в нейните така отчаяно, че я разтърси, не със силата си, а с чувството, което избухна в него без предупреждение. Джени му се отдаде. Грант се отдръпна, като се мъчеше да запази самообладание. Тя беше тъй мъничка и крехка. Той като че ли забравяше това, когато я държеше в обятията си. Студено му беше. И я искаше.
— Ела горе — прошепна Грант.
Джени го последва мълчаливо. Знаеше, че макар ръцете и гласът му да бяха нежни, вътрешно той гореше. Това я възбуди. Напрежението в него сякаш нарастваше с всяка секунда и всяко стъпало, докато се изкачваха към спалнята. Като първия път е, помисли тя, тръпнейки в очакване. Или като последния.
— Грант…
— Не говори. — Той я сложи да седне на леглото и свали обувките й. Ръцете му ламтяха да вземат, да грабят, но Грант ги насилваше да се движат бавно и плавно. Седна до нея, положи ги на раменете й и след това ги спусна по ръцете й, като докосна с устни нейните.
Целувката беше лека, ефирна, ала Джени усещаше пулсиращата страст, която прикриваше. Тялото му беше напрегнато. Той захапа и засмука долната й устна, потърка с палци китките й. Не беше в ласкаво настроение, обаче се стараеше да бъде нежен. Тя усещаше мириса на морето по него и си спомни за първия път, когато се бяха любили бурно на тревата, а над тях просветваше и гърмеше. От това се нуждаеше Грант сега. Когато пулсът й започна се удря в палците му, Джени разбра, че и тя искаше същото.
Тялото й не се стопи, а се изви. Джени простена, притегли го към себе си и притисна устни към неговите.
Той беше като мълния, като лава и като ураган, когато я прикова с тежестта си към леглото. Ръцете му настървено търсеха, намираха, дърпаха дрехите й, сякаш не успяваше да я докосва достатъчно бързо. Загуби контрол, а миг по-късно — тя също и те се сплетоха в задушаваща любовна прегръдка.
Настояваха, изискваха един от друг. Пръстите им натискаха, устните и опустошаваха. Разхвърляха дрехите напосоки в стремежа да превземат гореща, влажна плът. Допирът не бе достатъчен, трябваше да вкусят гладката, солена от морето кожа и знойната страст.
Дива, необуздана страст и пъклено желание. Грант и Джени им се предадоха и взеха един от друг. Взетото биваше възстановявано, отново и отново, докато се любеха с неистовата енергия на отчаянието. Нетърпеливи пръсти я завладяха. Ненаситна уста го покори. Властваше не той или тя, а примитивният им инстинкт.
Бързо, накъсано дишане, тръпнеща кожа, упойващи аромати, ухание на море и желание. Замаяха ги и ги направиха едновременно пленници и господари. Очите им се срещнаха веднъж и всеки видя себе си уловен в душата на другия. После, движейки се заедно, те изпаднаха в транс.
Едва се развиделяваше, когато Джени се събуди. Светлината бе розова и топла, но прозорецът бе леко заскрежен. Веднага усети, че е сама. Когато докосна чаршафите до себе си, те бяха студени. Беше отпаднала, тялото й бе преситено от дългата нощ на страст, ала тя се надигна и извика Грант. Това, че той бе станал преди нея, я разтревожи — Джени винаги ставаше първа.
Замисли се за държанието му през изминалата нощ и не бе сигурна дали да усмихне или да се намръщи. Енергията му не свършваше. Той отново и отново се обръщаше към нея и любовта им бе запазила онзи див, умопомрачителен привкус. Веднъж, докато ръцете и устата му се движеха по нея, и се стори, че Грант като че ли се стараеше да запечата в съзнанието си всичко, което тя представляваше. Сякаш заминаваше и
