контрабанда за забавление, или е толкова сляпа, че не вижда какво се върши под носа й. — Страхотно — измърмори отново.
Веднъж Джанис да завърши колежа, каза си наум, може да напусне полицията и да се отдаде на писането. Беше уморен от работата. Уморен от нещастието, с което се сблъскваше почти всеки ден от живота си. Уморен от мръсотията, безсмислието, уморен от долните човешки отрепки, с които бе принуден да се разправя. И уморен да вижда израза на облекчение в очите на майка си всеки път, когато се връщаше у дома. Примири се с въздишка. Може пък две-три седмици в Кънектикът да се окажат приятна промяна. Във всеки случай, някаква промяна.
— Кога? — запита и се извърна отново към Додсън.
— Вдругиден — спокойно отвърна той. — Ще ти дам пълни инструкции, после ще се обадя на Джесика и ще й кажа да те очаква.
Слейд сви рамене и отново седна на мястото си, за да го изслуша.
Първа глава
Есента вече багреше дърветата и се долавяше във въздуха. На фона на яркосиньото небе цветовете изглеждаха живи и наситени. Лентата на шосето пресичаше хълмовете и криволичеше на изток към Атлантика. Шибащият през прозореца на колата вятър беше хладен и напоен с ухания. Слейд се питаше откога не е подушвал такава свежест. Няма я градската миризма на пот и изгорели газове. Когато издадат книгата му, може би ще успее да премести майка си и Джанис извън града — някоя къща в провинцията или може би на крайбрежието. Все тези „когато“ или „веднага щом“. Не можеше да си позволи да мисли „ако“.
— Още една година в полицията — още една година, за да изкара таксата за обучение — и после… Слейд поклати глава и включи радиото. Няма смисъл да мисли за следващата година. Не беше дошъл в Кънектикът, за да се наслаждава на гледката. Това е само поредната задача — и то неприятна.
Джесика Уинзлоу, припомни си мислено, на двайсет и седем години. Единствено дете на съдията Лорънс Уинзлоу и Лорейн Нордън Уинзлоу. Завършила Редклиф, старши отговорник на випуска. Сигурно е била и старши отговорник на клакьорките, помисли си със сумтене. Винаги изтупана и с конска опашка. Пуловери от „Ралф Лорън“ и обувки от „Гучи“.
Помъчи се да бъде обективен и продължи преговора си. Преди четири години открива магазин. Допреди две сама купува повечето неща. Добро извинение да се развяваш из Европа, помисли си отново и натисна запалката на колата.
Майкъл Адамс, помощникът на Джесика Уинзлоу и нейният настоящ доставчик. На трийсет и две, възпитаник на Йейл. Математика, замисли се Слейд и изпусна дима, който излетя през отворения прозорец. Син на Робърт и Мариън Адамс, още една известна фамилия в Кънектикът. Без твърди доказателства, но Слейд беше инструктиран да го държи под око. Като главен доставчик Адамс имаше идеалната възможност да организира операцията зад океана.
Дейвид Райе, помощник в магазина от осемнайсет месеца. На двайсет и три. Син на Елизабет Райе, икономката в дома на семейство Уинзлоу. Според думите на Додсън, често му се поверява да управлява магазина сам. Това би му осигурило възможност да движи местната организация.
Слейд последователно си припомни целия списък с персонала на Уинзлоу. Градинар, готвач, икономка, дневна прислужница. Мили Боже, помисли си с отвращение. Всичко това само за един човек. Сигурно няма да знае как да свари яйце дори от това да зависи животът й.
Портата към къщата стоеше отворена. Имаше достатъчно място, за да преминат две коли едновременно. Слейд изви по широката макадамова алея между избуяли, но вече прецъфтели азалии. Чу се внезапна птича песен, после тишина. Измина почти четвърт миля, преди да стигне пред самата къща.
Беше голяма, но трябваше да признае, че не изглеждаше потискаща. Тухлите бяха стари, избелели от слънцето и морския въздух. Над един от комините върху наклонения покрив се виеше дим. Забеляза, че сивите капаци не бяха с чисто декоративна цел, а можеха да служат при буря. Усети мириса на хризантеми още преди да ги е видял.
