ченге. Ще инсценирам всичко така, че да изглежда сякаш двамата взаимно са причинили смъртта си. Поне за секунда той ще повярва, че в дома му се е разразила схватка на живот и смърт. — Усмихна се на Ив и продължи: — После ще застана пред него и ще разбере жестоката истина. Тогава ще изпита непоносима, всепоглъщаща болка. Ще узнае какво е да ти отнемат най-скъпото, че с кървавите си дела е довел в дома си Ангела на отмъщението.
— Ангелът на отмъщението ли? — Тя реши да рискува, да се възползва от лудостта му. — Ей Ей4 — ето откъде са ти хрумнали инициалите. Знаем всичко за теб. Абсолютно всичко. Как си проникнал в компанията на Рурк и как си го ограбил. — Пристъпи към него, без да откъсва поглед от лицето му. — Открихме бърлогата ти. В момента по телевизията показват снимката ти редом с тази на майка ти. Обявен си за издирване.
— Лъжеш, уличнице!
— Щом лъжа, откъде знам кой си, кой се крие под името Ей Ей Дилард? Разгледах стаичката в дома на майка ти, където си монтирал апаратурата си, както и другата в центъра на града. — Блъфираше, но беше убедена, че другото му скривалище действително е в центъра на града. — Знам и за „бръмбарите“, които майка ти е поставила в жилището на Съмърсет. Играх с теб, Лиъм, и те победих. Одри ни разказа онова, което не знаехме, после я изпратих в затвора…
— Лъжеш! — изкрещя младежът и се спусна към нея.
Ив очакваше атаката му. Блокира удара със здравата си ръка и заби лакътя си в корема му. После го спъна с крак и Лиъм се просна на пода. Без да обръща внимание на болката, тя застана на колене и включи телевизора, като си шепнеше:
— Трябва да му отвлека вниманието, за да не чуе влизането на Рурк. Ако успея, все още имаме някакъв шанс.
— Одри наистина ли е негова майка? — отчаяно попита Съмърсет.
— Да. Тя е виновна за всичко. — Вдигна поглед, когато младежът закрещя, съзрял лицето си и лицето на майка си на екрана. — За това, че е направила от единствения си син убиец. — Почувства, че краката й се подкосяват и извика: — Лиъм, ще те заведа при нея. Искаш да видиш мама, нали? Тя копнее да се срещнете. Ще те заведа при нея.
— Направи ли й нещо? Причини ли й болка?
— Не. — Олюлявайки се, пристъпи към него — Майка ти е добре и те чака. Ще ти обясни какво трябва да направиш. Нали винаги ти обяснява всичко.
— Мама… мама знае всичко. Бог говори чрез нея. — Отпусна оръжието, сякаш беше забравил за него. — Тя е светица — прошепна, — а аз съм единственият й син. Аз съм светлината.
— Иска сега да си до нея — промълви Ив и си помисли, че ако направи още една стъпка, ще успее да му отнеме оръжието.
— Мама ми каза какво е желанието на Бог. — Той отново вдигна електрошоковата палка и младата жена се вцепени. — А желанието му е да ви убия. Ще започна със сводника. — Лукаво се усмихна и насочи оръжието към Съмърсет.
— Почакай…
Машинално Ив пристъпи помежду им.
Електрическият ток разтърси нервната й система. Не можеше да диша, не виждаше нищо. Дори не чувстваше болка. Не усети как маниакът я риташе в ребрата, докато крещеше, ругаеше и нервно крачеше из дневната.
— Опита се да развалиш всичко! Абсолютно всичко! — Той блъсна изящна масичка, великолепната антична китайска ваза падна и се пръсна на парчета. — Измамница! Уличница! Грешница! Дори оръжието ти е жалко — мощността му не се увеличава автоматично. Всъщност така е по-добре, защо да не си поиграя още малко с теб преди да те убия?
— Трябва й медицинска помощ — задъхано изрече Съмърсет, който трепереше от усилието да се освободи от въжето, с което беше завързан. — Ако не я прегледа лекар, има опасност за живота й.
