вятъра. Както й вървеше напоследък, възможно бе това да се окаже някакъв зловещ заговор.
Къщата бе стояла необитавана години наред. Знаеше, че наскоро е била закупена, но подробностите бяха оскъдни. Сдружение, наречено „Триад“, спомни си тя. Предполагаше, че е компания, която възнамерява да превърне сградата в хотел или малък курорт.
Решението им да поканят управителя на галерията вместо собственика и досадната му съпруга бе необяснимо. Памела бе позеленяла от завист, когато бе разбрала.
И все пак Малъри не бе имала намерение да приема. Нямаше приятел, което бе още едно лошо стечение на обстоятелствата в живота й напоследък, а да шофира сама по планински път до здание, което изглежда като замък от филм на ужасите, за да се отзове на една смущаваща покана, не бе нейната представа за приятно прекарване на свободното време.
Дори не бе написан номер за обратна връзка, което й се струваше нагло и неучтиво. Също толкова неучтиво би било да не отиде, но би постъпила именно така, ако Джеймс не бе видял плика на бюрото й.
Бе толкова въодушевен, че настойчиво я бе помолил да му опише с подробности интериора на къщата. Освен това й бе напомнил, че ако дискретно спомене за галерията няколко пъти, би било от полза за бизнеса.
Ако успееше да привлече нови клиенти, може би щеше да й бъде простено за обидните думи и разлятото капучино.
Колата й се изкачваше по стесняващия се път през гъстата, тъмна гора. Винаги бе гледала на това възвишение като на приказно място. Но точно сега, в мрака и проливния дъжд, си припомни само поредица страховити старинни легенди.
Ако причината за тракането на калника бе нещо сериозно, би могла да прекара часове сгушена в колата си край шосето, да слуша бурята навън и да си представя конници без глави, докато чака да я изтеглят, за което не можеше да си плати.
Крайно нежелателно бе повредата да се окаже сериозна.
Стори й се, че вижда светлина, проблясваща сред дъжда и клоните, но чистачките се плъзгаха по стъклото с максимална скорост и все пак едва успяваха да се преборят с водните струи.
Когато отново отекна гръм, Малъри стисна здраво волана. Макар и да не обичаше бурите, с удоволствие би наблюдавала тази през прозореца на някоя топла стая, с чаша вино в ръка.
Сигурно вече бе близо. Колко дълго можеше да се изкачва по този път, докато започне да се спуска от другата страна на възвишението? Знаеше, че „Уориърс Пийк“ се извисява на върха като закрилник на долината, или като неин властелин. От километри не бе задминала друга кола.
Това само потвърждаваше, че всеки, който поне наполовина е запазил здравия си разум, би се отказал да шофира в подобно време.
Стигна до разклон и пое по десния път между огромни каменни колони. Забави и зяпна от изненада, когато видя статуите на воини в естествен ръст до всяка колона. Може би заради бурята или заради гневното си настроение, но за миг си помисли, че приличат по-скоро на живи хора, отколкото на фигури, изсечени от камък. Стори й се, че косите им се развяват, а пръстите им стискат дръжките на мечовете. Бе почти убедена, че на светлината на светкавиците видя как мускулите на ръцете и под широките им голи гърди се издуват.
Едва устоя на изкушението да слезе от колата и да ги разгледа отблизо. Но когато премина през отворения железен портал, усети хладна тръпка и извърна глава назад, изпълнена с толкова уплаха, колкото и възхищение към скулптора.
Рязко натисна спирачките и маздата се закова на чакълената алея. С разтуптяно сърце се загледа във великолепния елен, който стоеше точно пред бронята на колата на фона на внушителния силует на къщата.
За миг взе и него за скулптура, въпреки че никой разумен човек не би я поставил в средата на алеята. Но едва ли онзи, който бе избрал да живее в къщата на върха, можеше да се нарече „разумен“.
