пътувания.
— По-силна жена би тропнала с крак — отбеляза Роз, — би го напуснала и отвела децата със себе си. Но не и тя.
— Не го е направила. Били са други времена за жените.
— Да, но правото си е право. — Остави чашата си. — Прочети го, Мич. Искам да зная.
Той донесе детето у дома с някаква дойка, селска повлекана. Твърди, че не е майката. Тя щяла да остане в града, в къщата, където я е посещавал. Най-сетне има своя син, малък ревльо, увит в одеяло. Дори не го погледнах и никога няма да го погледна. Знам само, че е платил на доктора, за да мълчи и че през следващите няколко дни трябва да стоя у дома и да приемам гости.
Донесе го посред нощ, за да заблуди прислужниците, че аз съм го родила. Или поне да ги накара да се преструват, че вярват в това. Нарекъл го е Реджиналд Едуард Харпър-младши.
— Дядо ми — промълви Роз. — Горкото момче. Станал е чудесен човек. По някакво чудо, като се има предвид как е започнал живота си. Има ли нещо за майка му?
— В този дневник — не, но все пак ще го прегледам по-внимателно.
— В някой от другите трябва да има. Амелия е умряла тук. Навярно някога Беатрис се е срещнала и разговаряла с нея.
— Започвам да ровя още сега.
— Не. — Роз уморено потърка очи. — Днес ще има сватба. Трябва да бъде ден за радост и ново начало, а не за скръб и стари тайни. Вече разкрихме достатъчно.
— Розалинд, това по никакъв начин не променя личността, която си.
— Разбира се. Но ме кара да се замисля. За хора като Реджиналд и Беатрис бракът е бил сделка. Обществено положение, раждане на деца, предаване на постигнатото в следващите поколения. Може да е имало известно привличане или привързаност, но в основата си е представлявало сделка. Поддържането на престижа на семействата е било задължение. Гледали са на децата си като на средство за това. Колко жалко за тях и колко трагично за децата. А днес… — Роз дълбоко си пое дъх. — Днес разбираме, че не трябва да е така. Ще видим как двама души, които се обичат, разменят клетви за вярност, сключват брак и създават семейство. Радвам се, че си тук, Мич. Радвам се, че го открихме точно в този ден. Защото след всичко, което прочетох, имам нужда от тази сватба.
Денят беше прекрасен — с ясносиньо небе и свеж въздух изпълнен с ухания на цветя. Градината, създадена от Лоугън и Стела, сияеше в красиви съчетания от цветове и форми.
Сред моравата имаше подредени столове, покрити с бледо прасковени драперии. По пътеката между тях щеше да пристъпва Стела, придружавана от баща си, към Лоугън и синовете си.
Роз се обърна и видя как Джолийн нервно намества цветята в косите на Стела.
— Като картина сте — отбеляза тя. — И двете.
— Отново ще се разплача. — Джолийн размаха ръка пред лицето си. — Безброй пъти освежавах грима си. Ще те изоставя само за минута, скъпа. Отивам да нагледам баща ти.
— Добре. — Стела махна с ръка, докато Джолийн бързаше към вратата. — Няма да се ядосвам и да развалям настроението си, че майка ми отказа да дойде. Пътуването било твърде уморително… а и не ми било за първи път. И за нищо на света нямало да седне до онази жена, както продължава да нарича Джолийн след толкова години.
— Тя губи, нали?
— Да… по-добре за мен. Държа Джолийн да стои до мен днес. И ти, и Хейли. — Стела повдигна ръка и докосна сапфирите на обиците си. — Съвършени са.
— Вълшебни са. Толкова ти отиват.
С леко насълзени очи, Роз се приближи да огледа приятелката си.
Роклята бе семпла, бледосиня, с тънки презрамки, корсаж и дълга, леко колосана пола. Къдравите й червени коси бяха украсени с две далии — една бяла, а другата синя. Изглеждаше свежа и лъчезарна, както би трябвало да изглежда всяка булка.
— Чувствам се като истинска красавица.
— Имаш право. Красива си. Толкова се радвам за теб.
— Вече не съм нервна и дори не усещам свиване в стомаха. — Стела докосна корема си и примигна, за да сдържи сълзите. — Спомних си за Кевин, за първата си сватба, годините с него и децата, които създадохме. Дълбоко в сърцето си знам, че одобрява избора ми. Лоугън е добър човек.
— Много добър.
— Накарах го да чака почти година. — Леко се засмя. — Времето напредва. Роз, благодаря ти за всичко, което правиш.
— На твоите услуги. Готова ли си да се омъжиш?
— Напълно.
„Красиво е — помисли си Роз. — И трогателно“. Мъжът, жената и момчетата, застанали заедно сред градината, която от сега нататък щяха да споделят. Лоугън — висок, едър и мъжествен в костюма си, Стела — прелестна и сияеща в синята си рокля, и децата — усмихнати дори когато младоженците се целунаха.
Гостите реагираха спонтанно, с бурни аплодисменти, след като Лоугън вдигна Стела на ръце и я завъртя в кръг. А Харпър направи момента още по-незабравим, отваряйки първата бутилка шампанско.
— Не си спомням да съм виждал по-щастлива двойка — отбеляза Мич и докосна чашата на Роз със своята. — Или по-красиво семейство. Добра работа си свършила.
— Не съм сторила нищо.
— Това е като родословието. Двамата са свързани с теб по различни пътища. Не чрез кръвно родство, но нещата се свеждат до същото. Събрала ги е връзката с теб. Останалото се е случило между тях, но в началото е била тази връзка.
— Добра гледна точка. Харесва ми. — Роз повдигна чашата си. — Искам да поговорим за нещо малко по-късно. Бях решила да изчакам, докато отмине щастливият ден на Стела. По правило сватбата е денят на булката.
— За какво искаш да говорим?
— Би могло да се каже — за връзките. — Роз се повдигна на пръсти и го целуна. — Ще ти кажа, когато се приберем у дома. Всъщност трябва да отскоча дотам. Забравих специалната бутилка шампанско за първата им брачна нощ.
— Мога да отида да я взема.
— Не, ще стане по-бързо, ако отида аз. Ще се върна след петнайсет минути.
Качи се в колата си, но спря, защото чу Хейли да я вика:
— Роз, почакай! Мога ли да дойда с теб? — Задъхана, тя спря до колата, с плачещата Лили в ръце. — Малката капризничи. Трябва да подремне, ала няма да спи дълго. Разходката с колата ще е достатъчна. Можем да отидем с моята.
— Добре. Но трябва да побързаме.
— Няма проблем. — Хейли отиде до своята кола и настани опърничавото момиченце на седалката. — Винаги се успокоява в колата и ако заспи, ще мога да поседя при нея, докато се събуди. После и на двете ще ни бъде по-приятно на партито.
Както бе предвидила, плачът затихна и главичката на Лили заклюма, преди да се спуснат по алеята към шосето.
— Действа като магия — каза Хейли.
— И при моите винаги действаше. Толкова е сладка с розовата си рокличка.
— Всичко беше много красиво. Ако някога се омъжа, искам точно такава сватба. Пролетно време, цветя, приятели, сияещи лица… Винаги съм смятала, че ще предпочета тържествена венчавка в църква, но днес беше толкова романтично.
— Напълно подходящо за тях. Хубаво е да… Намали скоростта. Спри!
— Какво има? Какво… Господи!
