— Аз… дойдох за Джеймс. — На устните й затрептя усмивка, когато пристъпи напред с протегнати ръце. — Той има нужда от майка си.
— Роденото от теб копеле, което ми бе натрапено, носи името Реджиналд, като баща си.
— Не, аз го нарекох Джеймс. Казаха ми, че е мъртъв, но чух плача му. — Лицето й издаде тревога, докато оглеждаше стаята. — Чувате ли го? Трябва да го намеря, да му попея, докато заспи.
— Мястото ти е в приют за душевноболни. Почти изпитвам съжаление към теб. — Огънят запращя зад гърба на Беатрис. — И двете нямаме избор. Но аз поне съм невинна. Аз съм неговата съпруга, майката на децата му, родени в законен брак. Преживяла съм загубата на дете и поведението ми винаги е било безукорно. Преструвах се на сляпа и глуха за извънбрачните връзки на съпруга си и не съм му дала нито един повод за недоволство. Но не му родих син и това е смъртният ми грях. — Страните й поруменяха от ярост. — Нима мислиш, че се радвам, задето ми натрапиха твоето копеле? Детето на една уличница да ме нарича своя майка! Кой ще наследи всичко това? — Тя тръсна гневно ръце. — Иска ми се да бе умряло в утробата ти, а и ти заедно с него.
— Дай ми го, върни ми го! Нося му одеялце — продължи да нарежда Амелия, свела поглед към празните си ръце. — Ще го отведа…
— Всичко е свършено! Двете с теб сме в един и същ капан, но ти поне заслужаваш наказанието си, а аз не съм сторила нищо.
— Не можеш да го задържиш, та ти не го искаш! Не може да бъде твой…
Втурна се напред, широко отворила очи и оголила зъби. Ударът, който се стовари върху скулата й, я тласна назад и я повали по гръб на пода.
— Ще напуснеш тази къща. — Беатрис говореше тихо, със спокоен тон, сякаш възлагаше дребна задача на някоя от прислужниците си. — Ако пророниш и дума на някого за това, ще те пратя в лудница. Няма да допусна брътвежите ти да опетнят репутацията ми, уверявам те. Нито ще стъпиш отново в Харпър Хаус или имението, нито някога ще видиш детето си. И това ще бъде твоето наказание, въпреки че според мен съвсем не е достатъчно.
— Ще живея тук с Джеймс…
— Ти си луда — каза Беатрис с известно злорадство. — Захвани се отново със занаята си. Сигурна съм, че ще намериш мъж, който с удоволствие би посял друго незаконно семе в утробата ти. — Отправи се към вратата и енергично я отвори. — Хейвърс! — Изчака, без да обръща внимание на жалните ридания зад гърба си. — Кажи на Данби да изхвърли това същество от къщата.
Но тя все пак се върна. Избутаха я навън и наредиха на кочияша да я откара, но тя отново дойде в имението в мразовитата нощ. Проблясъците на разум бяха все по-откъслечни, но за сетен път успя да измине разстоянието с открадната каруца. Беше с мокри от дъжда коси и прилепнала към тялото бяла нощница.
Искаше да ги убие. Всичките. Да ги нареже на парчета, да ги накълца. Тогава, с окървавени ръце, щеше да отнесе своя Джеймс със себе си.
Но нямаше да й позволят. Никога нямаше да държи своето бебе в ръцете си, никога нямаше да види сладкото му личице.
Освен ако…
Когато слезе от каруцата, Харпър Хаус бе потънала в призрачни сенки. Тъмните прозорци проблясваха на лунната светлина. Всички вътре спяха.
Дъждът бе спрял, небето се бе прояснило. Над земята пълзяха мъгли, които обгръщаха премръзналите й боси крака като сиви змии. Подгъвът на нощницата й се влачеше в размекнатата кал, докато вървеше, тананикайки си приспивната песен.
Щяха да си платят — скъпо и прескъпо!
Беше посетила вуду магьосницата и знаеше какво трябва да стори, за да получи веднъж завинаги това, което искаше.
Продължи през градините, сковани от студ, към гаража за файтони, за да намери това, което й бе нужно.
Отново запя, докато крачеше с него във влажната нощ към великолепната къща с каменни зидове, озарени от луната.
— Синя лавандула — пееше тя. — Зелена лавандула.
Първа глава
ХАРПЪР ХАУС
ЮЛИ 2005 г.
Уморена до мозъка на костите, Хейли се прозя така широко, че челюстите й изпукаха. Главата на детето тежеше на рамото й, но всеки път, когато престанеше да я люлее, Лили се раздвижваше и захленчваше и малките пръстчета стискаха памучния потник на майка й.
„Опитвам се да спя“, мислено си каза Хейли и прошепна успокояващи думи, докато люлеещият се стол отново проскърцваше.
Знаеше, че наближава четири сутринта, а вече бе ставала два пъти, за да приспива капризната си дъщеричка.
Около два часа бе направила опит да я сложи в креватчето и двете да поспят, но Лили упорито искаше на стола.
Сега Хейли я люлееше и се унасяше в дрямка, люлееше я и се прозяваше, и се питаше дали някога през този живот ще може отново да става от сън бодра в осем часа.
Не знаеше как се справят другите хора. Особено самотните майки. Как успяваха да оцелеят под натиска на грижите върху сърцето, ума, тялото… и портфейла?
Как би издържала тя, ако живееше съвсем сама с Лили? Какъв живот щяха да имат, ако нямаше с кого да споделя тревогите, досадните задължения и забавните мигове?
Мисълта бе ужасяваща.
Едва сега осъзнаваше каква наивна и вироглава оптимистка — и глупачка — е била.
Спомни си как реши да тръгне на път, бременна в шестия месец, как напусна работа, продаде голяма част от имуществото си и натовари останалото в старата си таратайка.
„Господи, ако тогава знаех това, което знам сега, никога нямаше да го направя“.
Но вероятно беше по-добре да не го знаеше. Защото сега не бе сама. Затвори очи и потърка лице в меките тъмни коси на Лили. Имаше приятели… не, семейство, хора, привързани към нея и Лили, които винаги бяха готови да помогнат.
Двете имаха не просто покрив над главите си, а разкошния покрив на Харпър Хаус. Роз, нейна далечна роднина по линия на съпруга си, й бе предложила дом и шанс в живота. До нея се нареждаше Стела, най- добрата приятелка, на която Хейли се доверяваше за всичките си страхове и тревоги и от която се учеше.
„И Роз, и Стела също са се грижили сами за децата си, а са се справили“, напомни си тя. Стела бе възпитавала сама две малки момчета, а Роз — три.
А тя се питаше как ще отгледа едно дете — дори с всичката помощ, за която бе достатъчно само да помоли.
След тях идваше Дейвид, който поддържаше домакинството, готвеше и просто бе незаменим. Как ли щеше да се справи, ако всяка вечер след работа трябваше да готви? Ако трябваше сама да пазарува, чисти и премества тежки предмети, освен да пази работното си място и да се грижи за четиринайсетмесечно дете?
Слава богу, че никога нямаше да узнае.
Можеше да разчита и на Лоугън, чаровния втори съпруг на Стела, който не би отказал да се позанимава с колата й, когато проявява капризи. А синовете на Стела — Гевин и Люк, не само си играеха с Лили, а и даваха на Хейли известна представа с какво ще се сблъска през следващите няколко години. Тук бе и Мич, толкова умен и мил. Той обичаше да носи Лили на „конче“, карайки я да се залива от смях. Скоро щеше да се установи в къщата за постоянно, след като двамата с Роз се завърнеха от сватбеното си
