Задъхана, изпълзя от ваната и се отпусна безсилна на мократа рогозка. Все още трепереше неудържимо и остана свита на кълбо, докато успя да възстанови дишането си. Ушите й бучаха, сърцето й биеше така бясно, та й се струваше, че ще счупи ребрата й.
Чу ридания.
— Точно сега сълзите ти няма да ме трогнат. — Не смеейки да се изправи, Роз запълзя по пода и с трепереща ръка посегна да вземе хавлиена кърпа, с която да се загърне — Живея с теб, откакто съм се родила. Опитвам се да ти помогна, а ти искаш да ме удавиш. В собствената ми вана. Предупредих те, че ще намеря начин да те прогоня от тази къща.
Думите не прозвучаха толкова гневно и въздействащо, колкото й се искаше. Трудно бе да говори със заплашителен тон, докато зъбите й тракаха колкото от страх, толкова и от студ.
Подскочи, когато халатът, закачен на вратата, се спусна върху раменете й.
— Е, благодаря — каза тя с голяма доза сарказъм. — Много мило от твоя страна. След като се опита да ме убиеш, изведнъж се загрижи да не настина. Писна ми.
Пъхна ръце в ръкавите и придърпа предниците, докато колебливо ставаше на крака.
Тогава през изтъняващата мъгла видя Амелия. Не лудата с блуждаещ поглед и разрошени коси, която се бе надвесила над нея, докато тя се бореше за живота си, а страдащата жена с обляно в сълзи лице и ръце пред гърдите като за молитва.
Когато образът й започна да чезне и мъглата се разсея на огледалото се изписа послание:
— Едва не те е убила.
Мич крачеше из стаята и от върховете на пръстите му едва не изскачаха гневни светкавици.
Бе слязла да си свари каничка горещо кафе и да го повика горе. Искаше да е сигурна, че никой друг няма да я чуе, когато му каже.
— Не успя, за щастие.
Кафето помагаше, но все още й бе студено и бе готова да се пъхне под дебелата кашмирена завивка.
— Можеше да загинеш, докато аз бях зает да ровя в книги и документи. Борела си се за живота си, а…
— Престани — ласкаво каза тя. Жена, свикнала да живее с мъже и отгледала синове, разбираше какво означава его. — Това, което би могло да стане, не се случи… ти нямаш вина за него. Нито пък аз. Вината е на един призрак, която, както личи по всичко, има емоционални проблеми. Колкото и нелепо да звучи.
— Розалинд… — Мич коленичи пред нея и разтри ръцете й. Неговите бяха силни и топли. Закрилнически. — Зная колко много държиш на тази къща, но…
— Ще предложиш да се изнеса от нея за известно време. Би било разумно решение, Мич. Но няма да го направя. Ако искаш, наречи ме прекалено упорита, дори твърдоглава.
— Наистина си такава.
— А и не бих позволила на никого да ме прогони от собствения ми дом — продължи тя. — Проблемът няма да се реши, като се изнеса. В имението живее синът ми, както и други хора, на които много държа. Бизнесът ми е тук. Нима трябва да кажа на всички да си намерят други жилища? Да закрия фирмата си и да рискувам да загубя всичко? Или да остана и да положа усилия да намеря отговорите?
— Тя започва да става опасна. Роз, години наред не е правила друго, освен да пее на децата и да бъде странна, но неизменна част от атмосферата в къщата. По някоя дребна пакост от време на време, но нищо страшно. През последната година е все по-непредсказуема и склонна към насилие.
— Да, така е. — Пръстите й плътно се преплетоха с неговите. — Знаеш ли какво си мисля? Че се доближаваме до нещо важно. Може би затова е по-нетърпелива, по-припряна. Необуздана. Това, което правим, има значение за нея. Както и моите мисли и чувства, независимо дали ги одобрява или не.
— Тоест?
Вероятно щеше да го приеме трудно, но трябваше да каже. Беше му обещала да се държи честно с него, а за нея обещанията бяха нещо сериозно.
