Черна роза

чуваха само викове и тътрене на крака.

— Твърде зает съм — отвърна той.

— Бащата на Шелби разказа играта на онзи тип. Повали го с един юмрук. А жената го сграбчи за косите… не бащата на Шелби, другия. Вкопчила се е в него със зъби и нокти. Изпускаш.

— Върви да гледаш, после ще ни разкажеш. Известно време ще съм зает да целувам Роз.

— Хей, трябва да идвам в този клуб по-често.

След тези думи Джош хукна обратно към вратите.

А Мич бавно сниши устни до устните на Роз.

„Заслужавам почивка. Най-сетне всичко свърши“, помисли си Роз, докато прибираше бижутата си в кутията. Вярваше, че се е отървала от отмъстителния си бивш съпруг.

Но това й беше коствало нов скандал на обществено място.

Омръзнало и бе някой да изкарва личния й живот на показ пред всички любопитни погледи. Но щеше да го преживее.

Съблече се и се загърна с топлия си памучен халат. Чувстваше доволство, че успяха да се измъкнат от клуба рано. „Едва ли имаше смисъл да оставаме“, усмихна се тя на себе си. В залата бе настанал хаос от преобърнати маси, разсипана храна и напитки, ужасени гости и тичащи охранители.

Седмици наред тази сцена, както и самата тя, щеше да бъде в устата на клюкарките.

„Всичко е наред, очаквах го“, каза си, докато пълнеше ваната с топла вода. Щеше да издържи и скоро нещата отново щяха да си дойдат на мястото.

Сипа голяма доза ароматна пяна, идеална за малкото среднощно удоволствие да полежи в гореща вана. Когато излезеше, отпусната, зачервена и свежа, може би щеше да отиде да подосажда на Мич в библиотеката.

Безкрайно му бе благодарна за разбирането, че се нуждае от известно уединение. С въздишка се потопи във водата до върха на ушите. Мъж, който отгатваше настроенията на една жена и ги приемаше, бе рядка находка.

„Джон също ме разбираше — спомни си Роз. — Почти винаги“. Помежду им бе царяла пълна хармония, бяха създали семейство, бяха се радвали на настоящето и кроили планове за бъдещето. Когато го бе загубила, сякаш загуби част от себе си.

Все пак се бе справила сама доста добре. Отгледа синове, с които Джон би се гордял, запази дома и традициите на семейството си и изгради собствен бизнес. Никак не беше зле за една вдовица.

Можеше да се порадва на това, но усети напрежение в тила, когато се сети за следващия етап. Брайс. Глупава, импулсивна грешка. Всеки имаше право на няколко такива. Но тази бе оставила у нея дълбоки рани и всяла смут в живота й. Догадките и клюки, които се носеха за нея все още накърняваха гордостта й.

По време на този брак доста пъти се бе чувствала уязвима, а по-рано бе толкова уверена в себе си. Със своята лукавост и хитрост, скрити зад чаровна маска, той упорито беше намирал начини да й вдъхва несигурност.

Унизително бе да признае, че е проявила глупост… При това заради мъж.

Но тази вечер му даде добър урок, компенсирал гнева, срама и болката. Сам си заложи капан, а тя просто му помогна да падне в него. Всичко приключи.

За нейна радост. „Ура!“

Навярно настъпваше нов период от Житието на Розалинд. Дали беше готова? За голямата, съдбоносна крачка да се обвърже с мъж, който я обича такава, каквато е? Наближаваше петдесетте, а мислеше за любов и брак… за трети път. Нима това не беше лудост?

Леко раздвижи пръстите на краката си под горещата струя, оставена да тече, за да поддържа водата топла.

Може би това бе дар, опакован в лъскава хартия и вързан с широка панделка, паднал право в скута й?

„Влюбена съм“, помисли си тя и устните й трепнаха. Затвори очи и почувства как напрежението се оттегля. Влюбена в интересен, привлекателен и внимателен мъж. Добър човек. С достатъчно недостатъци и малки пороци, за да не бъде скучен.

