с двайсет години по-млад.
По-късно си тръгна щастлив с две кутийки за енфие от осемнайсети век. Преди да успее да попълни фактурата, Джесика чу бръмчене на кола. Погледна навън и видя как големият камион за доставки завива към магазина. Прочете надписа отстрани и леко се намръщи. Можеше да се закълне, че стоката, която Майкъл беше напазарувал, трябва да пристигне едва на следващия ден.
Щом разпозна шофьора, тя му махна и тръгна към входната врата, за да го посрещне.
— Привет, мис Уинзлоу.
— Здрасти, Дон. — Пое товарителницата, която й подаде, като измърмори нещо за това, че го е очаквала чак утре.
Той сви рамене.
— Господин Адамс ускори работата.
— Хм. — Продължи да разглежда списъка, като подрънкваше с ключовете в джоба си. — Е, изглежда, този път е надминал себе си. И още една доставка в събота. Не знам… О! — Очите й светнаха от удоволствие, попадайки на един от предметите. — Писалище! От епохата на кралица Ана. Смятах да кажа на Майкъл да се оглежда за нещо такова, после забравих. Трябва да е пръст на съдбата. — Разбира се, първо трябва да го разопакова, поне да го погледне. Не, най-добре да следва импулса си, реши Джесика. Усмихна се и отново насочи вниманието си към шофьора. — Другото остава тук, но това отива у дома. Имаш ли нещо против?
— Ами…
Лесно е да постигнеш своето с усмивка. Джесика вече виждаше бюрото в предния салон.
— Ако няма да те затрудни много… — добави тя.
Шофьорът пристъпи от крак на крак.
— Предполагам, че може да стане. Джо няма да има нищо против. — Вдигна палец към партньора си, който вече беше отворил широката двойна врата на камиона.
— Благодаря. Наистина оценявам жеста. Писалището е точно това, което търсех.
И с чувство на победител, Джесика влезе в задната стая за още чай.
Както обикновено, Джесика се втурна през входната врата.
— Бетси! — Преметна чантата си на колонката в основата на стълбището. — Пристигна ли? — Без да дочака отговора, тя се втурна към предния салон.
— Откакто станахте на шест, все ви повтарям да не бързате толкова — излезе откъм салона Бетси и препречи пътя й. — Тогава поне ходехте с прилични обувки.
— Бетси! — Джесика я дари със силна, припряна прегръдка, която издаваше едновременно нетърпение и привързаност. — Пристигна ли?
— Да, пристигна, естествено. — Икономката издърпа престилката си, за да я оправи. — И си стои в салона, точно както ми заръчахте. И там ще си остане, независимо дали ще вървите нормално, или ще тичате като луда.
Джесика вече беше профучала покрай нея.
— О, прекрасно е! — Нежно прокара пръст по дървото, после бързо се зае да го огледа от всички страни. Беше изящно, ефирно произведение. Бюро за жена. Джесика отвори наклонения капак и въздъхна при вида на непокътнатата му вътрешност. — Наистина е прекрасно! Чакай само Дейвид да го види! — Отвори едно от вътрешните чекмедженца. То се плъзна гладко. — Точно такова си търсех. Какъв късмет, че Майкъл е попаднал на него. — Клекна и прокара ръка по едното от изваяните му крачета.
— Хубаво е — потвърди Бетси и си помисли, че резбата ще отвори допълнителна работа при бърсането на прах. — Но се обзалагам, че можехте да го продадете и за доста хубави пари.
— Предимството да имаш магазин е, че можеш да запазиш част от стоката за себе си — изправи се Джесика и отново затвори капака. Трябва му само някаква интересна малка мастилница или може би някоя порцеланова кутийка, която да постави отгоре.
— Вечерята е почти готова.
— О, вечерята! — Джесика тръсна глава и се върна към реалността. — Господин Слейдърман… — Цял ден не му обърнах внимание. — Горе ли е?
— В библиотеката — нацупено обяви Бетси. — Цял ден. Дори не излезе за обяд.
