изключително горд и съвсем наясно с общественото си положение, безспорно доста високо. В политиката, бизнеса, светския живот. Честно казано, Роз не мога да си го представя в леглото с прислужница. Щеше да прояви повече предпазливост. Разбира се, виновникът може да е бил някой роднина, чичо, зет или братовчед. Но интуицията ми подсказва, че е бил по-тясно свързан с Амелия.
— Какво означава това?
— Любовница. Извънбрачна връзка с жена, която е задоволявала потребностите му. Държанка.
Последва дълго мълчание.
— Знаеш ли кое ми се струва най-интересно, Мичъл? Че по различни пътища и двамата стигнахме до един и същ извод. Ти прерови купища документи, за които само като си помисля, получавам главоболие. Телефонни обаждания търсене в компютърната мрежа, в съдебните архиви. Графики, скици и бог знае какво още. Докато се занимаваше с това, ме накара да видя семейството си така, както никога досега, да опозная хора, за които дори не бях чувала, но до голяма степен са предопределили съдбата ми. За да стигнем до верния отговор, ти елиминира десетки версии коя може да е била тази нещастна жена. Мислиш ли, че когато успеем, тя ще почива в мир?
— Не знам отговора на този въпрос. Защо си толкова тъжна? Сърцето ми се къса, когато те виждам тъжна.
— Не съм напълно сигурна. Може би заради нещо, което се случи днес — отвърна Роз и му разказа. — Толкова се страхувах. — Дълбоко си пое дъх. — Страхувах се и вечерта, когато тя ни затвори в стаята на децата, и когато с теб влязохме откъм терасата и ни посрещна с гневен изблик и хвърчащи предмети. Страхувах се и снощи във ваната, докато се борех под водата. Мислех, че не мога отново да изживея такъв страх. Но днес стоях, гледах как се приближава към мен през пустошта и мъглата и се вцепених. Виждах безумната ярост, изписана на лицето й. Изглеждаше сякаш нищо не ще я спре, дори смъртта. — Леко потръпна. — Знам как звучи, но мисля, че става нещо подобно. Лудостта й възпира смъртта й я държи тук като в капан.
— Този път не те ли докосна? Не те ли нарани?
Поклати глава.
— Не, дори когато яростта й достигна връхната си точка. Не можех да дишам, струваше ми се, че се давя в кал, но вероятно отчасти това се е дължало на паниката ми. Тя говореше за убийство, за кръв. Никога не съм чувала за убийство, извършено в тази къща, но започвам да се питам… господи, нима е възможно да е била убита? От човек от семейството ми?
— Говорела е като склонна към убийство — напомни й Мич, — а не като жертва.
— Така е, но не можеш да очакваш от една луда да поднася ясно всички факти. Каза, че съм нейна плът и кръв. Независимо дали е истина или не, тя го вярва. — Роз въздъхна дълбоко. — Както и ти.
Той стана, заобиколи бюрото и й подаде ръка да се изправи, след което я притегли в прегръдката си.
— А ти в какво вярваш?
„В утехата, която ми носиш“, помисли си Роз, отпуснала глава на рамото му. Можеше да намери утеха в един мъж, ако си позволи да я приеме.
— Има очите на баща ми. Едва днес видях това. Не бях го забелязала, навярно защото не го допусках. Нима е отнел детето й, Мич? Моят прадядо? Нима е бил способен на такава жестокост?
— Ако предположенията ни са верни, може доброволно да се е отказала от бебето. Споразумели са се, а по-късно е съжалявала. Все още има много възможни версии.
— Искам час по-скоро да узная истината. Трябва да я узная, и то на всяка цена. — Отдръпна се и леко се усмихна. — Но как, по дяволите, да открием жена, която вероятно е била любовница на прадядо ми?
— Имаме първото й име и приблизителната й възраст и предполагаме, че е живяла в околностите на Мемфис. Можем да започне оттук.
— Това вроден оптимизъм ли е, или опит да ме успокоиш?
— По малко и от двете.
— Добре тогава. Ще отида да си налея чаша вино. Искаш ли нещо?
— Бих изпил три литра вода, за да разредя петте литра кафе, което погълнах днес. Ще дойда с теб.
