противоположна посока. Когато стърженето на дърво върху дърво спря, тя отново се извърна към него. — Благодаря.
— Благодарността й беше лаконична и сдържана. — А сега, какво мога да направя за теб?
Позволи си да я огледа подробно. Стоеше изправена, леко присвила ръце, а в очите й още светеха опасни пламъчета. Две седефени гребенчета придържаха косата й назад. Плъзна поглед по тялото й. Беше много слаба, с една педя талия и почти без ханш. Елегантната пола от мека вълна скриваше по-голямата част от краката й, но Слейд оцени онова, което се виждаше от коленете надолу. Стъпалата й бяха съвсем малки. Едното от тях нервно потупваше по пода.
— От време на време си мисля по въпроса — отвърна най-после, след като очите му се взряха отново в нейните, — но сега съм дошъл да видя какво аз бих могъл да направя за теб. Райе се притесняваше, че може да направиш точно това, което се опитваше преди няколко минути.
— Видял си Дейвид? — Сдържаната й досада се изпари. Джесика забързано прекоси стаята и сграбчи ръката му.
— Станал ли беше? Как е?
Изведнъж му се прииска да я докосне. Косата й сигурно е много мека. Изпита отчаяна нужда за нещо меко и покорно. Очите й се взираха в неговите, изпълнени със загриженост.
— Станал беше — отвърна напрегнато. — И не е толкова добре, колкото му се иска.
— Не е трябвало да става от леглото.
— Съгласен съм. — Дали този мирис идва от косата й? Това ухание на есен, което го подлудява? — Искаше да идва тази сутрин.
— Да идва? — натърти думите Джесика. — Съвсем ясно наредих да си остане у дома. Защо не може да прави, каквото му се казва?
Очите на Слейд изведнъж напрегнато се вгледаха в лицето й.
— Всички ли правят каквото им кажеш?
— Той е мой служител — отвърна тя и пусна ръката му. — И е най-добре да прави, каквото му кажа. — Но скоро настроението й отново се промени и тя се усмихна. — Всъщност той си е още момче и Бетси непрекъснато му мърмори. Тя си е такава. Макар да оценявам загрижеността му за работата, ще трябва първо да се оправи. — Погледът й спря на телефона върху тезгяха. — Ако му се обадя, веднага ще започне да се оправдава.
— Каза, че ще дойде в понеделник — облегна се на секретаря Слейд. — Искаше да оставиш на него документите за новата доставка.
Джесика пъхна ръце в джобовете си, очевидно все още преценявайки идеята да се обади и да скастри Дейвид.
— Да, добре. Ако наистина дойде в понеделник, поне ще седи. Междувременно ще подредя новата стока, за да не се изкушава. — Отново се усмихна. — Той е вманиачен за това място почти колкото мен. Ако преместя дори един свещник, Дейвид веднага разбира. Преди да се разболее, се опитваше да ме убеди да си взема почивка. — Разсмя се и отметна глава, така че косата се разпиля по гърба й.
— Просто му се иска магазинът да остане само за него за седмица или две.
— Много прилежен помощник — подхвърли Слейд.
— О, Дейвид наистина е такъв — съгласи се Джесика. — Какво правиш тук, Слейд? Мислех, че ще се заровиш сред книгите.
Отчасти доволен, отчасти смутен, че сдържаността от последните дни е изчезнала, той й отправи предпазлива усмивка.
— Казах на Дейвид, че ще ти помогна.
— Много мило! — Изненадата в гласа й го накара да се усмихне по-широко.
— Понякога мога да съм мил. Освен това си помислих, че мога да събера малко информация за антиките. Правя проучване.
— О! — Прие го с кимване. — Добре. Нямам нищо против малко помощ за по-тежките неща. От кой период се интересуваш?
— Период?
— За мебелите — поясни Джесика и се приближи до дълга, ниска ракла. — Имаш ли точно определен век, или стил? Ренесанс, ранноамерикански, провинциален италиански?
