— Ще кажа само „аха“.
Роз се засмя.
— Ще се разстроят, потресат, разтревожат. Каква полза да им казваме? Случи се, но вече е минало. Точно сега имаме толкова много други грижи. Трябва да се подготвя за последиците от станалото в клуба. Мога да те уверя, че клюките вече са плъзнали и утре всички ще ме разпитват.
— И ще ти стане неприятно.
— Всъщност мисля, че ще е забавно. Навярно е недостойно, но злорадствам. Затова нека си остане между нас, докато Стела се омъжи. После ще кажем на всички и ще умуваме какво да правим. Дотогава нищо няма да помрачава щастието на хората около нас.
— Добре. И аз не виждам каква полза би имало.
— Благодаря ти. Вече не съм толкова бясна и изплашена — добави тя и отпусна глава на възглавницата. — Успях да я спра. Преборих се с нея. Отново надделях. Мисля, че това означава нещо.
Мич се наведе и долепи устни до бузата й.
— За мен означава много.
Деветнадесета глава
На следващата сутрин Хейли влезе в кухнята, с детето на ръце. Косите й бяха вързани на къса конска опашка, очите й — широко отворени, а горнището на пижамата — закопчано накриво.
— Току-що говорих с детегледачката на Лили — обяви тя на висок глас. — Леля й членува в кънтри клуба. Каза, че Роз е участвала в сбиване снощи.
— Не съм се била с никого.
„Животът е толкова приятно предсказуем“, помисли си Роз и продължи да маже сладко върху триъгълна филийка.
— Какво сбиване? — полюбопитства Гевин. — Бой с юмруци ли?
— Не беше бой с юмруци. — Роз му подаде филийката. — Хората преувеличават, младежо. Така е, откакто свят светува.
— Да не би да си ритнала някого по муцуната?
Роз повдигна вежди срещу Люк.
— Метафорично би могло да се каже, че съм сритала нечий задник.
— Какво значи „мета…“
— „Метафора“ означава остроумно да оприличиш нещо на нещо друго. Тази сутрин мога да кажа, че се чувствам като котка, изяла канарче. — Намигна на Люк. — Това означава, че съм доволна и щастлива. Но дори не съм го докоснала.
— Кого? — попита Стела.
— Брайс Кларк — отговори Дейвид, докато наливаше още кафе. — Разузнавателната ми мрежа работи по-бързо от скоростта на светлината. Чух за случилото се още снощи, преди единадесет централно часово време.
— И не каза на никого? — Хейли го изгледа навъсено докато настаняваше Лили на високото й столче.
— Всъщност чаках всички да се съберем, преди да заговоря за това. А, ето го и Харпър. Казах му, че присъствието му на закуска тази сутрин е желателно.
— Наистина, Дейвид, не е станало нищо особено трябва да се приготвя за работа.
— Напротив. — Мич поклати глава над кафето си. — Беше изключително. Тази жена тук — задържа погледа си върху лицето на Роз — е изключителна.
Тя хвана ръката му под масата и ласкаво я притисна. Безмълвен знак на благодарност, че успява да се държи, сякаш вечерта не се е случило нищо, което да помрачава настроението.
— Какво има? — настоя да узнае Харпър. — Ще ядем омлети? По какъв случай ще ядем омлети?
— Майка ти ги обича, а се нуждае от презареждане, защото снощи е изразходвала доста енергия — обясни Дейвид.
— Стига глупости — смъмри го Роз със сподавен смях.
— Какво е станало снощи? Къде си изразходвала енергия?
— Виждаш ли какво пропускаш, като не ходиш в клуба? — засмя се Дейвид.
— Ако някой не ни разкаже час по-скоро, ще полудея. — Хейли даде на Лили шишенцето със сок и седна. — С всички подробности.
— Няма много за разказване — започна Роз.
— Аз ще говоря. — Мич отвърна на одобрителния й поглед. — Тя би премълчала някои неща. Е, изкопчих част от подробностите от нея, защото не присъствах, а други — от сина си. Но ще се постарая да се получи свързан разказ… и въздействащ.
Започна от краткия разговор до масата на семейство Форестър, продължи със сцената в умивалнята и драматизира словесната престрелка между Роз и Брайс в коридора.
— Господи, излезли са докато си говорила с онзи… — Хейли прочисти гърлото си и в присъствието на децата не изрече хрумналата й дума. — Мъж.
— Той стоеше с гръб към тях — обясни Мич. — Сякаш беше режисирано.
Хейли пъхна в устата на Лили парченце яйце и зяпна Роз.
— Супер! Като устроена клопка.
— Излязоха в най-подходящия момент — съгласи се Мич. — Да беше видял майка си, Харпър. Хладнокръвна и непоклатима като айсберг. И също толкова опасна.
— Тази сутрин метафорите нямат край — отбеляза Роз.
— Няма ли да ходим на работа?
— Виждал съм я такава. — Харпър набоде парче омлет.
— Страховита е.
— Стоях на такова място, че ясно видях реакцията на дамите — продължи Мич. — Беше невероятно. Той се хвалеше как ще продължи с измамите, телефонните обаждания, кредитните карти и прочее и че никой няма да го хване. Обиди Куил, нарече Манди „глупачка“. Самозабрави се, а Роз просто стоеше… и дори не му хрумваше, че току-що е стоварила брадвата върху врата му. Окото й не мигна, само го подканваше да продължава да бърбори, докато онова… — Сети се за децата. — … жалко нищожество се закопа със собствените си думи. После, когато свърши, му даде знак да се обърне и да погледне зад себе си. И се оттегли. Беше страхотна.
— Предполагам, че са го нападнали като бесни кучета — задъхано каза Стела.
— Почти. Явно се е опитал да се измъкне с приказки, да ги убеди, че всичко е недоразумение, но блондинката изпаднала в истерия. Крещяла, плачела и му удряла плесници. Другата изтичала право при съпруга си, разказала му и той разбрал, че заради опитите на Брайс за отмъщение е загубил един от най- ценните си клиенти. Побеснял и както каза синът ми, разблъскал хората, за да стигне до него, и го повалил с един юмрук. Всички наскачали, полетели чаши, блондинката се нахвърлила върху Брайс и започнала да го драска и хапе.
— Боже! — промълви Гевин със страхопочитание.
— Успели някак да ги разтърват, но отново се намесил Куил и тогава едва усмирили и
— Жалко, че пропуснах това. — Харпър стана, за да получи сутрешната си доза кофеин, и се върна на масата с кутия кока-кола. — Наистина.
— Някои се разбягали, а други се блъскали, за да наблюдават екшъна по-отблизо — продължи Мич. — Хвърляли маслини от мартинитата си, топки пастет от сьомга и какво ли не, преобръщали маси. Канели се да повикат полицията, но вътрешната охрана успяла да се справи.
— Къде беше ти? — озадачено попита Хейли.
— На терасата. Бъбрех си с Роз. Танцувах с Роз — поправи се той. — Гледахме суматохата през прозорците.
— Дълго ще се говори за това — заключи Роз. — Ако питате мен, всички си получиха заслуженото. Навярно умират от срам. Е, не зная за вас, но аз трябва да тръгвам за работа.
