— Така ли? — За момент се загледа в очите му. Да, бяха твърди. Твърди, хладнокръвни и цинични. — Имам впечатлението, че нямаш особено високо мнение за жените, подходящи за пудели. Налей си още бренди, аз се качвам горе.
Втора глава
Следващите два дни преминаха в неловко примирие. Проточи се толкова дълго най-вече поради старанието на Джесика да не се изпречва на пътя на Слейд. От своя страна, той също стоеше встрани от пътя й, докато търпеливо наблюдаваше обичайния й режим — който, както установи, изобщо не беше обичаен. Тя просто не се спираше. Не отделяше никакво време за разни светски прояви, както беше очаквал — обеди, клубни сбирки, комитети. Непрекъснато работа, без някакво видимо изтощение. По- голямата част от времето си прекарваше в магазина. Така, както вървяха нещата, той разбра, че едва ли ще открие нещо в къщата. Следващата му стъпка беше магазинът. От това пък следваше, че трябва да се помири с Джесика, за да може да проникне там.
От прозореца на спалнята си я видя как потегля с колата. Беше едва осем сутринта — цял час по-рано от обичайното й излизане. Слейд отчаяно изруга. Как очаква комисарят от него да я наблюдава — или да я защитава, ако изобщо има нужда — след като тя непрекъснато е там, където той не е? Време беше да измисли повод за посещение на работното й място.
Слейд се насочи решително към изхода. Винаги може да обясни, че иска да научи едно-друго за антикварните мебели във връзка с романа си. Това ще му осигури няколко часа, както и извинение да се поогледа из магазина. Преди да вземе последния завой на стълбата, чу гласа на Бетси.
— … само неприятности.
— Стига си мърморила.
Слейд спря и изчака, докато стъпките се приближаваха към него. По коридора идваше висок, много слаб младеж. Тъмнорусата му грива беше дълга и права, подрязана доста неумело точно до яката на памучната му работна риза. Беше с дънки и очила с телени рамки и вървеше леко прегърбен — по навик или от умора. Понеже се взираше надолу в маратонките си, не забеляза Слейд. Лицето му беше бледо, а очите зад лещите на очилата имаха тъмни кръгове. Дейвид Райе, реши Слейд и остана смълчан.
— Казах ти, че заръча днес да не ходиш — суетеше се след него Бетси, понесла четка от пера в ръка.
— Добре съм. Ако още един ден остана в леглото, ще се скапя. — Изведнъж се закашля силно.
— Добре, добре, няма що — изцъка с език Бетси и го потупа с четката.
— Остави ме, мамо. — Изгубил търпение, Дейвид понечи да се извърне назад и тогава забеляза Слейд. Навъси се и сподави нов пристъп на кашлицата. — О, вие трябва да сте писателят.
— Точно така. — Слейд измина последните две стъпала. Още е момче, помисли си той, като го измери бързо с поглед. Което още не беше преодоляло напълно младежките предизвикателства.
Двамата с Джеси си мислехме, че ще сте някой нисък, прегърбен човечец с очила. И аз не знам защо. — Усмихна се, но Слейд забеляза, че се опря с ръка на перилата на стълбата. — Напредвате ли с библиотеката?
— Бавно.
— По-добре вие, отколкото аз — подхвърли Дейвид, като си мечтаеше за стол. — Джесика слезе ли?
— Вече замина — отвърна Слейд.
— Ето, виждаш ли — скръсти ръце на гърдите си Бетси. — И ако отидеш, веднага ще те върне обратно вкъщи. И ще ти се навика.
Понеже краката му заплашваха да се огънат, Дейвид улови стълба по-здраво.
— Ще й трябва помощ за новата доставка. Днес се очаква още една.
— Много ще й помогнеш — започна Бетси. Забелязал израза в очите на Дейвид, Слейд побърза да се намеси.
— Мислех си да взема и аз да отида дотам. Иска ми се да го видя, да поразгледам някои неща. Мога и да й помогна. — Видя как Дейвид се бори, раздвоен между желанието си да отиде в магазина и нуждата да си легне отново.
