загледа навън. — Ти си единственото, което принадлежи към миналото му и което той цени.
За пръв път каменното лице на иконома изрази някакво чувство. Изведнъж усети, че е капнал от умора. Седна на разнебитения стол и промълви:
— Готов съм да се подчинявам на заповедите ви, лейтенант. Да изчакам ли тук, докато уредите да ме закарат до вкъщи?
— Да, остани тук.
— Лейтенант — отново се обади Съмърсет, когато тя вече беше отворила вратата и се готвеше да излезе. Погледна я в очите и промълви:
— Вярно е, че съм горд, но в случая имам друг мотив. Не мога да изоставя Рурк. Той… той ми е като син.
— Знам — въздъхна тя. — Ще уредя да те закарат с кола без опознавателни знаци. Ще те придружат двама цивилни агенти. Предполагам, че по този начин ще ти спестя поне малко от унижението. — Изведнъж реши, че прекалено се е размекнала, затова побърза да добави: — Следващия път, когато Рурк те уволни, ще почерпя с шампанско.
Деветнайсета глава
След като уреди Съмърсет да бъде отведен вкъщи, Ив изпрати двама униформени полицаи да разпитат собствениците на магазини по Медисън авеню дали не са видели в каква посока е избягал Йост. Въпреки че не хранеше особени надежди, нареди да издират шофьора на максиавтобуса и да запишат показанията му.
Сетне повика Пийбоди и двете слязоха в подземния гараж.
— Лейтенант, вярвате ли, че този път той ще се подчини на заповедта ви? — попита помощничката й.
— Да. Ако имах и капчица съмнение, щях да го заключа в килия. Честно казано, в момента много повече се безпокоя за… — Тя млъкна, като видя, че обектът на безпокойството й се обляга на колата й. — Май ще се наложи да ни оставиш насаме, Пийбоди.
— Господи, съпругът ви е толкова секси, когато се ядоса. Разрешавате ли да погледам отстрани?
— Застани поне на десет метра разстояние и се обърни с гръб! — нареди Ив, пристъпи към колата и изключи записващото устройство. Чу как помощничката й негодува, че й е развалила удоволствието.
— Нямаш работа тук, приятел — обърна се към съпруга си. — Изчезвай или ще повикам охраната на гаража.
— Държа той веднага да напусне страната! — Гласът му беше като камшик, който проряза въздуха.
— Дори ти невинаги получаваш всичко, каквото поискаш.
— Никога не съм очаквал, че тъкмо ти ще вземеш неговата страна.
— Честно казано, развоят на събитията изобщо не ми се нрави. Но Съмърсет вече е важен свидетел, затова трябва да остане в града под засилена охрана. Точка по въпроса!
— Засилена охрана ли? Твоите хора не успяха да го проследят, камо ли да го охраняват. Да не мислиш, че им се доверявам?
— Значи не се доверяваш и на мен.
— Не, ти загуби доверието ми.
Обидните думи й подействаха като нож, забит в сърцето й.
— Имаш право, наистина не оправдах доверието ти. Извинявай.
В очите му проблеснаха искрици. Ив притвори очи, очаквайки гневния му изблик, но той й обърна гръб и се облегна на колата:
— Господи, нима очакваш да се нахвърля върху теб? Нима толкова съм се променил?
— И друг път се е случвало. Чувствам се виновна, защото лично избрах хората, които трябваше да го охраняват.
— Глупости!
— Не, отговорността наистина е моя. Същото както ти се чувстваш виновен, че убиецът го е нападнал, за да уязви теб. Едва след като и двамата преглътнем чувството за вина, ще бъдем способни да продължим напред. — Понечи да докосне рамото му, но се отказа и пъхна ръка в джоба си. — Не очаквай от него да стори онова, което ти не би направил. Ужасена съм от случилото се тази сутрин, но не отричам, че Съмърсет се е справил блестящо, затова трябва да му простим.
— Враговете ми знаят колко съм привързан към него и че смъртта му ще ме сломи. Както вече споменах, вероятно са замесени в тази мръсна игра заради парите и тръпката от опасността… самият аз в миналото съм участвал в доста нечисти сделки заради парите и тръпката…
Ив изчака секунда и промълви:
— Май в теб се проявява суеверието, характерно за ирландците. Казваш си, че върху главата ти се стоварват нещастия като наказание за греховете ти, така ли?
Рурк неволно се усмихна и се обърна:
— По скоро изпитвам угризения на съвестта, които са резултат от внушенията на католическата религия. Проявяват се най-неочаквано, въпреки че от години не съм стъпвал в църква. Не, не мисля, че плащам за стари грехове. Но все пак миналото ме преследва и трябва веднъж завинаги да залича този етап от живота си.
„Ще го направиш — помисли си тя, — каквото и да ти струва.“
— Усещам, че криеш нещо от мен.
— Ще го споделя с теб едва когато разполагам с факти. Ив, не мисли, че си измамила доверието ми. Обвиних те несправедливо.
— Не ти се сърдя. Пък и имах щастието да присъствам, когато уволни Съмърсет. Предлагам да поизчакаш няколко седмици и да го изгониш, този път наистина.
Той се усмихна и прокара пръст по косата й, сетне извърна очи към асансьора, от който в този момент слязоха икономът и двама цивилни полицаи.
Ив едва чуто въздъхна, като видя погледа, който си размениха двамата — помежду им съществуваше връзка, която тя никога нямаше да проумее.
— Все пак не забравяй геройското му поведение. Поговори с него като мъж с мъж — ще изгладите временните си недоразумения.
— Лейтенант!
— Какво искаш?
— Целуни ме.
— Защо?
— Защото чувствам необходимост.
С престорено нетърпение Ив забели очи, но се изправи на пръсти и леко го целуна по устните:
— Гаражът е оборудван с камери, ето защо това е всичко, което ще получиш. А сега довиждане. Уговорила съм си няколко срещи. Пийбоди!
Тя не издържа и го проследи с поглед, докато той прекоси гаража и се приближи до Съмърсет.
Като се настаниха в колата, помощничката й промърмори:
— Като баща и син са, нали? Хей, хрумна ми, че по тази логика вие сте снаха на господин иконома.
Ив пребледня като платно и притисна длан до стомаха си:
— Престани да дърдориш врели-некипели, че ще повърна.
Семейство Минс бяха настанени в един от по-скромните апартаменти в хотел „Палас“. Просторното помещение беше разделено на спалня и дневна чрез дървена решетка, по която пълзяха увивни растения. Един кът от дневната беше превърнат в работно помещение, а системата за комуникации и компютърът бяха вградени в удобно бюро, за по-голямо удобство на бизнесмените, разполагащи с достатъчно средства да си позволят този апартамент.
Когато Ив влезе в апартамента, завари Минс да работи на компютъра, а до него стоеше кана с кафе.
— Здравейте, лейтенант. Съвсем бях забравил за посещението ви.
