— Какво? — С гарафата в ръце, тя погледна назад през рамо. — О, да, пристигна днес следобед. Знаете ли нещо за антикварните предмети?
— Не. — Огледа бегло бюрото, преди да се настани в едно от креслата. — Оставям това на вас, мис Уинзлоу.
— Джесика. — Наля и втора чаша и едва тогава приближи към него. — Джеймс ли да те наричам, или Джим?
— Слейд — отвърна той, след като пое едната чаша. — Дори майка ми престана да ми вика Джим още когато бях на десет.
— Имаш майка?
Спонтанната изненада в гласа й го накара да се усмихне.
— Всеки би трябвало да има.
Джесика се почувства като глупачка.
— Просто изглеждаш способен да се справиш с всичко съвсем сам.
Докато отпиваха от брендито, очите им се срещнаха над чашите. Джесика усети някакво мимолетно вцепенение, сякаш извън времето и мястото. Нима умовете им се докосват? — помисли си замаяно. Бяха ли тези усещания в момента неговите вихрени мисли? Или нейните? Течността се плъзна, гореща и силна, по гърлото й и я изтръгна обратно. Говори, заповяда си тя. Кажи нещо!
— Имаш ли и други близки? — успя да изрече. Слейд се взираше в нея и се питаше дали само си беше въобразил този миг на изумителна близост. Никога преди не беше изпитвал подобно нещо с жена, с никоя от любовниците си. Глупаво беше да смята, че ще го изпита с жена, която едва познава.
— Сестра — отвърна след време. — Учи в колеж.
— Сестра значи. — Джесика отново се отпусна и изхлузи обувките си. — Много хубаво. Докато бях малка, винаги съм искала да имам брат или сестра.
— Парите не могат да купят всичко — сви рамене Слейд. После видя учудването и обидата на лицето й и съжали. Ако вече се вълнува от нея, какво ще стане след седмица?
— Бърз си с клишетата — отбеляза Джесика. — Предполагам, че е защото си писател. — Отпи още една глътка бренди и остави чашата. — Какво пишеш?
— Непубликувани романи.
Засмя се по същия начин, както в библиотеката, и изтръгна нова усмивка на устните му.
— Сигурно е отчайващо.
— Абсолютно — съгласи се той.
— Защо го правиш?
— Защо се храниш?
Джесика се замисли за момент, след това кимна.
— Да, предполагам, че е точно така, нали? Винаги ли си искал да пишеш?
Спомни си за баща си и как винаги се бе хвалил, че синът му ще бъде следващият Слейдърман в полицията. Спомни си юношеските си години, когато пишеше своите истории на ръка — в обикновени тефтери, късно през нощта. Спомни си очите на баща си, когато за първи път видя своя син в униформа. Спомни си и за първия път, когато приеха един от кратките му разкази.
— Да. — Може би е по-лесно да признае пред нея онова, което никога не успя да обясни на семейството си. — Винаги.
— Когато човек много силно желае нещо и не се отказва — замислено изрече Джесика, — той го получава.
Слейд се изсмя за момент, преди да отпие.
— Винаги ли?
Тя докосна с върха на езика горната си устна.
— Почти винаги. Всичко е въпрос на късмет, не е ли така?
— Малка вероятност — измърмори повече на себе си той, загледан мрачно в чашата. — Обикновено залагам на малката вероятност. — Загледа се в кехлибарената течност, която имаше почти същия цвят като очите й. Не би трябвало така лесно да намират общ език. Изведнъж откри, че казва твърде много.
— А, Юлисис, чудех се къде си! — Слейд вдигна очи и ги впери в огромна, провиснала грамада козина. Тя се хвърли безпогрешно право в скута на Джесика. Чу я как простена и после се разсмя. — По дяволите! Колко пъти съм ти повтаряла, че не си куче за скута. Строши ми ребрата! — Изви глава, но влажният розов език намери бузата й. — Престани! — изсумтя тя, докато го отблъскваше безрезултатно. — Слез долу! — заповяда му. — Веднага слизай долу! — Юлисис излая два пъти и продължи да я ближе с език по цялото лице.
— Какво е това? — внимателно попита Слейд.
Джесика още веднъж го бутна с все сила, но Юлисис само положи глава върху рамото й.
— Куче, естествено.
— Това куче не е естествено.
— Той е санбернар — успя да отвърне тя, останала почти без дъх. — И три пъти пропада в школата за дресиране. Мръсен, глупав некадърник, слизай долу! — Юлисис изпусна дълга, доволна въздишка и не помръдна. — Ще ми помогнеш ли? — обърна се тя към Слейд. — Този път ще получа вътрешни наранявания. Веднъж вече останах заклещена в продължение на два часа, преди Бетси да се прибере.
Слейд стана и се приближи намръщено към кучето.
— Хапе ли?
— Господи, аз се задушавам, а той пита дали хапело.
С усмивка на лицето, той сведе поглед към нея.
— Никога не е излишно човек да внимава с тези неща. Може да е зло.
Джесика присви очи.
— Дръж, Юлисис! — Чувайки името си, кучето се надигна и отново жизнерадостно облиза лицето й. — Доволен ли си? Сега го хвани някъде и ме измъкни.
Слейд се наведе и обви ръце около рошавата грамада. Докато наместваше захвата си, опакото на дланта му докосна гърдите на Джесика.
— Извинявай — измърмори той и издърпа кучето. — Мили Боже, колко тежи?
— Около осемдесет килограма, струва ми се.
Слейд поклати глава и напрегна мускули. Юлисис се свлече на пода и се излегна с преклонение в краката на Джесика. След като пое дълбоко въздух, тя за момент затвори очи.
Цялата беше покрита с опадали бели косми. Собствените й коси бяха разрошени и падаха свободно по раменете. Цветът им, както забеляза Слейд, напомняше на изсветляла на слънцето пшеница. Сега, когато лицето й беше в покой, изпъкналите й скули бяха по-ясно изразени. Устните й бяха съвсем леко разтворени. Формата им беше безкрайно женствена — класическата извивка на амурче, но с по-пухкава долна устна. Това свидетелстваше за страст — прикрита и кротко тлееща. Устните и скулите добавяха още нещо към вида й на посетителка в чайна, което караше пулса му да реагира. Не е възможно да я желае, каза си Слейд. Това е не просто безотговорно, но и глупаво. Отново сведе поглед към кучето.
— Трябва да направиш нещо за дресировката му — каза строго.
— Знам! — Джесика с въздишка отвори очите си с цвят на бренди. Любовта й към Юлисис я караше да забравя неудобството и бъркотията, които той обикновено създаваше. — Всъщност е много интелигентен. Просто сърце не ми даде още веднъж да го подлагам на дресировка в школата.
— Това е изключително глупаво — троснато отвърна Слейд. — Прекалено е грамаден, за да не е дресиран.
— Искаш ли работата? — не му остана длъжна тя. Изправи се в креслото и започна да чисти козината от себе си.
— Вече си имам, благодаря.
Защо толкова се дразни, че нито веднъж не изрече името й? — запита се тя, докато се изправяше. Наложи се да пожертва гордостта си, докато прескачаше вече заспалото куче.
— Благодаря за помощта — изрече сковано. — И си вземам бележка за съвета.
Слейд не обърна внимание на сарказма.
— Няма проблем. Обаче ми се струваш по-подходяща за пудел.