Цветовете им бяха огромни, засадени покрай основите на къщата. Имаше ръждивокафяви, златисти и бакърени и това допълнително подчертаваше ярката червенина на храстите. Остана запленен от тази гледка, както и от омайния мирис на пушека от дърва. Не ставаше дума за безделие, а за спокойствие. Той твърде рядко бе разполагал с него. Отърси се от тези настроения и се изкачи по стъпалата към входната врата. Вдигна ръка и силно удари с юмрук. Мразеше звънците.
След по-малко от минута вратата се отвори. Наложи се да погледне надолу — доста по-надолу — за да забележи дребната жена на средна възраст с приятно слабовато лице и прошарени коси. Долови ухание на боров препарат за чистене, който му напомни за кухнята на майка му.
— Какво обичате? — Акцентът бе категорично от Нова Англия.
— Аз съм Джеймс Слейдърман. Мис Уинзлоу ме очаква.
Жената го огледа внимателно с предпазливи черни очи.
— Трябва да сте писателят — обяви накрая, очевидно не особено впечатлена. Отстъпи назад и го пропусна да влезе.
След като вратата се затвори зад него, Слейд огледа входното фоайе. Подът не беше застлан — лакиран светъл дъб, по който се забелязваше известно износване под старателното полиране. На облепените с тапети в цвят на слонова кост стени висяха няколко картини. Върху висока кръгла масичка беше поставена бледозелена стъклена купа, препълнена с есенни цветя. Нямаше открито демонстриране на богатство, но то се усещаше. Беше виждал в някаква книга репродукция на една от картините вдясно. Синият шал, небрежно преметнат на перилата на стълбите, беше от фина коприна.
Слейд се канеше отново да се обърне към икономката, но в този момент вниманието му бе привлечено от трополене по стъпалата.
Тя сливаше тичешком по извитата стълба сред вихър от развети руси коси и разлюлени поли. Отекването на токчета върху дърво наруши покоя на къщата. Слейд изпита внезапно усещане за скорост, движение и енергия.
— Бетси, ще държиш Дейвид в леглото, докато температурата спадне. Да не си посмяла да го пуснеш да става. По дяволите! По дяволите! Ще закъснея! Къде са ми ключовете?
На десет сантиметра от Слейд тя внезапно натисна спирачки и почти загуби равновесие. Той автоматично протегна ръка, за да я задържи. Останала без дъх, тя вдигна поглед от ризата му и се взря в него.
Имаше изящно лице — чиста кожа, овално, деликатно, с едва загатнати скули, които му придаваха донякъде примитивна решимост. Индианци? Викинги? — запита се той. Или може би келти? Очите й бяха големи, с цвят на отлежало уиски, разположени под любопитно извитите в момента вежди. Между тях се забелязваше съвсем лека бръчица. Линията на упорството, отбеляза Слейд. И сестра му имаше такава. Дребничка е, забеляза той. Върхът на главата й едва стигаше до рамото му. Уханието й напомняше за есен — някакъв мускусен мирис на цветя и дим. Усещаше слабата й ръка под тънкия вълнен блейзър. Почувства обзелия го трепет — реакция на мъж към жена — и бързо я пусна.
— Това е господин Слейдърман — обяви Бетси. — Онзи писател.
— О, да! — Усмихна се и леката бръчица между веждите изчезна. — Чичо Чарли ми каза, че ще пристигнете.
На Слейд му беше нужен един момент, за да свърже чичо Чарли с Додсън. Без да е сигурен дали преглъща ругатня или смях, Слейд пое протегнатата й ръка.
— Чарли ми каза, че имате нужда от малко помощ, мис Уинзлоу.
— Помощ — вдигна очи и се прокашля тя. — Да, и така би могло да се каже. Библиотеката… Вижте, съжалявам, че се налага да вървя точно когато пристигате, но помощникът ми е болен, а доставчикът ми е във Франция. — Вдигна китката си и направи гримаса към часовника. — Имах уговорка с клиент в магазина за преди десет минути.
— Не се притеснявайте. — Ако тази разсеяна дама може да върти бизнес, аз ще трамбовам доброволно по улиците, реши той, но в същото време й се усмихна любезно. — Така ще имам възможност да се настаня.