— И аз можех да стана лекар — това беше мечтата на чичо ми — но Бог имаше други планове за мен. Баща ми ме обичаше. Нищо не ни липсваше. После ни го отнеха. „Отмъщението е мое“ — казва нашият Господ Бог. Аз ще отмъстя за погубения си баща.
Потръпвайки от болка, Ив се претърколи на хълбока си и гневно го изгледа. Помисли си, че дори да й е писано да умре, пак ще има последната дума.
— Ти си само един нещастен умопобъркан. Превърнал си се в оръжие в ръцете на жена, която повече обича себе си, отколкото собствения си син. Обещавам, че и двамата ще прекарате остатъка от живота си в затвора.
— Бог ще ми помогне. Ще ми посочи правилния път. — Лиъм се приближи и насочи към нея оръжието, което беше включено на пълна мощност. — Но първо ще те изпратя в ада.
Ив събра сетните си сили и го ритна в колената. Младежът политна назад. Тя се огледа, надявайки се да изтръгне оръжието от ръката му.
В този момент откъм вратата се разнесе виещият звук от друга електрошокова палка.
Лиъм беше отхвърлен към стената и се загърчи в „предсмъртен танц“, който тя беше виждала и друг път. Нервната му система не издържа свръхнатоварването, тялото му подскочи няколко пъти като кукла, управлявана от неумел кукловод, сетне рухна на пода.
Рурк се втурна в дневната.
— Играта свърши — прошепна Ив. — Амин.
— Господи, скъпа, погледни се! Тежко ли си ранена?
Пред очните й играеха бели точици и едва виждаше лицето на Рурк, когато той коленичи до нея.
— Малко ми трябваше, за да приключа с него — прошепна младата жена и припадна.
— Разбира се, скъпа. — Той я грабна в прегръдките си и й попречи да падне. — Разбира се.
Когато се свести, Ив установи, че лежи на канапето, а Съмърсет умело превързва ранената й ръка. Чувстваше се безкрайно изнемощяла, но все пак му изсъска:
— Не ме докосвай!
— Трябва да ви окажа първа помощ. Ранена сте тежко, но Рурк мисли, че няма да пожелаете да отидете в болница.
— Пусни ме, искам да стана и да рапортувам на командира за случилото се.
— Няколко минути по-рано или по-късно нямат значение. Младежът няма да оживее.
Ив затвори очи и примирено въздъхна. Беше прекалено отпаднала, за да спори. Болката в ребрата й беше невероятна, а онова, което Съмърсет правеше с ръката й, бе истинско изтезание.
Той я докосваше нежно, както майка докосва новороденото си дете, но знаеше, че й причинява страдание.
— Спаси живота ми — прошепна й. — Но защо, нали ме мразиш?
— Само изпълнявах служебните си задължения, не мисли, че си ми станал симпатичен. Освен това мръсникът не беше успял да настрои оръжието така, че да ме убие… Да му се не види — простена тя през стиснати зъби. — От десет години съм в полицията, но за първи път ме нападат със собственото ми оръжие. Болката е нетърпима, сякаш съм пребита… Къде е Рурк?
— Тук е. — Икономът машинално отметна мократа й от пот коса от лицето й. — Не се движете, защото ще ви заболи още повече.
— Невъзможно е. И така страданията ми са нечовешки. — Тя го погледна право в очите. — Аз стрелях по Лиъм Калхун. Убих го преди да се появи Рурк. Ясно ли е?
Съмърсет не отговори веднага, а няколко секунди се взира в нея. Погледът я издаваше, че действително изпитва нечовешки страдания и все пак първата й мисъл беше как да предпази Рурк от неприятности.
— Разбирам, лейтенант — най-сетне промълви той.
— Не, няма да го позволя — обади се Рурк. — Съмърсет, искам да разкажеш в полицията точно какво се случи. Не ще позволя заради мен Ив да бъде подложена на това изпитание, което трябва да понесе всеки полицай, убил човек… Хайде, Ив, опитай се да седнеш и да изпиеш това. — Подаде й чашата и й помогна да се изправи.
— Нямаш право да носиш оръжие, това само ще усложни… всъщност, откъде го взе?
