Черна роза

— Почакай, почакай. А Брайс? — Хейли набоде парченце омлет на вилицата си. — Не можеш да ни оставиш да се питаме какъв е краят.

— Не мога да кажа, но предполагам, че ще напусне Шелби Каунти с подвита опашка. Едва ли някога ще се върне.

— Това ли е? — попита Хейли. — А ти няма ли да… — Замълча и обърса лицето на Лили. — Е, добре че вече няма да се навърта тук.

Роз разроши косите на двете момчета, стана и целуна Лили по главичката.

— Днес следобед ще подам сигнал за измама в полицията и навярно ще повдигнат обвинение. Мич ще даде показания като свидетел, който чу всяка дума на Брайс. Предполагам, че ще разпитат и други хора, които са го чули да се хвали. Ще видим какво ще стане по-нататък.

— Още по-добре — усмихна се Хейли. — Много по-добре.

— Не раздавам нито юмруци, нито ритници, поне до сега не съм го правила. Но и не допускам дълго да ме разиграват.

Излезе доволна и дори спокойна, че денят започна със смях, а не с тревога.

Роз застана на малкото възвишение в края на горичката си и се загледа към засадените площи на градинарския център. Там грееха съчетания от нежна пролетна зеленина и ярко розови, екзотично сини, весело жълти и искрящо червени цветя.

Старите, посивели от времето дървени маси бяха обсипани с цветове в безброй касетки и саксии. Земята тържествуваше, покрита с багри, които сякаш изригваха от нея. Сградите изглеждаха свежи и приканващи, а в оранжериите цареше оживление. Навсякъде имаше сандъчета, изпълнени с цветове и форми, и висящи кошници, от които се спускаха зелени водопади.

Оттук Роз виждаше сектора с храсти и декоративни дръвчета и погледът й стигаше чак до съвършено оформените лехи.

Навсякъде имаше хора — персонал и клиенти, които обикаляха и разглеждаха. Червените колички се клатушкаха като малки товарни влакчета. Касетките потегляха по чакълените алеи към паркинга, където щяха да ги натоварят в коли и пикали.

Виждаше купчини пръст, струпана или опакована в чували, кули от плочки и безкрайни редици дървени греди.

„Бизнес“, помисли си тя, но съчетан с уютната атмосфера, която винаги се стремеше да създаде. Беседката вече беше обрасла с грамофончета, до шадравана стратегически бе поставена извита пейка, на един клон висеше яркочервена хранилка за птици, а на друг — камбанки, които звъняха от вятъра.

И тя беше част от това оживление, разбира се. Грижеше се за младите растения, които бе отгледала, допълваше каталозите. Въпреки че имаше изключителен управител като Стела, държеше да следи с очите си всеки миг от живота, който кипеше в градинарския център.

Но сега чувстваше нужда да подиша чист въздух след дългите часове в задушната оранжерия. И да се полюбува на изграденото с неуморен труд и рискове.

Днес небето беше лазурносиньо — като нарисувано върху стъкло, и всичко под него изглеждаше прекрасно. Всеки час през тези години, прекаран в усилена работа, тревоги и пресмятания, си струваше.

Фирмата й беше стабилна и процъфтяваща — като съвършената градина, която бе мечтала да създаде. Бизнес — да, на първо място бизнес, но и източник на удовлетворение, който отразяваше стила, идеите й и всичко, оставено й в наследство.

Ако някои го приемаха като нейно хоби — добре. Ако мнозина я смятаха за аристократка, която блести в кънтри клуба със златиста рокля и диаманти — отново добре. Нямаше нищо против да изпъква с блясъка си от време на време. Всъщност й харесваше.

Но дълбоката й същност, истинската Роз, стоеше тук — със стари джинси и избелял памучен пуловер, ожулени ботуши и скрити под бейзболна шапка коси.

Истинската Роз бе работеща жена, която трябваше да плаща сметки, да ръководи бизнеса си и да поддържа дома си. С това се гордееше, когато намираше време за гордост. Образът на Розалинд Харпър от кънтри клуба беше към името й. А всичко останало — животът й.

Пое си дъх, съсредоточи се и съзнателно насочи мислите си в една посока: какво ще стане и как двете с Амелия ще се справят с положението.

Каза си „Щом животът си е мой и сама решавам как да го живея, защо да не поема още един риск? Защо да не приема в него мъж, който разпалва страстта ми и ми носи утеха, вълнува ме и ме забавлява?“

Мъжа, който бе преминал през лабиринта на скръбта, работата, дълга и гордостта й и бе достигнал сърцето й.

Мъжа, когото обичаше.

Можеше да живее и сама, но какво би доказала така? Че е уверена в себе си, независима, силна и способна. Знаеше това и винаги щеше да се смята за такава.

Но бе и смела.

Нима не трябваше смелост, за да слее живота си с този на друг човек, да споделя с него своите и неговите грижи и да правя компромиси? Изискваха се усилия, за да свикне да живее с мъж, да се буди сутрин, готова да се справя с всекидневните задължения и да приема изненади. Никога не се бе бояла от неща, изискващи усилия. Бракът на този етап от живота представляваше нещо различно. Нямаше да имат деца заедно. Но един ден щяха заедно да се грижат за внуците си. Нямаше да се превърнат в зрели хора заедно, но можеха да остареят заедно.

Можеха да бъдат щастливи.

Те винаги лъжат. Никога не са верни.

Роз стоеше на същото място, на малкото възвишение до горичката си. Но градинарския център го нямаше. Край нея се простираше безкрайна пустош, скована от зимен студ, над която стърчаха оголени дървета, брулени от леден вятър.

— Не всички мъже — възрази Роз. — Невинаги.

Познавала съм повече, отколкото ти.

Амелия вървеше през пустошта, ефирна като мъглата, която се стелеше сякаш плитко море над голата, черна земя. Бялата й рокля и босите й крака бяха мръсни. Косите й — заплетени, мазни и златисти, се спускаха край лице, което издаваше лудост.

Страхът връхлетя Роз като внезапно разразила се буря. Но здраво стъпи на земята. Щеше да устои.

Бе притъмняло. По небето се носеха плътни черни облаци, които скриваха синевата и добиваха грозен зеленикав оттенък.

— А аз съм живяла по-дълго от теб — изтъкна тя и въпреки че потръпна, когато Амелия се приближи, не отстъпи.

Но си научила толкова малко. Имаш всичко, от което се нуждаеш. Дом, деца, работа, която ти носи удовлетворение. За какво ти е мъж?

— Любовта е важна.

Прозвуча зловещ писклив смях и Роз настръхна.

Любовта е най-голямата лъжа. Той ще спи с теб, ще те използва, ще ти изневерява и ще те лъже. Ще ти причинява болка, докато се почувстваш изхабена и празна, докато повехнеш и погрознееш. Ще те погуби.

Под страха на Роз се прокрадна съжаление.

— Кой те е предал? Кой те е накарал да мислиш така?

Всички. Всички са еднакви. Те са мръсници, а наричат нас такива. Идваха при мен, за да начешат крастата си, докато съпругите им спят сами в брачното ложе.

— Принуждаваха ли те? Да не би някой…

После ти отнемат всичко. Той ми отне всичко мое!

Амелия заудря с юмруци по корема си и силата на гнева, скръбта и яростта тласна Роз две крачки назад.

Бурята се изсипваше от небето, изригваше от земята и образуваше вихрушки от мъгла в мръсния въздух.