— За днес само най-общо запознаване, за да добия представа — заложи на импровизацията Слейд и я избута от раклата. — Къде го искаш?
Вдигаше и разместваше. Джесика подреждаше по-леките предмети, докато поддържаше в движение разговор за мебелите, които преместваха.
— Това кресло е чипъндейл — виждаш ли квадратната заострена седалка и двойно извитите крака. Този шкаф е френски барок — от лакирано дърво, позлатен и с дърворезба. После мина с мек парцал по малка масичка, докато обясняваше китайското влияние и чайната церемония.
До обяд около пет-шест пъти бяха прекъсвани от клиенти. Слейд с интерес наблюдаваше как Джесика се преобразяваше в опитен търговец. Показваше предмети, търпеливо обясняваше историята им, а после се пазареше за цената. Ако преди имаше съмнения, то сега вече бе сигурен — магазинът не беше игра за нея. Не само умееше да го ръководи, но й работеше много по-здраво, отколкото очакваше от нея. Не само се справяше с хората с ловкост, на която бе принуден да се възхити, но и печелеше пари — ако можеше да се съди по дискретните етикетчета с цените, които беше забелязал.
Защо тогава, питаше се той, след като е така отдадена на бизнеса си, след като печели от него, ще го подлага на риск заради контрабанда? Сега, след като се запозна с нея и прекараха известно време заедно, за Слейд вече не бе толкова лесно да се придържа към мотивите за развлечение или тръпка. И все пак, никак не беше глупава. Възможно ли бе такава операция да се провежда под носа й без нейното знание?
— Слейд, мразя да се моля. — Джесика снижи гласа си, докато се приближаваше към него. Ръката й неволно се допря до неговата. Безотговорно или не, той установи, че я желае. Извърна се и практически я заклещи между раклата и себе си. С пределна яснота си представи какво ще бъде усещането, ако тялото й се притисне в неговото. Очите му за миг се плъзнаха по устните й.
— За какво да молиш?
Всичко се изпари от съзнанието й. Главата й бе изпълнена с някакъв звук, който напомняше ехо от разбиващи се в брега вълни. Ако отстъпи само сантиметър, ще разруши връзката — ако пристъпи сантиметър напред, ще я осъществи. Джесика не направи нито едното. Като в сън усещаше някаква тежест в гърдите, сякаш я притискат силно, за да спрат притока на въздух. В този миг и двамата разбраха, че е достатъчно той само да я докосне, за да се промени всичко.
— Слейд — прошепна тя.
Той рязко се отдръпна, за да се оттегли точно от ръба — едно обвързване, което не можеше да си позволи.
— Нещо друго ли искаш да преместя? — Гласът му прозвуча уверено, като същевременно се отдалечаваше от нея.
Разтърсена, Джесика отстъпи заднишком към раклата. Нуждаеше се от разстояние.
— Госпожа Маккензи иска да вземе малкото шкафче с нея. Отиде да докара колата пред вратата. Ще имаш ли нещо против да го качиш отзад в комбито?
— Добре.
Джесика мълчаливо посочи предмета с ръка. Не помръдна, докато той не излезе с него през вратата. Останала сама, тя си позволи дълга и неспокойна въздишка. Това не е мъж, с когото една жена може да си позволи да губи самообладание, отправи си сама предупреждение. Няма да се държи любезно или особено мило. Притисна длан към гърдите си, сякаш за да облекчи тежестта, която още не беше изчезнала напълно. Следващия път не прекалявай.
Заради начина, по който ме гледа е — каза си Джесика, — все едно, че чете мислите ми. Прокара разтреперана ръка през косите си. Дори и аз не знам какво мисля, когато ме гледа, та как би могъл той да разбере? И все пак… все пак пулсът й още биеше ускорено.
Когато звънчето на вратата отново иззвъня, тя изобщо не беше помръднала от мястото си пред раклата.