Той обгърна раменете й, докато вървяха към кухнята.
— Най-добре е да престана да мисля за това до сватбата на Стела и Лоугън. Струпаха ми се толкова много неща. Колкото и нетърпеливи да са мъртвите, живите трябва да имат предимство. — Роз извади бутилка вода и свеж лимон. — Не мога да повярвам, че след няколко дни момчетата вече няма да бъдат част от домакинството. Напълни чашата, сложи лимонов резен и му я подаде.
— Благодаря. Мисля, че ще идват тук толкова често, че едва ли ще усещаш липсата им.
— Иска ми се да вярвам. — Наля виното, но телефонът звънна, преди да отпие първата глътка. — Впрочем къде е Дейвид? — запита се тя и вдигна слушалката. Слуша няколко секунди и се усмихна на Мич. — Здравей, Джейн.
И повдигна чашата си за тост.
— Толкова е вълнуващо. Като в шпионски филм или нещо подобно. — Хейли заподскача на пръсти, докато с Роз и Стела се качваха с асансьора към апартамента на Кларис Харпър. — Сутринта ни правиха маникюр и педикюр, а следобед се промъкваме като крадци, за да търсим тайни документи. Невероятно е.
— Стига да не ни арестуват и да не прекараме нощта в килия — изтъкна Стела. — Ако се наложи Лоугън да се ожени за мен през решетките, ще побеснея.
— Казах ти да не идваш — напомни и Роз.
— И да пропусна това? — Стела си пое дъх и излезе от асансьора. — Може би съм нервна, но не и страхливка. Пък и Хейли има право. Вълнуващо е.
— Да проникнем в претъпкания с вехтории апартамент на една сприхава старица, за да отмъкнем нещо, което по право е мое и да избавим едно плахо зайче — това не е представата ми за вълнуващо преживяване. Джейн трябваше да ги измъкне сама и да ни спести разкарването. Имаме достатъчно грижи във връзка със сватбата утре.
— Зная и съм ти благодарна, че ни позволи да не работим днес, за да се разкрасим. — Стела импулсивно целуна Роз по бузата. — След сватбата ще работим двойно повече, за да ти се отплатим.
— Не се и съмнявам. А сега да се помолим старата вещица наистина да е отишла на фризьор, както е разтръбила, иначе играта ще загрубее.
— Не се ли надяваш тайно да си е у дома? — подхвърли Хейли и в този миг вратата проскърца.
Джейн надникна през пролуката.
— Не… не очаквах други хора, освен теб, братовчедке Розалинд. Не зная дали е добре…
— Те работят за мен. Приятелки са. — На границата на търпението си, Роз побутна вратата и влезе. — Джейн, това са Стела и Хейли. Събра ли багажа си?
— Да, нямам много вещи. Но си мисля, че тя ще се разстрои, когато се прибере и не ме намери. Не зная дали да…
— Тук е ужасно, както винаги — отбеляза Роз. — Вони на лавандула. Как издържаш? Ето пастирката от дрезденски порцелан и котката от майсенски… мамка му. Къде са дневниците?
— Не ги извадих. Не ми се струва редно…
— Добре. Дай ми ключа, покажи ми къде са и аз ще ги извадя. Да не губим време, Джейн — добави Роз, когато видя момичето да стои, прехапало долната си устна. — Имаш нов апартамент, който те очаква, а в понеделник започваш интересна нова работя. Можеш да се възползваш или да се откажеш, ти решаваш. Но аз няма да си тръгна от този вонящ на лавандула апартамент, без да взема нещата, които ми принадлежат. Затова или ми дай ключа, или ще преобърна всичко, докато намеря това, което търся.
— Господи! Прилошава ми. — Джейн пъхна ръка в джоба си и извади сложно гравиран месингов ключ. — Бюрото в стаята й, горното чекмедже. — Бледа като платно посочи към една врата. — Вие ми се свят.
— Стегни се — смъмри я Роз. — Стела, отиди с Джейн да вземете багажа й.
— Разбира се. Хайде, Джейн.
Доверявайки се на Стела да се справи със ситуацията. Роз се обърна към Хейли.