Въздъхна, когато започна да я обзема блаженство. По плочките запълзя лека сива мъгла.

А сексът? „Божествен“, каза си тя, изтегна се и замърка като котка. Страстен, нежен и вълнуващ. Стимулиращ. Господи, само при мисълта за ласките на този мъж отново почувства възбуда.

Навярно не беше невъзможно да изградят общо бъдеще. Навярно любовта невинаги идваше в най- подходящия момент. Навярно бе подвластна на някаква магия. Трябваше сериозно да помисли по въпроса.

Брак. Унесе се в дрямка и прокара пръсти през мехурчета, а мъглата около нея се сгъсти и се надигна от пода като вълна.

Щеше да даде съкровено обещание на мъж, към когото изпитваше не само любов, а и доверие. Можеше да има доверие на Мич. Можеше да повярва в него.

Дали синовете й щяха да помислят, че е загубила ума си? Може би, но все пак животът си беше неин.

Щеше да й хареса да е омъжена… вероятно. В гардероба й да има дрехи на още един човек, а на етажерките в стаята й да стоят подредени и неговите книги. Не беше от мъжете, свикнали на ред, но би могла да приеме това, ако…

Ароматната вода стана леденостудена. Затаила дъх, Роз инстинктивно се надигна и скръсти ръце пред гърдите си. Широко отвори очи, когато видя, че банята е пълна с мъгла, толкова гъста, че не се виждаха нито стените, нито вратата.

„Не е пара“, осъзна тя. Беше грозна сива мъгла, студена като водата и гъста като супа от ледени кристали.

Когато опита да се изправи и да излезе от ваната, някаква сила я повлече обратно.

Усети свиване в стомаха и първо изпита изумление, а след това уплаха. Внезапното изстиване на водата и чувството, че нещо я тегли надолу, я накараха да се вцепени, преди да започне да се бори. Размахвайки юмруци и ритайки, се стремеше да стигне до повърхността, докато студът сковаваше крайниците й. Нечии ръце натискаха главата й надолу, нокти се впиваха в раменете й, а през водата се виждаха само плаващи мехурчета и вихрушка от мъгла.

Престани! — мислено изкрещя Роз. Напрягайки сили, повдигна ръце и крака за един отчаян тласък. Успя да подаде глава през ледената мъгла. Трескаво си пое дъх, преди стоманените лапи отново да притиснат раменете й и да я потопят.

Водата плискаше над ръба на ваната и пареше очите и гърлото й. Чуваше собствените си приглушени викове, докато се бореше с нещо невидимо. Удари лакътя си в ръба и изтръпна от болка и ужас.

За твое добро. За твое собствено добро. Трябва да научиш урока си!

Гласът звучеше като съскане в ушите й, което нарушаваше бученето от нахлуващата кръв. Едва сега видя лицето, надвесено над нея, през клокочещата вода, с яростно оголени зъби. Очите на Амелия издаваха безумен гняв.

Той не е по-различен. Всички лъжат! Нали ти казах? Защо не ме послуша? Ще те накарам да ме послушаш. Да спреш! Кръвта ти е нечиста. В теб тече и неговата кръв. Това ще те доведе до гибел.

Умираше. Дробовете й пищяха, сърцето й препускаше от неистовото усилие да намери пролука, да поеме глътка въздух. Нещо в нея щеше да се пръсне и тя щеше да умре в студената ароматна вода. Но нямаше да се предаде лесно. Продължи да нанася удари с ръцете и краката си. И с мисълта си.

„Пусни ме! Пусни ме! Ще ме убиеш. Ако умра, ти ще останеш в капан. Убийца! Ще отидеш в ада!“

Със сетни сили отново напрегна треперещите си мускули и успя да пробие повърхността.

Водата забълбука, разкъса мъглата и заля пода и стените като малка приливна вълна. Роз се вкопчи в ръба на ваната, наведе се над него и с мъка изкашля това, което бе нахлуло в дробовете й. Почувства гадене, но продължи здраво да се държи с ръце. Нямаше да допусне тя отново да я потопи.

— Долу ръцете от мен, кучко!