напомнят какво все още не съм постигнала.
Поне, след като забременея, ще ме остави на мира през месеците на очакване. Мой дълг е да раждам синове. Не бих пренебрегнала дълга си, но изглежда съм неспособна да родя друго, освен бъбриви малки госпожици.
Искам само да спя и да забравя за поредния си неуспешен опит да даря съпруга си и тази къща с наследника, който им е нужен.
„Децата са били само дълг за нея — помисли си Роз. Колко тъжно. Как ли са се чувствали онези момичета, щом майка им е гледала на тях като на свой провал само заради пола им? Дали някога е имало радост в този дом, докато в него е властвала Беатрис, или всичко е било дълг и показност?“
Обзета от негодувание, тя се поколеба дали да не вземе някой от дневниците на баба си, но не събра сили и прелисти още един от другите.
Не мога да понасям онази досадница Мери Луиз Бъркър. Човек ще си помисли, че след като е родила четирима синове и коремът й отново е издут като на крава, знае всичко за зачеването, износването и отглеждането на деца. Далеч не е така. Синовете й непрекъснато тичат като индианци и оставят отпечатъци от мръсните си ръце по всички мебели в приемната й. А тя просто се смее и казва, че момчетата са си момчета, когато нахълтат вътре с трите си дръгливи кучета!
Имаше наглостта да ми предложи да отида при нейния лекар и при някаква вуду магьосница. Кълне се, че този път ще роди момиченцето, за което мечтае, защото е отишла при онази нещастница и си е купила амулет, който държи закачен над леглото си.
Не стига, че позволява на своите сополанковци да се държат неприлично дори на обществени места, но не е за вярване, че смее да говори пред мен за подобни неща, при това зад маската на загриженост и приятелство.
Трябва да намеря начин да се отърва от нея.
Роз реши, че жена като Мери Луиз би й харесала. Запита се дали съученикът и Боби Лий Бъркър не е неин наследник.
Изведнъж погледът й се спря върху един пасаж и сърцето и замря.
Стоя заключена в стаята си. Не желая да разговарям с никого. Унижението, на което съм подложена е непоносимо. От толкова години съм предана съпруга и изключителна домакиня, надзиравам персонала на тази къща, без да се оплаквам, и полагам огромни усилия, за да поддържам доброто ни име пред хората с нашето обществено положение и бизнес партньори на Реджиналд.
Като всяка добра съпруга, не съм любопитствала за връзките му с други жени и съм била доволна, че е дискретен.
А сега да се случи това.
Тази вечер се прибра у дома и ме повика в библиотеката, за да поговори с мен насаме. Каза ми, че една от любовниците му е забременяла. Отговорих, че подобни неща не се обсъждат между съпрузи, но той махна с ръка, сякаш не го е грижа за мнението ми.
Сякаш не го е грижа за мен.
Нареди ми да поддържам илюзията, че съм бременна, и заяви, че ако онова същество роди момче, той ще го доведе в нашия дом, ще носи името Харпър и ще отрасне тук. Като негов син. Като мой син.
Ако е момиче, нищо страшно. Отново ще „пометна“ и толкова.
Отказах. Разбира се, че отказах. Да приема една уличница в дома си!
Тогава той ме изправи пред следната дилема: или да се примиря с неговото решение, или да се разведе с мен. Беше категоричен, че и в единия, и в другия случай ще се сдобие със син. Предпочита да остана негова съпруга и да спестя и на двама ни скандалите около един развод, за което обещава щедро да ме възнагради. Ако откажа ще последва развод и срам и ще бъда отритната от дома, за който от толкова време се грижа, ще загубя живота, който съм изградила.
Това означава, че нямам избор.
Ще се моля онази пачавра да роди момиче. Ще се моля детето й да умре. И тя да умре. И двамата да горят в ада.
Ръцете на Роз затрепериха. Въпреки че искаше да продължи да чете, стана и тръгна към вратите на терасата.
Чувстваше нужда от въздух. С тетрадката в ръка, застана навън и вдъхна от утринната свежест.
Що за мъж беше това? Да натрапиш своя незаконен син на съпругата си. Дори и да не я бе обичал, би трябвало поне да я уважава.
Що за бащина обич беше това — да принуди детето да отрасне с жена, която никога, никога не би се привързала към него като майка? Която всеки път, когато го види, би изпитвала негодувание. Дори презрение.
И всичко — само за да продължи името Харпър.
— Роз?
Тя не се обърна, когато чу гласа на Мич зад гърба си.
— Събудих те. Мислех, че не вдигам шум.
— Не си ме събудила. Просто усетих, че не си до мен.
— Открих нещо. Започнах да чета някой от дневниците. Открих нещо ценно.
— Каквото и да е, очевидно те е разстроило.
— И ме натъжи, и ме ядоса. Изненадана съм, но същевременно и не съм. Попаднах на една бележка… Прочети я сам. — Обърна се и му подаде книгата, отворена на страницата, до която бе стигнала. — Вземи я във всекидневната. Искам да постоя малко тук.
— Добре.
Мич взе книгата, но долови нещо в очите й, което сякаш прониза сърцето му, обхвана брадичката й и нежно я целуна.
Роз отново се загледа в имението си, в градините, озарени от сребристото сияние на зората. Домът, който принадлежеше на семейството й от поколения. „Дали си е струвало?“, залита се тя. Дали си бе струвало един мъж да причини толкова болка, за да продължи имението да носи това име?
Влезе я седна срещу Мич.
— Тук ли спря? — попита той.
— Трябваше да осмисля прочетеното. Да проумея колко жестоко е постъпил с нея. Не бих я нарекла жена, достойна за възхищение, съдейки по собствените й дневници. Била е себична, самовглъбена, дребнава. Но е заслужавала по-добро отношение. „Щом ти не можеш да ми родиш син, ще се сдобия с него от другаде. Или ще се примириш, или ще напуснеш тази къща“. Избрала е първото.
— Все още не знаеш това.
— Знаем го. — Роз поклати глава. — Ще прочетем и останалото, но вече го знаем.
— Мога да прегледам и този, и останалите по-късно. Сам.
— Не, нека продължим сега. Все пак става дума за миналото на моето семейство. Виж какво ще откриеш. Аз ще сляза да сваря кафе.
Когато се върна, забеляза, че е сложил очилата си за четене. „Има вид на занесен учен — помисли си тя, — който не е мигнал цяла нощ. Без риза, с разкопчани дънки и сплъстени коси“.
Отново я обзе нежност, която бе като мехлем за болката в сърцето й.
— Радвам се, че беше тук, когато намерих това. — Роз остави подноса, наведе се и го целуна по главата. — Радвам се, че си тук.
— Има и продължение. — Мич хвана ръцете й. — Искаш ли да ти го разкажа накратко?
— Не, прочети точните й думи. Искам да ги чуя.
— Тук-там има подробности от ежедневието. Бележките издават, че мисълта не й е давала покой. Чувствала се е унизена и изпълнена с ярост. Накарала го е да си плати по единствения начин, който е знаела. Разточително е харчела парите му, не го е допускала в леглото си и си е позволявала