— Ще се опита да подреди всичко сама — изрече неуверено.
— Така си е — съгласи се и Бетси, като пренасочи упрека от сина към работодателката си. — Нея нищо не може да я спре.
— Аз отговарям за подреждането на новата стока и за проверката. Не мога…
— Едва ли са необходими големи познания за антиките, за да се пренесе някоя и друга мебел — небрежно подхвърли Слейд. С пълното съзнание, че е твърде хубаво, за да стане, той облече сакото си. — Пък и след като и без това съм тръгнал натам…
— Ето, работата е уредена — обяви Бетси. Хвана сина си за лакътя, преди да успее да протестира. — Господин Слейдърман ще отиде до мис Джесика, а ти се връщаш обратно в леглото.
— Няма да се върна в леглото. Стол — искам само един стол. — После отправи слаба усмивка към Слейд. — Благодаря. Кажете на Джеси, че се връщам в понеделник. Документите за новата стока могат да почакат през почивните дни. Кажете й да прояви милост към болника и да го остави на мен.
Слейд бавно кимна.
— Разбира се, ще й кажа. — Обърна се и пое навън, убеден, че новата стока вече страшно го интересува.
Петнайсет минути по-късно той паркира на малката, застлана с чакъл площадка до магазина на Джесика. Представляваше ниска сглобяема постройка с няколко тесни прозореца на фасадата. Щорите бяха вдигнати. През стъклата я съзря как дърпа някакъв голям и очевидно тежък предмет. Като прокле наум цялото женско съсловие, Слейд се приближи до входната врата и я отвори.
При звъна на камбанките тя се обърна. Беше изненадана, че някой изобщо може да се появи в магазина й по това време, но фактът, че на вратата стоеше Слейд и я гледаше навъсено, я смая напълно.
— Е… — Физическото усилие толкова я беше изтощило, че едва си поемаше дъх. — Не очаквах да те видя тук. — Не добави, че не е и особено очарована.
Беше съблякла сакото и запретнала ръкавите на кашмирения си пуловер. Малките й, стегнати гърди развълнувано се повдигаха и спускаха под него. Слейд съвсем ясно си спомни усещането за мекота при допира на ръката му до тях. Забрави, че е дошъл да се помири с нея.
— Нямаш ли ум в главата си, че си се хванала сама да мъкнеш това нещо? — запита на глас. После бързо изруга, съблече сакото си и го метна на един стол.
Джесика изпъна рамене и смени тона.
— Е, добро утро и на теб.
Раздразнението й изобщо не го трогна. Приближи се до нея и се облегна на тежката мебел.
— Къде го искаш? — запита лаконично. — И адски се надявам, че не си от онези жени, които по пет пъти си променят мнението.
Видя как очите й се присвиват и потъмняват, също както онази вечер в салона. Странно, но му се струваше дори още по-привлекателна, когато беше развълнувана. Ако не беше така, начинът, по който вирваше брадичката си, щеше да му се види смешен.
— Не мисля, че някой те е молил за помощ. — За първи път чуваше този леден тон в гласа й. — Мога сама да подредя стоката си.
— Не изглупявай повече от необходимото — сопна й се той. — Само ще се повредиш. Хайде, къде искаш това нещо?
— Това нещо — разгорещено започна тя — е френски секретар от деветнайсети век.
— Добре де, и какво? — погледна го небрежно той. — Къде искаш да го сложа?
— Ще ти кажа къде можеш да го сложиш…
Смехът му я прекъсна. Беше много мъжествен и весел. Не беше очаквала подобен звук от него. С усилие успя да се сдържи да не се разсмее, докато отстъпваше назад. Последното нещо, което желаеше, беше да открива каквото й да е привлекателно у Джеймс Слейдърман.
— Ето там — посочи невъзмутимо. Джесика се обърна и взе някакъв старинен умивалник, който понесе в
