от нейната, в кошницата му нямаше нищо.
— Помогни ми — промълви той с умоляващ той на човек, който се държи за ръба на пропаст само със запотените си, треперещи пръсти.
— За какво?
— Шестгодишно момиченце. Рожден ден. Отчаян съм.
— О! — Роз усети, че мелодичният му глас, който се лееше като топъл бърбън, й харесва дори когато издава паника. Нацупи устни. — Чие дете е?
— Моя племенница. Неочаквано, късно бебе на сестра ми. Добре че имаше благоразумието първо да роди две момчета. Лесно се справям с тях.
— Е ако момиченцето е истинска малка госпожица… Той издаде звук, сякаш ръбът на пропастта е започнал да се рони. — Добре, добре — Роз махна с ръка, остави своята количка и тръгна по пътеката — Можеше да си спестиш стреса като попиташ майка й.
— Сестра ми все още ми е сърдита, защото миналия месец забравих
— Разбирам.
— Всъщност миналия месец забравих почти всичко, включително и името си няколко пъти. Казах ти, че правя последна редакция на книгата. Крайният срок наближаваше. Господи, тя е на четиридесет и три. И една. Или може би и две. — Безпомощно потърка слепоочията си. — Нали вашата порода престава да празнува рождените си дни на четиридесет?
— Преставаме да ги броим, доктор Карнеги, но това не означава, че не очакваме подходящ подарък по повода.
— Ясно — отвърна той, докато Роз оглеждаше рафтовете. — Щом отново ме наричаш „доктор Карнеги“, предполагам, че си на нейна страна. Изпратих цветя — добави той малко обидено и от това устните й трепнаха. — Е, със закъснение, но все пак изпратих. Двадесет и четири рози. Но тя отказва да ми прости. — Пъхна ръце в джобовете си и се намръщи при вида на кукла „Барби в Малибу“. — Не можах да им отида на гости за Деня на благодарността. Нима това ме превръща в демон от ада?
— Мисля, че сестра ти много те обича.
— Веднага ще започне да планира кончината ми, ако не купя подаръка днес и не го изпратя утре с „Федерал Експрес“.
Роз взе куклата и отново я остави.
— Това означава, че рожденият ден на племенницата ти е утре, а ти си отлагал до последния момент да изтичаш и да й купиш нещо.
Мич помълча малко, а после сложи ръка на рамото й и я погледна в очите.
— Розалинд, желаеш ли смъртта ми?
— Признавам, че не бих имала угризения. Но ще намерим нещо, ще го опаковаш и след малко ще тръгне на път.
— Да го опаковам? Всемогъщи боже, задължително ли е да се опакова?
— Разбира се. Освен това трябва да купиш хубава картичка, подходяща за годините й. Хм! Това ми харесва. — Роз потупа една голяма кутия.
— Какво е?
— Сглобяема къщичка за кукли. Виж, има елементи, които децата могат да комбинират по различни начини и да я проектират, препроектират и обзавеждат както искат. Продава се заедно с кукли и кученце. Забавно и образователно. Ценно и от двете гледни точки.
— Чудесно. Добре. Страхотно. Дължа ти живота си.
— Защо си дошъл толкова далеч? — попита тя, докато Мич сваляше кутията от рафта. — Живееш в центъра на града, където има предостатъчно магазини.
— Това е проблемът. Твърде много са. А търговските центрове? Приличат на лабиринти или кръгове на ада. Изпитвам ужас от тях. Затова си казах: „Хей, ще отскоча до «Уолмарт». Там поне всичко е под един покрив. Мога да се погрижа за подаръка на детето и…“ Какво друго се канех да купя? Сапун за пране. Да, трябва да купя сапун за пране и още нещо… записал съм си. — Извади електронен бележник. — Ето.
— Е, тогава побързай. Не забравяй фолиото, панделката и картичката.
— Почакай, почакай. — Той добави и тези неща към списъка. — Панделка. Мога да поискам да го опаковат тук, нали?
— Да, така е най-добре. Късмет.
— Не, не бързай. — Мич пъхна електронния бележник обратно в джоба си и завъртя кутията. Зелените му очи вече изглеждаха по-спокойни и съсредоточено се взираха в нея. — И без това щях да ти се обадя. Приключи ли тук?
— Не съвсем.
— Добре. Ще взема каквото ми трябва и ще се срещнем на касата. Ще ти помогна да натовариш багажа в колата си и ще те заведа на обяд.
— Наближава четири. Малко е късно за обяд.
— О! — Той нехайно погледна часовника си, за да се увери. — На подобни места човек така се увлича, че може да прекара остатъка от живота си в безцелно шляене, без да го осъзнае. Както и да е. Тогава да пийнем по нещо. Искам да поговорим за проекта.
— Добре. В другия край на улицата има заведение, наречено „При Роза“. Ще се видим там след половин час.
Но Мич я изчака на касата. За това бе нужно забележително търпение. После настоя да й помогне да отнесе чантите до колата. Хвърли поглед към вече натоварените покупки на задната седалка и си каза: „Света дево!“.
— Не пазарувам често, но изляза ли по магазините, нямам спирачка.
— Личи си.
— Остават по-малко от три седмици до Коледа.
— Моля те, не ми го напомняй. — Мич вдигна последната чанта. — Моята кола е насам. — Вяло махна наляво. — Ще се срещнем в заведението.
— Добре. Благодаря за помощта.
Неуверената му походка й подсказа, че не е напълно сигурен къде е паркирал. Би трябвало да запише и местоположението на колата си в машинката, която носеше е джоба си. Роз се усмихна на тази идея, докато шофираше към малкия ресторант.
Можеше да прости известна разсеяност. За нея това означаваше, че умът му е зает с твърде много неща и му трябва малко повече време, за да открие това, което търси. Все пак не го нае случайно. Преди това проучи Мичъл Карнеги и неговите книги. Беше добър в професията си, местен жител и макар да вземаше скъпо, не бе отказал да разкрие самоличността на един призрак.
Роз паркира и влезе в предния салон на ресторанта. Мислеше да си поръча чай с лед или кафе. Но реши, че след толкова сполучлива търговска експедиция заслужава чаша хубаво вино.
Докато чакаше Мич, позвъни в градинарския център от мобилния си телефон и предупреди, че ще закъснее, освен ако нямат нужда от нея.
— Всичко е наред — успокои я Хейли. — Сигурно си решила да изкупиш магазините.
— Вече ги опустоших. Случайно се сблъсках с доктор Карнеги в „Уолмарт“…
— Доктор Секси? Защо аз никога не се сблъсквам с готини гаджета в „Уолмарт“?
— И твоят късмет ще излезе, сигурна съм. Впрочем ще пийнем и ще поговорим с него за нашия проект.
— Супер! Трябва да последва и вечеря, Роз.
— Това не е романтична среща. — Но тя все пак извади червилото си и придаде бледо коралов цвят на устните си. — Ще бъде импровизиран делови разговор. Ако изникне нещо, можеш да ми се обадиш. Ще тръгна към дома най-много след час.
— Не се тревожи за нищо. Хей, и двамата трябва да хапнете някъде, така че защо не…
— Вече идва, трябва да затварям. Ще ви разкажа всичко, когато се прибера. Чао засега.
Мич се настани в сепарето срещу нея.
