си красива, за да бъдеш истинска. Прекалено си наясно с красотата си, за да бъдеш добра. — Дълбокият му глас, дрезгав от умора, изкънтя в празната къща. Той пъхна ръце в джобовете си и се заклати на пети. — Прекалено си мъртва, за да ми пука.
И макар да се отвърна от портрета, имаше неприятното чувство, че той го наблюдава. Че го преценява.
Още не се бе обадил на най-близките й роднини, на лелята и чичото във Вирджиния, които я бяха отгледали след смъртта на родителите й. Лелята бе на почивка в някаква вила в Италия и тази вечер не можеше да се свърже с нея.
Вили в Италия, помисли Сет, сини диаманти, портрети с маслени бои над камини със сапфиреносини плочки.
Този свят бе много далеч от света на средната класа, в който бе израснал, и от живота, в който бе навлязъл, откак започна работа.
Но знаеше, че насилието няма любимци. След време щеше да си отиде у дома, в своята миниатюрна къщичка с двор с размер на носна кърпичка, наблъскана сред десетки други миниатюрни къщички. Тя щеше да е празна, защото досега не бе намерил жена, която да го подтикне да сподели дори това малко собствено пространство. Ала неговият дом щеше да го чака.
А тази къща, при всичката си лъскава дървения и километри блестящо стъкло, хълмиста ливада, прохладно езерце и подстригани храсти, не бе защитила своята господарка.
Заобиколи очертания на пода силует и отново пое по стълбите. Бе нервен, можеше да си го признае. А най-добрият начин да си оправи настроението бе работата.
Помисли, че може би една жена с изпълнен със събития живот като Грейс Фонтейн би отбелязвала тези събития и свързаните с тях чувства в дневник.
Работеше мълчаливо и внимателно в спалнята й, като много добре знаеше, че бе като уловен в капана на знойния аромат, който тя бе оставила след себе си.
Бе свалил вратовръзката си и я бе пъхнал в джоба. Дотолкова бе свикнал с тежестта на пистолета в кобура под мишницата си, че не го забелязваше.
Прегледа чекмеджетата й, без да бърза, макар че сега те бяха почти празни и съдържанието им бе разпръснато по пода. Претърси под тях, зад тях и под дюшека.
Изведнъж му мина глупавата мисъл, че бе притежавала достатъчно дрехи, за да облече цяла трупа фотомодели, и че бе предпочитала меките материи. Коприна, кашмир, сатен, тънка вълна. Ярки цветове, предимно в синята гама.
Защо не, с тези очи, каза си той, като си ги представи.
Улови се, че се чуди как е звучал гласът й. Дали е подхождал на знойното лице, дали е бил нисък и дрезгав, още едно мъркащо изкушение за мъжа? Така си го представяше, тъмен и чувствен като аромата, увиснал във въздуха.
Тялото й бе подхождало на лицето, бе подхождало на аромата, помисли Сет и влезе в голямата гардеробна. Разбира се, тя бе подпомогнала природата. Чудеше се защо една жена би искала да добави силикон към тялото си, за да прелъсти мъжа. И какъв плиткоумен мъж би го предпочел пред честната форма.
Той предпочиташе в жената честността. Настояваше за нея. Което вероятно бе една от причините да живее сам.
Огледа все още висящите дрехи и поклати глава. Тук дори убиецът бе загубил търпение. Той бе избутал закачалките в единия ъгъл, но не си бе направил труда да смъкне всичко от тях.
Според Сет обувките бяха доста над двеста чифта, а една от лавиците очевидно бе предназначена за ръчни чанти. Чантите, във всички възможни форми и цветове, бяха измъкнати от местата си, разкъсани и претърсени.
В шкафа имаше още пуловери, шалове, бижута. Сигурно бе имала и доста истински бижута. Някои от тях трябва да са били в сега празния сейф долу, бе сигурен в това. А може да бе имала и сейф в банката.
Това щеше да е първото нещо, което да провери сутринта.
Обичала е музика, реши той, докато оглеждаше безжичните колонки. Бе видял колонки във всички стаи, а в хола долу имаше разпилени компакт-дискове, касети, дори стари грамофонни плочи. Доста разностранен вкус, всичко от Бах до поп.
