Погледнаха към „В градината“. Днес беше затворено, за да могат всички да присъстват на сватбата. Но очевидно някой беше влизал. Може би все още се намираше вътре.
Няколко от масите за излагане на разсад бяха преобърнати, насред лехите имаше паркирана кола и цветята бяха смачкани.
— Позвъни на полицията — просъска Роз и скочи от колата. — Тръгвай веднага с детето. Връщай се у Лоугън.
— Не! Не влизай сега!
— Това е моят дом.
Вече тичаше към входа.
Нейните цветя, растенията, които бе отгледала от семена или резници и бе обграждала с внимание, грижи и обич. Унищожени. Стъпкани. Разкъсани.
„Горките невинни създания“, каза си тя и за миг си позволи да поскърби за тях. За погубената невинна красота.
Който го беше сторил, щеше да си плати.
Чу трошене на стъкла и се втурна към задния край на главната постройка. Видя Брайс да замахва с бейзболна бухалка към друго стъкло.
— Кучи син!
Той се завъртя. В първия миг на лицето му се изписа недоумение, а после гняв.
— Мислех, че днес си заета. Предполагах, че ще свърша, преди да дойдеш.
— Грешно предположение.
— Все едно. — Стовари бухалката върху следващото стъкло. — Крайно време е да научиш урока си. Мислиш, че можеш да ме унижаваш на публично място? Да пращаш ченгетата по петите ми?
— Сам се подложи на унижението и ако не го преглътнеш и не напуснеш имота ми, няма да се задоволя само да пратя ченгетата по петите ти.
— Какво ще направиш? Тук сме само аз и ти, нали? — Удари с бухалката по дланта си и се приближи към нея. — Знаеш ли какво ми причини?
— Имам бегла представа. И те очаква още. Обвинения за навлизане в чужда собственост и вандализъм.
Брайс не използва бухалката, въпреки че блясъкът в очите му за миг издаде, че му е хрумнала подобна мисъл. Но замахна с ръка към скулата й и я накара да политне назад.
Само това й трябваше. Светкавично скочи и се нахвърли върху него — не с нокти и зъби като Манди, а с юмруци, което толкова го изненада, че падна на колене, преди да успее да препречи пътя й и да нанесе нов удар.
Този път не улучи.
Изведнъж задуха толкова силен вятър, студен и яростен, че блъсна Роз с гръб към стената. Тя удари главата си в дъските така силно, че трябваше да я разтърси, за да се опомни.
Тогава видя Амелия да се носи над земята с развята мръсна рокля и ръце, разперени като лапи на звяр със смъртоносни нокти. Погледът й издаваше, че е готова да убива.
Както и този на Брайс.
Той издаде един-единствен вик на ужас, след който започна да раздира гърлото си с нокти, борейки се за глътка въздух.
— Недей! Не го убивай, за бога! — Роз опита да се втурне напред, но стихията я тласна обратно. — Достатъчно! Той не може да ме нарани. Няма да успее.
От чакълената настилка полетяха камъчета, силуетът в бяло се завъртя и закръжи като лешояд над мъжа, който лежеше окървавен на земята, впил нокти в собственото си гърло.
— Стига Амелия! Престани! Ти си моя прабаба. — Амелия вдигна глава, обърна се и срещна погледа й. — Зная. Зная, че съм твоя наследница. Зная, че се опитваш да ме закриляш. Всичко е наред. Вече не може да ми навреди. Моля те! — Отново опита да пристъпи напред, с мъка измина две крачки и си пое дъх. После изкрещя: — Той е нищожество! Буболечка! Но благодарение на него усвоих ценни уроци. А сега ще получи няколко доста тежки от мен. Искам да живее, за да си плати. — Направи още крачка с протегнати напред ръце, с дланите нагоре. — Ще има възмездие, кълна се! Заради мен, заради моята и твоята кръв ще има възмездие.
Роз забеляза, че Брайс отново диша. Макар и слабо и неравномерно, между бледите му устни преминаваха струйки въздух. Тя приклекна и спокойно заговори:
— Изглежда, не сме само аз и ти.
Вятърът започна да утихва. Когато тя се изправи, Амелия бе изчезнала.
Олюля се на изтръпналите си крака и видя Харпър да тича към тях покрай сградата, следван на крачка от Мич.
— Добре съм. Всичко е наред. — Въпреки че й се виеше свят като от въртележка. — Но този тук навярно се нуждае от лекарска помощ.
— Не ми пука за него. Мамо! — Синът й я сграбчи и прокара длани по лицето й. — Господи! Удари ли те?
— Веднъж успя, негодникът, но му го върнах, повярвай ми. Върнах му го тъпкано. А Амелия го довърши. Добре съм, скъпи, уверявам те.
— Полицията идва насам — каза Мич. Гласът му трепереше отчасти от страх за нея, отчасти от гняв. — Хейли им е позвънила от мобилния си телефон, докато идваше да ни вземе.
— Добре. Добре. —
— Нека първо му кажа нещо. — Мич се наведе и задърпа Брайс, докато се изправи на треперещите си крака. С усмивка хвърли поглед към Роз, стовари юмрук върху лицето му и го остави отново да се свлече на земята. — Надявам се, че нямаш нищо против.
— Нямам — отвърна Роз и въпреки че стомахът й се разбунтува, не можа да сдържи широката си усмивка на задоволство. — Харпър, ще го отведеш ли? Искам да разменя няколко думи с Мич.
— С удоволствие. — Харпър повлече Брайс и погледна назад към майка си. — Мамо, определено те бива да сритваш задници.
— Да. — Роз си пое дъх и го изпусна. — Ако не възразяваш — обърна се тя към Мич, — ще поседя тук, докато мога отново да стъпя на крака. Сритването на задници е изтощително.
— Почакай. — Той свали сакото си и го постла на земята. — Няма смисъл да съсипваш тази хубава рокля още повече.
Тя седна, отпусна глава на рамото му, когато Мич се настани до нея, и каза нежно:
— Моят герой.
Епилог
Роз остана мълчалива, докато пулсът й се успокои, нервите й се отпуснаха и стягането в стомаха й намаля.
Натрошените стъкла блестяха на светлината. Щеше да ги смени, да поскърби за загиналите цветя и да спаси някои от наранените, а после да засади нови.
Щеше да отгледа много нови.
— Как е ръката ти — попита тя Мич.
— Добре. Всичко е наред — процеди той през зъби. Челюстта му е като от желе.
— А ти си силен, едър мъжага.
Обърна се, обви ръце около врата му и не спомена нищо за ожулените кокалчета на пръстите му.
— Сигурно е полудял, щом си е въобразил, че ще му се размине.
— Възнамерявал е да разруши всичко във фермата ми, преди сватбата да свърши. Очаквал е да