— Олеле! — Джесика прокара ръка през косата си. Не приличаше на мъж, който ще прояви особено търпение към безпорядъка. — Наистина ми се искаше аз да го въведа там. Е, ще се наложи да използвам чара си, за да не го загубим. Какво има за вечеря? — попита през рамо.
— Задушени свински котлети и картофено пюре.
— Това трябва да помогне — промърмори Джесика и се насочи към вратата на библиотеката.
Бавно я открехна, колкото да промуши главата си. За някои неща, помисли си тя, човек не трябва да бърза. Беше седнал на дългата работна маса, заобиколен от купчини с книги. Пред него лежеше дебел бележник, а моливът в ръката му беше застинал някъде по средата. Косата му падаше над челото, но видя съсредоточено свъсените му вежди. Или сърдито, каза си Джесика и извади най-чаровната си усмивка.
— Привет!
Той погледна нагоре и я прикова с очи. Настойчивостта им предизвика лекото й потръпване. Прие го, заинтригувана от усещането. Без да съзнава, усмивката й се стопи в объркано изражение.
Кой е този мъж? — запита се тя. Решителността и любопитството й я накараха да прекоси цялата стая. Лампата на масата хвърляше лъч светлина върху лицето му, осветявайки устните му, докато очите му оставаха в сянка. Този път не се почувства защитена, а неспокойна. Продължи да се приближава към него.
— Голяма бъркотия е тук — лаконично изрече Слейд и остави молива. По-добре да атакува, отколкото да си позволи да се възхищава на красотата й. — Ако така поддържате и магазина си… — направи неопределен жест. — Цяло чудо е, че не сте фалирали.
Конкретната забележка освободи напрежението от раменете й. Не е имало нищо лично в този поглед, успокои се сама. Глупаво беше да мисли това.
— Знам, че е ужасно — съгласи се Джесика и отново се усмихна. — Надявам се, че няма да постъпите по най-разумния начин, като си заминете. — Внимателно опря хълбок на масата, преди да вдигне наслука една от книгите. — Обичате ли предизвикателствата, господин Слейдърман?
Смееше се, забеляза той. Или поне очите й се смееха. Но ясно долови, че се смее на себе си. Устните му неохотно трепнаха в усмивка, докато се опитваше да я разгледа. Може и да е невинна — може и да не е. Той не хранеше същата сляпа вяра като комисаря. Но беше красива и му харесваше. Слейд реши, че ще му бъде трудно да се справи с харесването.
Въздъхна дълбоко и огледа стаята. Какъв избор има?
— Ще взема да се съжаля над вас, мис Уинзлоу… Страшно обичам книгите.
— Аз също — започна тя, но се наложи да се справи с още един от откритите му, невъзмутими погледи. — Наистина! — настоя през смях. — Просто не съм подредена. Договорихме ли се, господин Слейдърман? — подаде му тържествено ръка.
Той я стрелна с поглед — нежна и изискана, също като името и гласа й. Проклинайки за миг съдбата, която беше определила комисаря за неин кръстник, Слейд пое ръката й в своята.
— Договорихме се, мис Уинзлоу.
Джесика се смъкна от масата, като задържа ръката му между своите, когато той се опита да я изтегли. Някак си предварително знаеше, че ще бъде корава и силна.
— Какво мислите за задушени свински котлети?
Бяха крехки и вкусни. Слейд излапа три, след като стомахът му си спомни, че е пропуснал обеда. Да, помисли си той след парчето солен кейк, този случай има някои предимства пред онзи, който току-що беше приключил. Две седмици трябваше да кара само на студено кафе и изсъхнали сандвичи. А и партньорът му не представляваше такава приятна гледка, както Джесика Уинзлоу. През цялото време, докато траеше вечерята, тя умело направляваше разговора и накрая го хвана подръка, за да го поведе обратно към салона.
— Настанете се — покани го. — Ще ви налея бренди.
Когато тръгна през стаята, погледът му бе привлечен от бюрото.
— Това не беше тук сутринта.
