Сивата рокля бе семпла, елегантна, подходяща за майка. Корсажът бе леко провиснал, но не можеше да стори нищо. Вече нямаше прислужници или шивачки, които да го преправят. Щеше да възстанови заоблените си форми, когато намери красива къща за себе си и Джеймс.
Нави русите си коси на масури, които прихвана високо, но за жалост трябваше да се откаже от ружа. Реши, че е по-добре да изглежда скромно. Негримираното лице би вдъхвало повече спокойствие на едно дете.
Просто щеше да отиде да го вземе. Да посети Харпър Хаус и да поиска това, което й принадлежи.
Пътуването от града до великолепната къща бе дълго, студено и скъпо. Вече нямаше собствена карета, а много скоро агентите на Реджиналд щяха да я изхвърлят и от дома й, както вече бяха заплашили.
Но си струваше да плати за файтон. Как иначе щеше да отнесе своя Джеймс обратно до Мемфис, за да го сложи нежно в бебешкото креватче и да му попее приспивна песен?
— Синя лавандула, дили-дили-дили… — тихо запя тя и като преплете тънките си пръсти, се загледа в заскрежените дървета край пътя. Бе взела одеялцето, поръчано от Париж, и малката сладка шапчица и терлички. В мислите й детето й все още бе новородено. В замъгленото й съзнание шестте месеца, изминали от раждането му, не съществуваха.
Файтонът се спусна по дългата алея и пред погледа й се разкри Харпър Хаус в цялото си великолепие.
Жълтата каменна фасада и бялата дограма се открояваха, топли и изящни на фона на сивото зимно небе. Триетажното здание се издигаше гордо сред дърветата, храстите и обширните морави.
Беше чувала, че някога из имението са бродели пауни, разперили прелестни опашки, но писъците им дразнели Реджиналд и когато станал господар на къщата, наредил да бъдат убити.
Властваше като крал. И тя му бе дарила принц наследник. Но един ден нейният син щеше да свали баща си от трона. Тя щеше да властва над къщата заедно с Джеймс. Нейният скъп, сладък Джеймс.
Стъклата на огромните прозорци блестяха от слънцето и се взираха в нея като страховити очи. Гледайки ги, тя продължи да си представя, че живее там със своя Джеймс, грижи се за него, разхожда го из градината и слуша звънливия му смях, отекващ в коридорите.
Един ден това щеше да бъде реалност. Къщата бе негова, което означаваше, че е и нейна. Щяха да живеят там щастливо, само двамата. Както би трябвало да бъде.
Слезе от файтона — бледа, слаба жена в провиснала сива рокля, и бавно запристъпва към главния вход.
Сърцето й биеше неудържимо. Джеймс я очакваше.
Почука и за да накара ръцете си да престанат да треперят, силно ги притисна към талията си.
Мъжът, който отвори, бе с черна униформа и макар да я огледа от главата до петите, изражението му не издаде нищо.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо?
— Дойдох за Джеймс.
Веждите му съвсем леко се повдигнаха.
— Съжалявам, госпожо, но сред обитателите на тази къща няма човек на име Джеймс. Ако питате за някого от прислугата, входът е отзад.
— Джеймс не е прислужник! — кипна тя и ядно си помисли: „Как смее да ми говори така!“ После обясни: — Той е синът ми, вашият господар. Дойдох за него. — Дръзко пристъпи към вратата. — Донесете ми го веднага!
— Мисля, че сте сбъркали къщата, госпожо.
— Няма да ми попречите да стигна до него. Джеймс! Джеймс! Мама е тук — развика се тя.
Втурна се към стълбището и бе готова да драска и хапе, когато икономът сграбчи ръката й.
По широкия коридор забърза жена, също със слугинска униформа, която попита отдалеч:
— Данби, някакъв проблем ли има?
— Тази… жена. Изглежда разстроена.
— Очевидно. Госпожице? Моля ви, госпожице, аз съм Хейвърс, главната домашна помощница. Успокойте се и ми кажете какво има.