Очите на елена светнаха със сапфирен блясък, когато фаровете го озариха и той леко извърна глава. „Възхитително“, помисли си Малъри и продължи да се взира в него като хипнотизирана. От козината му се стичаше вода, а при следващата светкавица цветът й се стори ослепително бял.
Гледаше я, но в святкащите му очи не се четеше нито страх, нито изненада. Макар да бе невъзможно, в тях сякаш се долавяше злорадство. След миг той просто изчезна в мъглата през завесата от водни капки.
„Невероятно“. Малъри въздъхна дълбоко и отново я побиха хладни тръпки, въпреки че в колата й бе топло. Внимателно огледа къщата.
Беше я виждала на картини и снимки. Познаваше силуета й, извисяващ се на хълма над долината. Но бе съвсем различно да я зърне отблизо в бурята.
„Нещо средно между замък, крепост и къща на ужасите“, каза си тя.
Каменните стени бяха катранено черни, а върховете на кулите и бойниците стърчаха, сякаш някое хитро хлапе ги е подредило по свой вкус. През всеки от мокрите дълги и тесни прозорци, навярно стотици, струеше златиста светлина.
Явно собственикът не се тревожеше колко ще плати за електричество.
Около приземния етаж се стелеше мъгла.
Следващата светкавица огря бяло знаме със златен ключ, което се вееше над най-високата кула.
Тя се приближи с колата си. Край зидовете и по ръба на покрива се открояваха множество шадравани с фигурки на джуджета, от чиито ухилени уста и шепи се стичаха струи вода.
Спря пред издигната каменна площадка и сериозно се замисли дали да не потегли обратно през бурята.
Нарече се „страхливка“ и „глупачка“. Запита се къде бе изчезнала жаждата й за приключения.
Обидните думи се оказаха въздействащи и след няколко мига вече барабанеше с пръсти по дръжката на вратата. Внезапно почукване на стъклото я накара да изпищи.
Видя пред себе си лицето на смъртта, което надничаше изпод черна качулка, и изведнъж писъкът й секна.
„Фигурките от фонтаните не оживяват“, каза си уверено и многократно преповтори думите в ума си, докато предпазливо спускаше стъклото.
— Добре дошли в „Уориърс Пийк“ — приветства я нечий глас сред дъжда и усмивката на страховитото лице разкри множество зъби. — Ако оставите ключовете си в колата, госпожице, аз ще се погрижа за нея.
Преди да се опомни и отново да затвори отвътре, костелива ръка дръпна вратата. Посрещачът спря пътя на вятъра и дъжда с едрото си тяло и най-големия чадър, който Малъри бе виждала.
— Ще ви помогна да стигнете суха до вратата.
Какъв беше акцентът? Английски? Ирландски? Шотландски?
— Благодаря.
Когато понечи да слезе, нещо я притегли обратно към седалката. Обзе я паника, но след миг осъзна, че просто е забравила да откопчае предпазния си колан.
Щом се освободи, закрачи под чадъра и се опита да успокои учестеното си дишане, докато вървяха към двойната входна врата. Бе достатъчно широка, за да премине кола, а потъмнелите сребърни хлопки бяха огромни, с форма на драконови глави.
„Страхотно посрещане“, помисли си Малъри миг преди едната врата да се отвори и да я лъхне топлина и светлина.
Пред нея застана жена с буйни, огненочервени коси, които обграждаха прелестно лице с бледа кожа. В зелените й очи проблясваха дяволити пламъчета, сякаш се смееше на нещо. Бе висока, стройна и облечена с ефирна черна рокля. На гърдите й висеше медальон с огромен прозрачен камък.
Крайчецът на устните й, червени като косите, леко се повдигна, когато протегна ръка и пръстените й заблестяха.
„Прилича на много секси фея“, помисли си Малъри.
— Добре дошли, госпожице Прайс. Не е приятно човек да бъде навън в такава буря, убедена съм. Заповядайте.
