— Драги приятелю, не съм ти никакво братле, освен това не купувам котка в чувал.
— Каква котка? Къде виждаш котка? Две чепки грозде струват двайсет кредитни жетони. — Той протегна ръка.
— Десет кредитни жетони за една чепка грозде! — презрително изсумтя икономът. — Учудвам се, че не се изчервяваш, когато искаш тази безбожна цена.
— Изяде няколко зърна, сега ще си платиш. Дължиш ми двайсет кредитни жетони.
Съмърсет, който вътрешно се усмихваше, примирено въздъхна:
— Ще ме принудиш да купя половин килограм от второкачественото ти грозде, което ще послужи само за декоративна цел. И дума не може да става да го поднеса на масата. Ще платя в долари. За половин килограм ще ти дам осем долара.
— Как не! Както винаги се опитваш да ме ограбиш — възкликна продавачът, въпреки че всяка седмица с нетърпение очакваше схватката с капризния клиент. — Ей сега ще повикам патрулиращия дроид. За половин килограм ми дължиш точно дванайсет долара!
— Ако платя тази безбожна цена, или трябва да ме затворят в лудницата, за което нямам желание, или да те осъдя за изнудване. Симпатичната ти съпруга и дечурлигата ще бъдат принудени да ти идват на свиждане в затвора. Тъй като ми е мъчно за тях, ще ти дам десет долара и нито цент повече.
— Десет долара за половин килограм от прекрасното ми грозде! Та това е пладнешки обир! Все пак ще ги взема, за да си отидеш, преди грозната ти физиономия да прогони другите клиенти.
Внимателно пъхна двете чепки в плик, взе парите и двамата се сбогуваха, доволни от изхода на поредния двубой.
Съмърсет притисна плика до гърдите си и продължи разходката си. „Няма по-прекрасен град — помисли си. — Накъдето и да се обърнеш, ще срещнеш интересни хора.“ Беше посетил много градове по света, но Ню Йорк, който бе изпълнен с енергия и жизненост, бе любимият му.
Като наближи ъгъла, забеляза, че продавачът на подвижния павилион за храна спори с някакъв клиент. Силният му бруклински акцент променяше до неузнаваемост английския език, както боксьор в тежка категория променя до неузнаваемост лицето на по-слабия си противник.
Максиавтобус с ръмжене се приближи до тротоара, шофьорът удари спирачки, при което от ауспуха изригна черен дим, сетне вратите се отвориха и на улицата се изсипаха десетки пътници. Говореха на различни езици, всеки беше тръгнал по своя работа, но до един бързаха към целта си.
Съмърсет отстъпи назад, за де не бъде повлечен от забързаната тълпа, като внимаваше някой да не бръкне в джоба му. Всеизвестно бе, че банди крадци пътуваха с градския транспорт, за да ограбят нищо неподозиращите пътници.
Понечи да се обърне и да тръгне обратно към къщата, но в този момент изпита странното усещане, че го наблюдават. Възможно ли е ченгетата отново да са по следите му? Застана пред една витрина, за да огледа улицата и тротоара зад себе си.
Не забеляза нищо подозрително, само забързани минувачи и групичка туристи, които възхитено разглеждаха витрините на скъпите магазини.
Ала вътрешната му антена долавяше сигнали, които го разтревожиха. Премести плика с грозде в другата си ръка, пъхна длан в джоба си и се смеси с тълпата.
Продавачът на павилиона още спореше с клиента, пътници още слизаха и се качваха от максиавтобуса. С периферното си зрение видя как продавачът на плодове рекламира стоката си на минувачите.
Дочу тихо бръмчене — хеликоптерът за контрол на уличното движение правеше обичайната си обиколка.
За миг се успокои и си каза, че май наистина е загубил форма, след като се е изнервил от преследването на ченгетата. В този момент с крайчеца на окото си видя някакво движение. Рязко се извърна, извади ръка от джоба си и мускулите му се напрегнаха. Озова се лице срещу лице със Силвестър Йост.
При обръщането му иглата на спринцовката се плъзна надолу и не се заби, където трябваше. Съмърсет замахна и стовари електрошоковата палка върху рамото на убиеца.
