Нора Робъртс
Червена лилия
НА КЕЙЛА,
дете на детето ми,
и на всички малки пламъчета,
които все още очакваха да засияят,
докато пишех този роман.
От автора
СКЪПИ ЧИТАТЕЛЮ,
Към края на лятото, в последните му знойни дни, обичам да внасям част от градината в дома си. Маргаритки и карамфили, стръкове астри, китки равнец, високи изящни лилии. Винаги се колебая, жал ми е да ги отрежа. Но в дълъг дъждовен ден или когато жегата ме принуди да си стоя у дома, е прекрасно да бъда заобиколена от цветя, които съм отгледала сама.
Ако съм навън и съм приключила с плевенето и подрязването на връхчета за деня, мога да поседна под сянка, на пейката, на люлката в градината и просто да се наслаждавам… Или да изведа внучката си на разходка, да й показвам цветята и да я уча как се наричат, както родителите ми са учили мен. Приятно ми е, докато се опитвам да й вдъхна тази любов към отглеждането на растения, както я предадох на синовете си, както я унаследих от мама и татко. Семейството е другата ми страст, другата градина, изпълнена с пъстрота и разцъфнали цветове.
Всяка година — от засаждането през пролетта до цъфтенето през лятото и цялата есен, когато се любувам на циниите и хризантемите си, а дърветата пламват в ярки багри — сезоните са дар за мен. През дългата студена зима, докато градината ми спи, мисля за това, което ще ми даде тя, когато се събуди напролет, и което аз ще й дам. Щом първият минзухар смело подаде главица от замръзналата земя, зная, че скоро ще започна да изравям камъни, да скубя плевели и да обикалям из градинарския център в търсене на цвете, на което не ще мога да устоя. И още докато го засаждам, да гледам как животът се възражда, а надеждата разцъфтява.
В градината човек намира радост и красота, работа и отплата. Надявам се и ти, читателю, да създадеш своя.
Пролог
Ашладисването и присаждането на пъпки е съединяване на две отделни растения, така че да заживеят като едно силно, здраво растение, притежаващо само най-добрите характеристики на двамата си родители.
Младостта отминава, любовта замира, за приятелството настъпва есен. Съкровените майчини надежди надживяват всичко.
МЕМФИС, ТЕНЕСИ
ЯНУАРИ 1893 г.
Бе отчаяна, самотна жена със замъглен разсъдък.
А някога бе красавица с остър ум и една огромна амбиция — охолния живот. Постигна го, използвайки тялото си, за да съблазнява, и пресметливия си ум, за да получава това, което желае. Стана държанка на един от най-богатите и влиятелни мъже в Тенеси.
Къщата й бе разкошна, обзаведена по неин вкус, но с парите на Реджиналд. Имаше прислужници, готови да изпълнят всяка нейна прищявка; тоалети — съперничещи на тези на най-известните куртизанки в Париж; бижута, забавни приятели, собствена карета…
Устройваше разточителни приеми и събуждаше страстни желания и завист.
Тя, дъщерята на жалка домашна прислужница, притежаваше всичко, което ненаситното й сърце поиска.
След това роди син.
Нежеланият нов живот, който носеше в себе си, я промени. Стана център на нейния свят, единственото, което обичаше повече от себе си. Кроеше планове за сина си, представяше си бъдещето му и му пееше, докато спеше в утробата й.
Изживя мъчителните болки при появата му на бял свят, но и радостта, че щом отминат, ще държи своето скъпоценно дете в ръцете си.
Казаха й, че е родила момиченце. Твърдяха, че е мъртво.
Това бяха лъжи.
Дори в дните на безумна скръб, докато потъваше в бездната на отчаянието, тя го знаеше. Дори в лудостта си бе уверена, че са я излъгали. Синът й бе жив.
Бяха откраднали бебето от нея, навярно за откуп. Нима бе възможно истината да е друга, щом беше чувствала ударите на сърцето му, както тези на своето?
Но не й го бяха отнели акушерката и лекарят, а Реджиналд, който купи мълчанието им с парите си.
Толкова ясно си спомняше как той влезе в приемната й след месеци безутешна скръб и тревоги. „За да приключи с мен завинаги, след като се сдоби с това, което винаги е искал — син и наследник“, помисли си тя, докато закопчаваше сивата си рокля с треперещи пръсти. Синът бе единственото, което коравосърдечната му съпруга бе неспособна да му даде.
Реджиналд я използва, а сетне й отне единственото съкровище, сякаш имаше пълното право на това. В замяна й предложи пари, за да замине за Англия.
„Ще си плати, ще си плати! — повтаряше съзнанието й, докато тя стоеше пред огледалото. — Но не с пари. О, не, не с пари“.
Бе останала без пукната пара, но щеше да намери начин отново да уреди живота си веднага щом си върне своя скъп Джеймс.
Прислужниците — като плъхове, напускащи потъващ кораб — бяха отмъкнали част от бижутата й. Знаеше това. Принуди се да продаде повечето от останалите, но я измамиха с цената. Ала какво можеше да очаква от хитрия грозноват бижутер? Все пак и той бе мъж.
Лъжци, измамници и крадци — всичките бяха еднакви!
Щеше да накара всеки от тях да си плати.
Не можа да открие гривната с диаманти и рубини — сърцевидни камъчета с цвят на кръв и лед, която Реджиналд й бе подарил по повод новината, че е бременна.
Всъщност това бе дрънкулка, твърде дребна и незабележима за нейния вкус, но на всяка цена трябваше да я намери. И тя преобърна наопаки цялата си спалня при упоритото търсене.
Заплака като дете, когато вместо на гривната, попадна на брошка със сапфири. Но скоро сълзите й пресъхнаха, стисна накита в шепа и забрави за гривната и отчаяното си желание да я открие. Забрави, че я е търсила. Усмихна се при вида на бляскавите сини камъчета. Щеше да получи за тях достатъчно, за да издържа себе си и Джеймс в началото. Щеше да го отведе някъде, може би извън града. Докато отново стъпи на крака.
„Всъщност всичко е много просто“, помисли си тя с усмивка, докато се взираше в отражението си.
