престъпността на тази или на друга планета не разполага с доказателства за извършено от него престъпление. Нима не разбираш, че в случая именно той е жертвата? Двамата с Далас го знаят, ние също. Затова престани да се правиш на идиот.
Речта й толкова изуми колегата й, че той машинално отпи още една глътка кафе, задави се и едва успя да попита:
— На чия страна си?
— Опитвам се да запомня, че съм се заклела да работя за опазването на реда и на закона. Обзалагам се, че провинциалистката, както благоволи да я наречеш, никога не го забравя.
— Дрън-дрън! Аз пък се обзалагам, че тя крие информация от нас.
— Нима? Така ли мислиш? — иронично промърмори тя с леден тон. — Разбира се, че няма да сподели цялата информация с нас. На нейно място и ние щяхме да постъпим по същия начин. По-важно е обаче, че ни каза истината, насочи ни по верни следи. А когато заяви, че не я е грижа кой ще си припише заслугата за залавянето на Йост, беше искрена. — Отмести чашата с кафето, от което дори не беше отпила, и се изправи. — Искрено съжалявам, че не мога с ръка на сърцето да кажа, че не ми пука кой ще обере лаврите за задържането му.
Десета глава
Ив възнамеряваше да се прибере у дома, да се затвори в кабинета си, да прегледа новата информация, изпратена от другите членове на екипа й, сетне да се заеме с проследяване на данните, които й бяха подхвърлили федералните агенти.
Ала още щом отвори входната врата, плановете й се промениха. Не се изненада, когато във фоайето се сблъска със Съмърсет. Всъщност денят й изглеждаше някак непълен, ако всяка вечер не размени с иконома няколко остри думи.
Но той я изпревари, преди да е открила словесната престрелка:
— Рурк е горе.
— Защо ми го съобщаваш толкова тържествено? Това е неговият дом.
— Разтревожен е.
Сърцето й се сви и дори не забеляза, че когато понечи да свали якето си, Съмърсет й помогна, сетне го преметна на ръката си.
— А Мик къде е?
— Излезе и предупреди, че ще закъснее.
— Слава Богу. Не мога да разговарям със съпруга ми в присъствието на този човек. Кога се прибра Рурк?
— Преди около половин час. Проведе няколко разговора по видеотелефона в спалнята, но още не е отишъл в кабинета си.
Тя кимна и тръгна нагоре по стъпалата:
— Ще се помъча да оправя настроението му.
— Обзалагам се, че ще успееш — промърмори зад гърба й икономът.
Ив влезе в спалнята. Рурк отново говореше по телефона, но използваше слушалките. Стоеше до високия прозорец и се взираше в градината, в която необуздано цъфтяха десетки видове пролетни цветя.
— Ако разрешите да ви помогна с уреждането на погребението или с каквото и да било…
Докато слушаше отговора на събеседничката си, той рязко отвори прозореца и се надвеси навън, сякаш се задушаваше.
— Ще липсва на всички ни, госпожо Талбът. Едва ли ще ви утеша, но държа да ви кажа, че колегите много обичаха и уважаваха вашия син. Не — промълви след секунда. — Засега не знаем причината. Точно така… да. Ще ми позволите ли да го направя, за да помогна на вас и на семейството ви?
Дълго мълча, докато се вслушваше в гласа от другата страна на линията. Ив толкова пъти се беше обаждала на роднините на жертви на убийства, че знаеше колко покрусена и объркана е госпожа Талбът и каква необходимост изпитва да излее мъката си.
И още повече да натъжи Рурк, да задълбочи чувството му за вина.
— Разбира се — промълви той най-накрая. — Обадете ми се, ако мога да ви услужа с още нещо. Не, не се безпокойте. Ще го направя. Дочуване, госпожо Талбът.
Свали слушалките, но не се обърна, а остана до прозореца. Ив безмълвно прекоси спалнята, прегърна го през кръста и допря страната си до гърба му.
Усети как напрегнатите му мускули се стегнаха още повече.
— Разговарях с майката на Джоуна — промълви той.
— Да, разбрах — отвърна Ив, без да промени позата си.
— Благодари ми, задето съм предложил да й помогна, и че съм отделил време лично да й изкажа съболезнованията си. — Говореше спокойно, прекалено спокойно, самоиронията му беше по-жестока от самобичуване. — Разбира се, не й казах, че синът й щеше да бъде жив, ако не бе мой служител.
— Може би наистина е така, но…
— Майната му на твоето „може би“! — Счупи слушалките и захвърли парчетата през прозореца. Рязкото му движение отхвърли Ив назад, но когато съпругът й гневно се обърна, тя вече беше възстановила равновесието си и се изправи срещу него.
— Джоуна няма никаква вина. Никаква! Още щеше да бъде жив, ако не работеше за мен, също като онази камериерка. Само защото са били мои служители двамата са били пребити, изнасилени и убити! Чувствам се отговорен за хората в моите предприятия, разбираш ли? Колко ли още ще загинат? Колко ли още ще бъдат предадени от мен и ще намерят смъртта си, защото ми служат?
— Врагът ти, който и да е той, иска тъкмо това — промълви Ив. — Да се измъчваш, да си задаваш един и същи въпрос, да се самообвиняваш.
Предсказанието на Фийни се беше сбъднало — Рурк наистина беше побеснял от гняв. Приличаше на взривно устройство, което всеки момент ще избухне.
— Добре, ще му дам каквото поиска! Не желая повече да загиват невинни хора!
— Ако го сториш — престорено спокойно изрече Ив, — ако му дадеш да разбере, че те е извадил от равновесие, ще поиска повече.
— Какво от това? — Рурк вдигна юмруци. — Не се страхувам да се изправя срещу най-могъщия противник. По един или по друг начин ще се справя със заплахата. Но как да се преборя с невидим враг? Известено ли ти е колко души работят за мен?
— Не.
— Аз също не знаех точния брой на служителите в моите предприятия, но днес направих справка в компютъра. Те са няколко милиона! Престъпниците разполагат с милиони хора, измежду които да избират жертвите си.
— Не говори така! — Тя пристъпи към него и го хвана за раменете. — Престани да се самообвиняваш. Не си дал нищичко на противника си, но той се опитва да отнеме частица от теб. Ще допуснеш фатална грешка, ако му го позволиш. Ако му дадеш да разбере колко пагубно ти се отразява тактиката му.
— Тогава може би ще се опита да убие мен.
— Може би. Мислих по този въпрос и признавам, че перспективата ме тревожи. Но… — Тя плъзна длани по раменете му, като че милувките й можеха да го успокоят. — Тревожа се, когато слушам гласа на сърцето си, но разумът ми диктува нещо съвсем различно. Врагът ти не иска смъртта ти. Желанието му е само да те уязви. Разбираш ли за какво говоря? Иска да те извади от равновесие, да се измъчваш, да изпитваш угризения на съвестта… иска да бъдеш какъвто си в този момент.
— Но защо?
— Тъкмо това трябва да разберем. Седни.
— Не ме сдържа не едно място!
— Седни! — настоятелно повтори Ив със същия нетърпящ възражение тон, с който той понякога й говореше. Видя гневните пламъчета в очите му, но невъзмутимо се обърна и отиде да налее чаша бренди. За миг се запита дали да не пусне сънотворно в питието, но се досети, че Рурк веднага ще разбере. Можеше да