Дали бе прекарвала много вечери сама, с музика, лееща се из цялата къща? Дали някога се бе сгушвала пред тази изискана камина с една от стотиците книги в нейната библиотека?
Сгушена на дивана, помисли Сет, облечена в късия червен халат, подвила под себе си хилядадоларовите си крака. Чаша бренди, тиха музика, светлината на звездите, струяща през прозорците на покрива.
Виждаше го пред очите си. Виждаше я как вдига поглед, как отмята водопада от черни коси от зашеметяващото си лице, как изкусителните устни трепват, като го види, че я наблюдава. Оставя книгата настрани, протяга подканващо ръка, засмива се с тихия си гърлен смях и го привлича до себе си.
Почти можеше да го вкуси.
Затова изруга под носа си и си даде един миг да овладее внезапно забързалия се пулс.
Мъртва или жива, реши той, тази жена бе вещица. И проклетите камъни, глупави или не, изглежда само й даваха допълнителна сила.
А Сет си губеше времето. Направо го губеше, каза си той и стана. За тези неща си имаше правила и установен ред. Трябваше да се върне и да вдигне пара, така че медицинската експертиза по-скоро да му даде предполагаемия час на смъртта. Трябваше да започне да се обажда на телефоните в бележника на жертвата.
Трябваше да излезе от къщата, която ухаеше на тази жена. Само дето не дишаше с нейния дъх. И да стои извън нея, реши той, докато бе сигурен, че може да обуздае непривичните си фантазии.
Раздразнен от себе си, ядосан от начина, по който самият той се отклоняваше от установения ред, се върна през спалнята. Едва пое по извитите стълби, и някакво движение привлече погледа му. Ръката му посегна към пистолета, ала вече бе твърде късно.
Много бавно отпусна ръката си, остана където беше и погледна надолу. Това, което го потресе и го накара да се закове на място, не бе пистолетът, насочен към сърцето му, а фактът, че ръката, която държеше този пистолет, непоклатимо като скала, бе ръката на една мъртва жена.
— Е — каза мъртвата жена и пристъпи напред в ореола светлина под полилея в коридора, — вие определено сте мърляв и глупав крадец. — Потресаващо сините очи гледаха към него. — Ще ми предложите ли една причина да не пробия дупка в главата ви, преди да извикам полицията?
Като за дух тя прекрасно съответстваше на фантазиите му. Гласът й бе мъркащ, зноен и гърлен, и съвършено жив. А като за наскоро починала, бузите й бяха доста пламнали от гняв. Не се случваше често съзнанието на Сет да изключи. Но сега се бе случило. Той виждаше една жена, свежа и облечена в бяла коприна. В ушите й проблясваха обици, а в ръката й имаше лъскав сребърен пистолет.
Дръпна се рязко назад, макар че нищо от потреса му не си пролича.
— Аз съм полицията — заяви Сет сериозно.
Устните й трепнаха подигравателно.
— Разбира се, хубавецо. Кой друг би се промъквал в заключена празна къща, в която няма никой, освен някой преуморен патрулен полицай?
— Отдавна не съм бил патрулен полицай. Аз съм Бюкенън. Лейтенант Сет Бюкенън. Ако насочите пистолета си малко по-наляво от сърцето ми, ще ви покажа удостоверението си.
— Просто горя от желание да го видя. — Без да откъсва поглед от него, тя бавно отмести дулото на пистолета. Сърцето й се блъскаше в гърдите от страх и гняв, ала направи още една крачка напред, когато мъжът бръкна с два пръста в джоба си. Доколкото можеше да види, удостоверението, със златен ръб по ръба, изглеждаше съвсем истинско. И в нея започна да се надига едно много лошо чувство, едно по-гадно свиване на стомаха, отколкото когато спря в началото на алеята и видя непознатата кола и светещите в къщата лампи.
Вдигна очи отново към неговите. Наистина, той приличаше повече на полицай, отколкото на крадец. Много хубав, по един строг и старомоден начин. Стегнатото му тяло с широки рамене и тесни бедра изглеждаше безмилостно тренирано.