Йост изпусна спринцовката, която моментално бе стъпкана от забързаните минувачи. За миг двамата останаха притиснати един към друг като влюбени, които се виждат след дълга раздяла, сетне потокът от хора, които тичаха към автобуса, ги раздели.
Съмърсет усети замайване, пред очите му притъмня. С усилие на волята се помъчи да запази равновесие, но щеше да се просне на тротоара, ако от двете страни не го притискаха хора.
Краката му се подкосяваха, но все пак се хвърли към Йост. Ушите му бучаха, като че в главата му се въртеше рояк пчели. Реакциите му бяха забавени, имаше усещането, че е потопен в гъст сироп, който възпрепятства движенията му. Вместо да улучи Йост, електрошоковата палка зашемети някакъв турист от Юта, а ужасената му съпруга закрещя за помощ.
Съмърсет, който едва се държеше на краката си, безпомощно наблюдаваше как Йост изчезна зад ъгъла на близката сграда.
Понечи да хукне след него, но му причерня и падна на колене. Усети как някой го подхвана под мишниците и се помъчи да го отблъсне.
— Лошо ли ти е? Призля ли ти? — разтревожено попита продавачът на плодове. Примъкна го до входа на сградата, далеч от краката на минувачите, и побърза да пъхне в джоба му забранената от закона електрошокова палка. — Поседни и си почини, после ще дойдеш с мен.
Въпреки че съзнанието му беше замъглено, Съмърсет позна гласа.
— Да — изфъфли. Езикът му беше подут и той заваляше думите като пияница. — Благодаря.
Когато дойде на себе си, видя, че се намира в складово помещение, задръстено с кашони и щайги, от които се носеше миризмата на презрели банани. Съпругата на продавача — симпатична жена със златиста кожа, поднесе чаша вода към устните му.
Той поклати глава, опитвайки се да прецени по реакциите си какъв опиат е използвал Йост. В кръвта му беше проникнало малко количество транквилант, но и то беше достатъчно да предизвика замайване, прилошаване и чувство за немощ.
— Извинете — каза, като се стараеше да говори отчетливо. — Мога ли да ви помоля за няколко таблетки от „Ранобудник“ или каквито и да било други стимуланти?
— Изглеждате много зле — загрижено каза жената. — Ще повикам линейка.
— Недейте. Имам средно медицинско образование и знам какво ми е необходимо.
Продавачът й прошепна нещо на корейски. Тя въздъхна, подаде му чашата с вода и излезе.
— Съпругата ми ще ти донесе каквото трябва. — Продавачът коленичи и се загледа в изцъклените очи на Съмърсет. Видях човека, който те нападна. Успя да го улучиш, но той май те надви.
— Не е вярно — възрази икономът, сетне изруга и отпусна глава между коленете си, докато замайването му премина.
— Туристът го отнесе вместо онзи тип — продължи продавачът. — Още е в безсъзнание. — Усмихна се и добави: — Ченгетата ще те търсят… а освен това като падна, смачка хубавото ми грозде.
— Гроздето си е мое. Платих си го най-честно и почтено.
Ив навлече якето си, гневно изрита бюрото и се запита дали да съобщи на съпруга си, че предсказанието му се е сбъднало и Съмърсет наистина се е изплъзнал от „опашката“.
„Имам си прекалено много грижи, за да се занимавам с побъркания иконом — помисли си. — Рурк да му бере грижата.“
Понечи да се свърже със съпруга си по видеотелефона, в този момент човекът, който непрекъснато й създаваше проблеми, влезе в канцеларията й.
— Да му се не види, какво търсиш тук? — гневно възкликна тя.
— Повярвайте, лейтенант, само в краен случай бих се осмелил да прекрача прага на това… помещение. — Той се огледа с неприкрито отвращение и не пропусна да забележи мръсното стъкло на прозорчето и паянтовите столове. Презрително изсумтя и добави:
— Но предполагам, че тук се чувствате като у дома си.
Ив го заобиколи и с трясък затвори вратата:
— Изплъзнал ли се от моите хора!
