на касата на вратата.
Емджей О’Лиъри. Скоро щеше да я разпита, лично. И той щеше да е човекът, който да каже на нея и на Бейли Джеймс, че тяхната приятелка Грейс бе мъртва. И двете задачи чувстваше като свое задължение.
Втората Звезда бе у О’Лиъри, която от неделя следобед бе изчезнала заедно с преследвача на нередовни длъжници Джек Дакота. Макар сега да бе едва понеделник вечер, Емджей и нейният спътник бяха успели да придвижат събитията по няколко пункта — включително още три трупа.
Сет си спомни глупавия и противен поръчител на заеми, който не само бе изпратил Дакота с фалшивото поръчение да доведе Емджей, а и се бе забъркал в изнудване. Наемните биячи, които следяха Емджей, вероятно бяха свързани с някаква друга негова далавера и го бяха убили. След това бяха извадили много лош късмет на един мокър хлъзгав път.
И отново стигаше до задънена улица.
Грейс Фонтейн вероятно водеше до третата задънена улица. Той не бе сигурен какво ще му дадат празната й къща и разхвърляните й вещи, ала щеше да ги прегледа, стъпка по стъпка и сантиметър по сантиметър. Това бе неговият стил.
Щеше да бъде акуратен, щеше да бъде внимателен и щеше да намери отговорите. Сет вярваше в реда и в законите. Безрезервно вярваше в правосъдието.
Сет Бюкенън бе трето поколение полицай и бе стигнал до званието лейтенант благодарение на вродения си усет към полицейската работа, почти ужасяващото си търпение и непоклатимата си обективност. Подчинените му го уважаваха, а някои тайничко се страхуваха от него. Той знаеше, че понякога го наричат „Машината“ и не се обиждаше. Емоциите, нервите, скръбта и чувството за вина, които цивилните можеха да си позволят, нямаха място в неговата работа.
Ако го смятаха за сдържан, дори студен, Сет приемаше това като комплимент.
Остана още за миг на прага, отразен в огледалото в махагонова рамка на отсрещната стена на голямата стая. Бе висок, добре сложен мъж, с твърди като стомана мускули под тъмното сако. Бе разхлабил вратовръзката си, защото бе сам, а гъстата му, вълниста гарвановочерна коса бе леко разрошена. Лицето му бе сериозно, с ъгловата челюст и матова кожа. Носът му бе чупен преди години, когато бе униформен полицай, и му придаваше малко груб вид. Устните му бяха твърди, плътни и рядко се усмихваха. Очите му, с цвета на тъмното злато от старите картини, гледаха студено изпод прави черни вежди.
На една от широките си ръце носеше пръстен, останал от баща му. От двете страни на тежкото злато бяха изписани думите „Служи“ и „Защитавай“.
Той приемаше и двете си задължения сериозно. Наведе се и вдигна червената коприна, хвърлена върху разпилените по килима дрехи. Мазолестите му пръсти се плъзнаха по тъканта. Нощницата бе от същия плат като късия халат, с който бе облечена жертвата.
Искаше да мисли за нея само като за жертва, не като за жената от портрета, определено не като за жената от новите и смущаващи сънища, които го будеха нощем. И се дразнеше, че мислите му продължаваха да се връщат към това потресаващо лице, към жената зад него. Това бе — е било, поправи се Сет — част от нейната сила. Това умение да се загнезди в съзнанието на мъжа, докато той се окаже обсебен от нея.
Трябва да е била неустоима, реши той, все още хванал коприната в ръка. Незабравима. Опасна.
Дали бе облякла коприната заради някой мъж? Дали бе очаквала гост, едва интимна нощ на страсти?
И къде бе третата Звезда? Дали нейният неочакван посетител я бе намерил и взел? Сейфът в библиотеката на долния етаж бе разбит и празен. Изглеждаше логично да не бе държала нещо толкова ценно в дома си. И въпреки това бе полетяла от балкона.
Дали бе бягала? Дали той я бе преследвал? Защо го бе пуснала в къщата? Здравите ключалки на вратите не бяха разбити. Дали бе била толкова непредпазлива, толкова лекомислена, че да отвори вратата на непознат, облечена само с тънкия копринен халат?
Или го бе познавала?
