— Наблюдавай вратата — нареди тя.
— Супер! Ще бъда пазач.
Роз не можа да сдържи смеха си, докато вървеше към стаята на Кларис. Тук мирисът на лавандула бе още по-натрапчив и смесен с уханието на теменужки. Таблите на леглото бяха тапицирани със златиста коприна, а старинната завивка върху него със сигурност беше донесена от Харпър Хаус. Както и масичката до прозореца, и изящната лампа антика.
— Крадлива стара кучка! — промърмори Роз и веднага се отправи към бюрото. Когато завъртя ключа, затаи дъх пра вида на купчината тетрадки със стари кожени подвързии. — Това ще бъде ритник по кльощавия ти задник — заканя се тя, отвори раницата, която носеше на рамо, и внимателно пъхна дневниците.
За да се увери, че е взела всичките, отвори и другите чекмеджета, после претършува тоалетката, бюрото и скрина.
Макар и да осъзнаваше колко е глупаво, забърса всичко, което бе докоснала. Не изключваше мисълта Кларис да повика полицията и да твърди, че са влизали крадци. Накрая остави ключа на видно място върху бюрото.
— Стела я заведе долу — каза Хейли, когато Роз излезе от стаята — Беше толкова разтреперана, та ни се струваше, че ще припадне, ако не я изведем. Роз, горкото момиче има само един куфар. Всичко, което притежава, се побира в един куфар.
— Млада е. Има предостатъчно време, за да се сдобие с още вещи. Докосвали ли сте нещо тук?
— Не. Помислих си… нали се досещаш, отпечатъци.
— Умно момиче. Да вървим.
— Взе ли ги?
Роз потупа раницата.
— Дотук всичко върви като по вода. Нека Кларис види какво е някой да отмъкне вещи от дома й.
Едва когато настаниха Джейн в новия й апартамент и тръгнаха към дома, Роз забеляза, че Хейли е необичайно мълчалива.
— Не ми казвай, че изпитваш угризения, чувство за вина или нещо подобно.
— Какво? О, не! Тези дневници са твоя собственост. На твое място аз бих взела всичко, откраднато от Харпър Хаус. Замислих се за Джейн. Знам, че е по-млада от мен, но само с няколко години. А изглежда толкова… крехка и уплашена от всичко. Но днес прояви известна смелост.
— Не е имала това, което си имала ти — каза Роз. — Липсва й твоята решителност, разбира се, но другото е въпрос на късмет. Не е била отгледана от любящ баща като твоя, който да й осигури уютен дом и щастливо детство. Не се чувства силна и привлекателна, а ти знаеш, че си такава.
— Просто има нужда от нова прическа и по-хубави дрехи. Ще е забавно да я преобразим, нали, Стела?
— Успокой топката, момиче.
— Не, наистина. По-нататък, когато имаме време. Мислех си и как те гледаше, когато влязохме в новия й апартамент. Колко благодарна и изненадана беше, че си й занесла някои неща, Роз. Най-обикновени — диван, легло и храна за хладилника. Май никой досега не се е опитал да й помогне просто за да стори добро. Изпитвам съжаление и същевременно се радвам за нея. Изглеждаше поразена и сякаш щеше да заплаче.
— Да видим как ще се справи.
— Ти й даде шанс да се занимава с нещо. Както на мен и Стела.
— О, не започвай!
— Държа да го кажа. Всяка от нас се намираше на кръстопът, а ти ни подаде ръка и ни помогна да изберем вярната посока. Сега Джейн има свой дом и нова работа. Аз имам прекрасно дете и чудесен дом за него. А Стела се омъжва утре.
Хейли заподсмърча и Роз завъртя очи срещу огледалото за обратно виждане.
— Ето защо ти казах да не започваш, Хейли.
— Не мога. Толкова се радвам, че утре Стела ще се омъжи. Вие двете сте най-добрите ми приятелки в целия свят.
Стела подаде кърпички и на двете и запази една за себе си.
Имаше общо четиринадесет дневника — пет на баба й — Елизабет Харпър, и девет на прабаба й Беатрис. Всичките бяха плътно изписани от първата до последната страница.
Докато ги прелистваше, Роз забеляза и няколко скици, нарисувани от баба й. Обзе я умиление, когато ги разгледа.
Но не беше нужно Мич да й казва, че след като са се добрали до тях, им предстои досадната работа да ги прочетат и открият в тях нещо, свързано с Амелия.
— Няма дати. — Стела потърка очи и се отпусна на дивана в приемната. — Доколкото забелязвам от пръв поглед, Беатрис Харпър не е водила нов дневник за всяка година, а е изписвала една тетрадка докрай, независимо за колко време, и е започвала нова.
— Ще ги сортираме — каза Мич. — Ще си ги подредим и ще прочетем внимателно всяка от тях.
— Дано ми се падне най-пикантната част.
Дейвид се бе постарал да подреди масата като за малко следобедно парти и сега си взе бисквита.
— Ще изисквам редовно да ми докладвате какво сте открили, но утре ни предстои сватба. Стела, не бива да се преуморяваш. Не искам да се чувствам виновна, ако булката е с тъмни кръгове под очите. Кой ли може да е? — учуди се Роз, когато на вратата се позвъни. — Всички сме тук. Не, не ставай, Дейвид. Аз ще отворя.
Стана и Паркър заподскача след нея с лай, сякаш да й покаже, че може да разчита на него. Когато отвори, веждите й подскочиха. Усмихна се със стиснати устни.
— Братовчедке Риси, каква неприятна изненада.
— Къде е онази никаквица и нещата, които е задигнала?
— Нямам дори смътна представа за какво говориш, а и не ме интересува. — Роз забеляза, че роднината й е наела кола с шофьор, за да дойде от града. — Предполагам, че добрите маниери изискват да те поканя да влезеш, но те предупреждавам, че преди да си тръгнеш, ще наредя да те претърсят… а това ще е унизително и за двете ни, така че не си го и помисляй.
— Винаги си била противно, невъзпитано създание.
— Забавно е, нали? — Роз й стори път и Кларис мина покрай нея, подпирайки се на бастуна си. — Аз мисля същото за теб. В приемната сме, пием чай. — Роз застана на прага. — Братовчедката Риси е решила да ни дойде на гости. Ужасно, нали? Предполагам, помниш сина ми — Харпър. Винаги ти е доставяло удоволствие да го тормозиш. А това е Дейвид, негов приятел от детството, който се грижи за домакинството и със сигурност знае точния брой на сребърните прибори.
— Не обичам злобни намеци.
— Не мога да ти предложа нищо друго. Мисля, че вече познаваш доктор Карнеги.
— Да, и ще говорим за него с адвоката си.
Мич се усмихна широко.
— Цялото ми име е Мичъл Карнеги.
— Това е Лоугън Кътридж, приятел, съсед и проектант, сгоден за госпожа Стела Ротшилд, която е управителка на градинарския ми център.
— Нямам желание да се запознавам с тълпата служители, с които си се обградила и не одобрявам идеята да превръщаш Харпър Хаус в долнопробен хан.
— Това са децата й Гевин и Люк, ето и кучето им Паркър — невъзмутимо продължи Роз. — А тази млада жена е далечна роднина на покойния ми съпруг и също работи във фирмата ми — Хейли Филипс, и прекрасната й дъщеричка Лили. Мисля, че представих всички. Дейвид, би ли налял чаша чай на Кларис?
— Не искам чай, особено приготвен и поднесен от хомосексуалист.
— Не е заразно — спокойно каза Дейвид.
— Наистина ли, Дейвид? Ти си хомосексуалист? — Роз се направи на изненадана. — Не мога да
