Ръката й бе топла и силна и пусна десницата на Малъри едва когато влязоха в антрето.
Светлината идваше от кристален полилей, така изящно изработен, сякаш сребърните обръчи и спирали са посипани със захар.
Мозайката на пода изобразяваше воини като онези до колоните и безброй митични същества. Малъри изпита желание да коленичи, за да я разгледа внимателно, и затаи дъх при вида на картините, които висяха по стените с цвят на разтопено масло.
— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете при нас тази вечер — продължи жената. — Аз съм Роуина. Ще ви поканя в приемната. Има прекрасна камина. Рано е да я палим, но в тази буря се наложи. Трудно ли се придвижихте до тук?
— Доста. Госпожице…
— Роуина. Просто Роуина.
— Роуина. Нали мога да се поосвежа, преди да се присъединя към компанията?
— Разбира се. В тоалетната. — Посочи към една врата под главното стълбище. — Приемната се намира точно вдясно. Не бързайте.
— Благодаря.
Веднага щом влезе, Малъри се убеди, че думата „тоалетна“ едва ли подхожда на разкошното помещение.
Върху мраморен плот горяха шест свещи, които излъчваха ярка светлина и аромат. До голямата мивка висяха тъмночервени кърпи, поръбени с дантела, а позлатената батерия имаше съвършената форма на лебед.
Тук мозайката на пода представляваше русалка, седнала върху скала, която се усмихва на синьото море, докато разресва огненочервените си коси.
Този път, след като се увери, че е заключила вратата, Малъри застана на колене, за да прецени изработката.
„Прелестна е“, помисли си тя и прокара пръсти по плочките. Определено бе стара и бе истински шедьовър.
Нима има нещо по-велико от дарбата да твориш красота?
Изправи се и изми ръцете си със сапун с лек аромат на розмарин. Посъзерцава картините на нимфи и русалки на Уотърхаус по стените, преди да извади пудриерата си.
Не можеше да направи почти нищо с косите си. Беше ги прихванала на тила с шнола, но вятърът бе разрошил тъмнорусите й къдрици. „Ефектно“, помисли си тя, докато слагаше пудра на носа си. „Небрежно и стилно“. Не притежаваше съвършената елегантност на червенокосата, но все пак изглеждаше добре. Сложи нов пласт бледорозово червило, което се бе оказало сполучлива инвестиция. Светлият неутрален цвят подхождаше на червендалестото й лице.
Бе платила значителна сума за тоалета си. Разбира се. „Но една жена може да си позволи някои малки слабости“, напомни си тя и приглади тънките сатенени ревери. Освен това, бледосиньото чудесно се съчетаваше с очите й, а елегантната кройка бе подходяща и за бизнес костюм, и за вечерно облекло. Затвори чантата си и повдигна брадичка.
— Добре, Мал, действай.
Излезе и едва се сдържа да не се върне на пръсти в преддверието, за да разгледа отново картините.
Токчетата й затракаха по пода. Този звук винаги й се струваше приятен. Бе въздействащ. Женствен.
Когато премина през първата сводеста врата вдясно, неволно издаде въздишка.
Не бе виждала нищо подобно, дори в музей. Антиките бяха така старателно поддържани, че повърхностите им блестяха като огледала, а наситените, ярки цветове издаваха темперамента на художника. Килимите, възглавниците и драпериите бяха толкова ценни произведения на изкуството, колкото картините и статуите. На отдалечената стена имаше камина, в която Малъри бе готова да влезе с разперени ръце. Бе изработена от малахит и бе пълна с огромни цепеници, обгърнати от червеникво-златисти пламъци.
Обстановката я накара да се почувства като героиня от приказка.
Би стояла тук с часове, наслаждавайки се на великолепните цветове и светлината. Напълно забрави за смутената жена, която бе треперила навън в колата си.
— През първите пет минути, които прекарах тук, очите ми щяха да изскочат.
Малъри потръпна, обърна се и погледна жената, застанала до страничния прозорец.
Беше брюнетка, с гъсти коси, подвити под брадичката. Вероятно бе с цели двадесет сантиметра по- висока от нейните сто и шестдесет, с пищни форми, подобаващи на ръста й. Бе облечена с прилепнал черен панталон в съчетание с дълго сако върху бяло стегнато бюстие.
Държеше висока чаша с шампанско в едната си ръка и й подаде другата, когато Малъри се приближи. Очите й бяха тъмнокафяви и съсредоточени. Имаше малък правилен нос и издължени устни без червило. Когато се усмихна, на бузата й се появи лека трапчинка.
— Аз съм Дейна. Дейна Стийл.
— Малъри Прайс. Приятно ми е. Хубаво сако.
— Благодаря. Изпитах голямо облекчение, когато ви видях да идвате по алеята. Тук е чудесно, но ми се струваше малко страшничко да се разхождам сама из къщата. Вече е и петнадесет. — Докосна циферблата на часовника си. — Би трябвало повечето гости да са пристигнали.
— Къде е жената, която ме посрещна на входа? Роуина?
Дейна нацупи устни и хвърли поглед назад към вратата.
— Непрекъснато се носи насам-натам, ослепителна и загадъчна. Каза ми, че домакинът ще дойде при нас след малко.
— Кой е домакинът?
— Зная не повече от вас. Не сме ли се виждали някъде? — попита Дейна. — Във Вали?
— Възможно е. Аз съм управител на галерията.
„Все още“, добави мислено.
— Точно там. Посетих няколко изложби. Понякога просто влизам и ненаситно разглеждам. Работя в библиотеката. Като консултант.
И двете се обърнаха, когато влезе Роуина. Сякаш наистина „се носеше“, без да докосва земята.
— Виждам, че вече сте се запознали. Чудесно. Какво да ви донеса за пиене, госпожице Прайс?
— Същото, което пие тя.
— Добър избор. — Още докато изричаше тези думи, в стаята влезе униформена прислужница и внесе сребърна табла с две високи чаши. — Вземайте си от хапките и се чувствайте като у дома си.
— Дано другите ви гости не се разколебаят заради лошото време — намеси се Дейна.
Роуина леко се усмихна.
— Сигурна съм, че всички, които очакваме, ще дойдат. Извинете ме отново за момент.
— Хм, странно. — Дейна си взе една хапка и установи, че е с паста от омари. — Вкусно, но странно.
— Превъзходно е.
Малъри отпи глътка шампанско и прокара пръсти по бронзова статуетка на фея.
— Все още не мога да си обясня защо получих покана. — Хапките бяха съблазнителни и Дейна си взе още една. — Никой друг от библиотеката не е получил, поне доколкото зная. Започвам да съжалявам, че не придумах брат си да дойде с мен. Този негодник притежава страхотна проницателност.
Малъри неволно се усмихна.
— Не говориш като библиотекарките, които познавам. И не изглеждаш като тях.
— Напълно скъсах с образа на Лора Ашли преди десет години. — Дейна сви рамене. Нервно заудря с пръсти по стените на кристалната си чаша. — Ще почакам тук още десет минути и потеглям обратно.
— Ако ти си тръгнеш, ще те последвам. Бих се чувствала по-сигурна, ако карам зад някого надолу в тази буря.
— Аз също. — Дейна се намръщи и се загледа в дъждовните капки, които барабаняха по стъклото на прозореца. — Ужасна вечер. При това след ужасен ден. Пътят до тук в бурята само за чаша шампанско и няколко хапки е капак на всичко.