Може да се бе похвалила с диаманта, дори да го бе показала. Дали алчността бе изместила страстта? Скандал, после сбиване. Боричкане и падане. После разбиването на къщата като прикритие.
Това бе една възможност, реши Сет. Долу бе дебелият й бележник с телефони и той щеше да го провери, име по име. Както и екипът, който водеше, щеше да провери сантиметър по сантиметър празната къща в Потомак, Мериленд.
Но първо трябваше да се срещне с някои хора. Да съобщи за трагедията и да навърже подробностите. Трябваше да помоли някой от приятелите или роднините на Грейс Фонтейн да дойде и официално да идентифицира трупа.
Съжаляваше, повече, отколкото би искал, че който и да бе този човек, който бе държал на нея, трябваше да погледне обезобразеното й лице.
Пусна копринената нощница, хвърли един последен поглед на стаята с голямото легло и стъпканите цветя, с прекрасните старинни бутилки, които грееха като скъпо ценни камъни. Вече знаеше, че ароматът на тази стая ще го преследва, както и съвършеното лице от портрета с маслени бои на долния етаж.
Когато се върна, бе пълен мрак. За него не бе необичайно да работи до късно върху някой случай. Никога не бе имал друг живот извън работата си, никога не се бе стремил да има. Жените, с които се срещаше, бяха внимателно, дори пресметливо подбирани. Повечето не приемаха изискванията на професията му и рядко се стигаше до продължителна връзка. Тъй като знаеше колко е трудно за този, който чака, да приеме изискванията за време, сили и себеотдаване, Сет очакваше оплаквания, мусене и дори обвинения от жените, които се чувстваха пренебрегнати. Затова никога не даваше обещания. И живееше сам. Знаеше, че не може да направи кой знае какво тук, на местопрестъплението. Би трябвало да е на бюрото си или поне да си отиде у дома, за да си проясни ума. Ала тази къща го привличаше. Не, тази жена, призна си той. Това, което го привличаше, не бяха двата етажа дърво и стъкло, колкото и да бяха прекрасни. Бе лицето от портрета.
Остави колата си в началото на алеята и стигна пеша до къщата, скрита между големи стари дървета и добре поддържани храсти, раззеленили се от лятото. Влезе вътре и натисна ключа, който палеше полилея в коридора.
Неговите хора вече бяха започнали досадната обиколка от врата на врата в квартала с надеждата, че някой в някоя от другите големи и скъпи къщи може да е видял нещо, да е чул нещо.
Медицинската експертиза щеше да отнеме доста време — разбираемо, напомни си Сет. Бе почивен ден и персоналът бе сведен до минимум. Официалните доклади щяха да отнемат още малко по-дълго.
Но не докладите или тяхната липса се въртяха в главата му, докато се връщаше към портрета над облицованата с плочки камина.
Грейс Фонтейн е била обичана. Той бе подценил дълбочината, до която може да достигне едно приятелство.
Ала бе видял дълбоката и разкъсваща скръб по лицата на двете жени, с които току-що се бе разделил.
Между Бейли Джеймс, Емджей О’Лиъри и Грейс бе съществувала много силна връзка. Съжаляваше — а Сет рядко бе съжалявал за нещо — че трябваше да им го каже така направо.
Думите, с които полицаите смекчават смъртта, с която живеят — често насилствена, често неочаквана. Бе изрекъл думите, както ги бе изричал толкова често в миналото, и бе видял как крехката блондинка и лукавата на вид червенокоса просто бяха рухнали. Бяха се вкопчили една в друга и просто се бяха срутили.
Нямаше нужда двамата мъже, изживяващи се като защитници на жените, да му казват да ги остави насаме със скръбта им. Тази нощ нямаше да има въпроси, заявления, отговори. Нищо, което той можеше да каже или да направи, нямаше да проникне през плътната завеса на скръбта.
Грейс Фонтейн е била обичана, помисли отново, загледан в невероятните сини очи. Не просто желана от мъжете, а обичана от две жени. Какво имаше зад тези очи, какво имаше зад това лице, което заслужаваше такава безусловна любов?
— Коя, по дяволите, си ти? — измърмори Сет. Отговори му дръзката, подканваща усмивка. — Прекалено
