повярвам.
— Старая се да не го афиширам.
— Къде е Джейн? — попита Кларис. — Настоявам да говоря с нея веднага.
Роз подаде малка бисквитка на Лили, която доволно я захапа.
— Коя е тази Джейн?
— Отлично знаеш. Джейн Поулсън.
— О, разбира се, братовчедката Джейн. За съжаление, не е тук.
— Няма да търпя лъжите ти. — Тонът на Кларис накара Паркър предупредително да заръмжи. — И дръж това отвратително куче далеч от мен.
— Паркър не е отвратителен. — Гевин скочи, но майка му моментално го сграбчи. — Ти си отвратителна.
— Ако си лоша — добави Люк, — ще те ухапе, защото е добро куче.
— Гевин, Люк, изведете Паркър навън. Вървете.
Стела потупа Гевин по рамото.
— Поиграйте на фризби — предложи Лоугън и намигна на момчетата. — И аз ще дойде след няколко минути.
Гевин взе кучето на ръце и намръщено излезе, а Люк се спря на прага.
— И ние не те харесваме — каза той и закрачи с късите си крачета след брат си.
— Очевидно служителите ти не възпитават децата си по-добре, отколкото ти своите Розалинд.
— Да, и много се гордея с това. Е, щом няма да пиеш чай и не мога да ти помогна за Джейн, навярно вече се каниш да си тръгваш.
— Къде са дневниците?
— Дневници? Имаш предвид написаните от баба ми и прабаба ми, които си взела от тази къща без мое разрешение?
— Разрешението ти не беше необходимо. Аз съм най-възрастният жив наследник на рода Харпър и тези дневници са мои по право.
— Определено не съм съгласна с теб по този въпрос, но мога да те осведомя къде се намират. Там, където е мястото им от морална, правна и етична гледна точка.
— Ще поискам да те арестуват.
— О, направи го, ако искаш. Ще падне голям смях. — Роз отново се бе превърнала в опасен айсберг, докато седеше с нехайно кръстосани крака на страничната облегалка на едно кресло. — Много ще се радваш да видиш любимото си име Харпър окаляно във всички вестници, скандално известно в цялата страна, нали? — Очите й горяха, в ярък контраст с хладния тон. — Защото ще се погрижа за това. Ще дам интервю на всеки, който поиска, и ще обсъждам грозното недоразумение на всяко парти, при всяка възможност. Не ме е грижа за подобни неща.
Замълча и се наведе да вземе бисквитата, която Лили й подаваше.
— О благодаря сладурче. Но не мисля — отново се обърна към Кларис, — че на теб ще ти бъде приятно да се окажеш в центъра на клюки, инсинуации и подигравки. Особено когато няма да постигнеш нищо. Възвърнах си нещо, което винаги ми е принадлежало.
Взе Лили, сложи я на коляното си и върна бисквитата, докато в стаята цареше тишина, нарушавана единствено от гневното сумтене на Кларис. Роз рядко я бе виждала да диша така тежко, трепереща от
Гледката беше страхотна.
— Ако полицаите ме попитат как съм успяла да си ги взема обратно, с удоволствие ще им кажа. Надявам се, че и ти с радост ще им обясниш как нещо, което принадлежи на Харпър Хаус, е попаднало в чекмеджето на бюрото ти. Както и някои скъпи вещи, описани като част от имуществото на Харпър Хаус.
— Ще опетниш името на рода! — С позеленяло от гняв лице Кларис пристъпи към нея. — Нямаш право! Нямаш работа да се ровиш в нещо, което е най-добре да остане погребано.
Роз спокойно подаде детето на Мич и Лили весело загука, сякаш искаше да му предложи остатъка от нагризаната бисквита. Докато се изправяше, тя го чу да прошепва:
— Давай скъпа!
— От какво се страхуваш? Какво са й сторили? Коя е била Амелия?
— Някаква нещастница, жалка уличница, която е получила каквото заслужава. Още в мига, когато ти се роди, знаех, че кръвта й ще проличи в теб. Явно съм била права.
— Значи съм нейна правнучка — тихо каза Роз.
— Няма повече да говоря за това. Грехота и престъпление е жена като теб да стане господарка на Харпър Хаус. Нямаш право да живееш тук и никога не си имала. Ти си алчно нищожество, срам за рода. Баба ми по-скоро би пуснала кучетата срещу теб, отколкото да ти позволи да прекрачиш прага на Харпър Хаус.
— Е, това преля чашата. — Преди Роз да заговори, а имаше да каже доста, Харпър стана и прекоси стаята. — Ще си тръгнеш и никога вече няма да стъпиш в тази къща.
— Не ми дръж такъв тон, момче.
— Вече не съм на осем години, а ти не си добре дошла тук. Въобразяваш си, че можеш безнаказано да обиждаш майка ми? Жена, която има повече класа от върха на малкия си пръст, отколкото ти в цялото си кльощаво тяло? Сега или ще си тръгнеш доброволно, или ще те изритам. Изборът е твой.
— Ти си също като нея.
— Това е първата истина, която изричаш, откакто влезе. Насам,
Харпър я хвана под ръка и въпреки че тя се опита да го отблъсне, я изведе от стаята.
Настъпи кратко затишие, после Хейли тихо подсвирна:
— Давай, Харпър!
Двадесета глава
Горе, във всекидневната, Мич повдигна краката на Роз в скута си и започна да ги разтрива.
— Дълъг ден за теб.
— Безспорно.
— Спечели доста точки, шампионке.
— Да, но Харпър отбеляза решаващата и гарантира победата на отбора.
— Убеждавам се, че съм влюбен, щом момичето ми започне да се изразява образно със спортни термини. — Повдигна крака й по-високо и целуна глезена й. — Ще взема своя дял от дневниците у дома. Искам да се заема с тях още тази вечер.
— И за теб беше дълъг ден. След сватбата ще ги четеш — Роз се облегна назад и затвори очи, когато палецът му проследи извивката на стъпалото й. — Освен това, ако си тръгнеш, ще ме лишиш от удоволствието да разтриеш краката ми.
— Надявах се, че така ще те подкупя да ме поканиш да остана.
— Няма нужда от подкуп. И бездруго щях да те поканя.
— Случайно костюмът ми за сватбата е в колата.
Очите й останаха затворени, а крайчецът на устните й затрептя.
— Обичам предвидливите мъже.
— Не бях сигурен дали ще приемете мъж в къщата за тази нощ. Предсватбена вечер, женски ритуали.
— Започнахме с ритуалите още тази сутрин в козметичния салон, но ще продължим утре. Ще бъдат чудесно семейство, нали?
— Вече са семейство. Много се забавлявах да гледам момчетата натриха носа на онази старица, а ти направо я застреля. Харпър я довърши.
— Държахме се ужасно грубо, нали? Разбира се, никога няма да ти проговори отново. Не се надявай на помощ от нея за книгата си — засмя се Роз.
— Няма за какво да съжалявам. Впрочем това, което ще напиша за нея, едва ли ще й хареса.