— Дойдох за Джеймс. — Ръцете й затрепериха, когато ги повдигна към къдриците си. — Трябва да ми го донесете веднага. Време е за следобедния му сън.
Лицето на Хейвърс имаше приветлив израз, а сега към него се прибави и топла усмивка.
— Разбирам. Може би е най-добре да поседнете за малко, за да се успокоите.
— И тогава ще донесете ли Джеймс? Ще ми дадете ли моя син?
— В приемната има чудесен огън. Днес е доста хладно, нали? — Жената настойчиво погледна Данби, давайки му знак да пусне ръката й. — Последвайте ме, ще ви заведа.
— Измама! Още една измама! — разкрещя се Амелия и побягна към стълбите.
Викайки Джеймс, стигна до втория етаж, но слабите й крака не издържаха повече и тя се строполи на площадката.
Отвори се врата, през която излезе господарката на Харпър Хаус. Позна съпругата на Реджиналд. Беатрис. Беше я виждала веднъж в театъра и в магазините.
Бе красива, но студена, с очи, напомнящи за синкави късчета лед, с тънък нос и месести устни, които сега бяха презрително смръщени. Дневната й рокля бе от тъмнорозова коприна с висока яка и пристегната талия.
— Кое е това създание?
— Съжалявам, госпожо. — Хейвърс, по-пъргава от иконома, първа стигна до вратата на всекидневната. — Не каза името си. — Инстинктивно се наведе и закрилнически обгърна раменете на Амелия. — Изглежда много разстроена и премръзнала.
— Джеймс! — Амелия протегна ръце нагоре и Беатрис рязко отдръпна полите си. — Дойдох за Джеймс, моя син.
Изражението на Беатрис за миг се промени, преди да процеди през стиснати устни:
— Да влезе тук. — Обърна се и закрачи обратно към всекидневната. — И да почака.
— Госпожице — тихо заговори Хейвърс, докато помагаше на разтрепераната жена да се изправи, — не се бойте, никой няма да ви нарани.
— Моля ви, донесете бебето ми. — Амелия отчаяно се втренчи в очите й и сграбчи ръката й. — Моля ви, донесете ми го!
— Вървете, поговорете с госпожа Харпър. Да сервирам ли чай, госпожо?
— Не, разбира се. Затвори вратата! — сопна се Беатрис.
После се отправи към красивата камина от гранит и се обърна с гръб към тлеещия огън. Изразът на очите й остана хладен, когато вратата тихо се затвори.
— Ти си… била си — поправи се тя с присвити устни — една от курвите на съпруга ми.
— Казвам се Амелия Конър. Дойдох…
— Не съм те питала за името ти. Не ме интересува, нито пък ти. Мислех, че жени като теб, които предпочитат да се смятат за държанки, а не за обикновени уличници, имат достатъчно благоразумие и достойнство да не стъпват в домовете на мъжете, които наричат свои покровители.
— Тук ли е Реджиналд?
Трескаво се огледа, бегло забелязвайки красивата обстановка в стаята, изрисуваните лампиони и кадифените тапицерии. Не си спомняше напълно как се е озовала тук. Яростта й бе отшумяла и сега чувстваше студ и празнота.
— За твой късмет не е у дома — отвърна й Беатрис. — Знам всичко за вашата… връзка, както и че той я е прекратил и че си получила щедро обезщетение.
— Реджиналд?
В откъслечните проблясъци в съзнанието си тя го виждаше застанал пред камина. Но не тази, а камината в нейния дом, в приемната й…
Нима мислиш, че ще позволя на нищожество като теб да отгледа сина ми?, спомни си ядно тя думите му.
— Дойдох за сина си, за Джеймс. Одеялцето му е във файтона. Ще го отведа у дома.
— Ако си въобразяваш, че ще изкопчиш пари и от мен за мълчанието си, жестоко се лъжеш.