— Мислех си за теб. За нас. Когато мрачното ми настроение заради случката тази вечер изчезна и се отпуснах, започнах да размишлявам за чувствата ни един към друг.
— Опитала се е да те убие, защото се обичаме? — Лицето му стана като изсечено от камък, когато се изправи. — Аз съм този, който трябва да стои далеч от къщата и от теб, докато всичко свърши.
— Така ли се справяш с побойниците? Отстъпваш? — възкликна Роз.
Мич отново бе закрачил, но изведнъж се спря и се обърна с ярост в очите.
— Не става дума за хулиган, който иска да открадне джобните ми на детската площадка. Говорим за сигурността ти. За живота ти, по дяволите!
— Няма да се предам. Така оцелявам. Така успявам да държа нещата под контрол. Мислиш, че не съм разгневена и изплашена? Лъжеш се.
— Забелязвам, че гневът е на преден план.
— Защото е градивен… поне за мен винаги се е оказвал по-ползотворен от страха. Това долових у нея накрая, Мич.
Роз отметна завивката, стана и се приближи към него.
— Беше изплашена, шокирана и тъжна… накара ме да изпитам съжаление. Веднъж ти каза, че не иска да ми навреди, и мисля, че е истина.
— Но казах също, че е способна да го направи, и се оказах прав. — Мич обхвана лицето й с длани, после ги плъзна към раменете й. — Не знам как да те защитя. Но знам, за нищо на света не искам да те загубя.
— Ще се страхувам по-малко, ако си до мен.
Той наклони глава в страни и леко се усмихна.
— Хитър номер.
— Нали? — Роз обви ръце около врата му и се отпусна, когато той обгърна талията й. — Но е истина. Тя ме помоли да й простя. Не знам дали ще мога, но трябва да получа отговори. Нуждая се от помощта ти, за да стигна до тях. По дяволите, Мич, имам нужда от теб, колкото и да ми е трудно да го призная!
— Надявам се да стане по-лесно, защото ми харесва да го чувам. Нека засега нещата останат такива, каквито са.
— Благодаря. Когато излязох оттам — кимна към банята тя — и когато се успокоих достатъчно, за да мога да разсъждавам, за мен бе огромно облекчение да знам, че си долу. Че ще мога да ти разкажа. Че няма да съм сама тази нощ.
— Няма да те оставя сама дори и да настояваш. А сега — понесе я на ръце той — ще се сгушиш в леглото, добре завита.
— А ти…
— Ще направя подробен оглед на местопрестъплението, преди да подсуша банята.
— И аз мога да се погрижа за подсушаването.
— Не. — Зави я плътно. — Човек трябва да дава и да получава по-малко. Бъди послушна, Роз, стой в леглото като добро момиче. Преживя дълъг и интересен ден.
— Много интересен. — Чудесно беше да лежи спокойно, сгушена на топло, и да знае, че има кой да свърши някои дреболии. — Не съм сигурна какво очакваш да ти дам, но ще те помоля за още нещо.
— Искаш ли супа? Нещо топло? Чай? По-добре чай, отколкото кафе.
„Погледни го — каза си тя. — Доктор Секси, с разхлабена вратовръзка и навити ръкави на бялата риза, предлага да ти приготви супа“. Посегна към ръката му, когато той седна на ръба на леглото й.
— Не, но все пак благодаря. Ще те помоля засега да пазим случилото се в тайна.
— Роз да не си загубила ума си? — Тревогата в гласа му бе толкова доловима, че я накара да се усмихне. — Призракът, който витае в дома ти, едва не те удави във ваната, а не желаеш дори да се споменава?
— Не е така. Ще го споменем, ще го документираме и дори ще го обсъдим подробно, ако се наложи. Само искам да изчакаме сватбата на Стела да мине. Искам малко спокойствие. Когато Харпър узнае… няма да му бъде никак леко.
