— Умирам от глад — измърмори и се раздвижи неспокойно. Докато Слейд я наблюдаваше, тя припряно мина от прозорец на прозорец, за да спусне щорите. Закачи табелката на вратата и след това я заключи. — Ти сигурно също — проговори отново, след като не получи отговор. — Минава един, а цяла сутрин те карам да влачиш мебели. Какво ще кажеш за сандвич и малко чай?
Слейд едновременно се усмихна и изсумтя.
— Чай?
Смехът стопи част от собствената й неловкост.
— Да, предполагам, че не става. Ами, Дейвид държи и по някоя бира. — Забърза към дъното на магазина и отвори вратата на малък хладилник. Клекна и зарови вътре. — Ето! Знаех си, че има. — Джесика се изправи и се блъсна в гърдите му. Слейд за миг инстинктивно я улови за ръцете, после бързо я пусна. Тя отстъпи с разтуптяно сърце. — Съжалявам, не знаех, че си зад мен. Това става ли? — Вече в безопасност, на една ръка разстояние, тя му подаде бутилката.
— Чудесно. — Изразът на лицето му не издаваше нищо, докато я поемаше и се настаняваше на масата. Напрежението се беше съсредоточило в основата на врата му. Трябва да внимава да не я докосва повече. Или да се предаде пред желанието да усети тези нейни неспокойни, чувствени устни. Веднъж направи ли го, няма да спре дотам. Желанието му се усили и заседна като тежка топка в стомаха му. Разви капачката на бутилката едва ли не грубо.
— Ще направя някой и друг сандвич. — Джесика се зае много усърдно с хладилника. — Печено говеждо става ли?
— Да, добре е.
— Какво ли си мисли? — питаше се тя, докато ръцете й продължаваха да действат. Просто е невъзможно да се разбере. Наряза старателно хляба и месото. Поглеждайки надолу към собствените си ръце, тя си помисли за ръцете на Слейд. Имаше толкова дълги, стегнати пръсти. И силни. Ще й бъде приятно да ги наблюдава. А какво ли би било да ги усети върху себе си? Уверени, опитни, настоятелни. Приливът на желание беше мигновен, но не и неочакван. Тя го потисна и наряза втория сандвич с известна свирепост.
Наблюдаваше как слънцето струи през прозореца в косите й. После падаше меко върху различните нюанси на синьо в пуловера й. Харесваше му начинът, по който материята прилепваше по тялото й и подчертаваше стегнатия, слаб гръб и тънката й талия. Но забеляза и напрежението в раменете й. Няма да стигне много далеч, ако и двамата се вълнуват от привличането. Трябва да я накара да се отпусне и да говори.
— Имаш си страхотно местенце тук, Джесика.
Той не си даваше сметка, че за първи път изрича името й. Това обаче й достави удоволствие, също както и предпазливият комплимент.
— Благодаря. — Сети се да включи котлона под чайника едва след като занесе сандвича му на масата. — Хората най-после престанаха да го наричат „малкото хоби на Джесика“.
Като такова ли започна в началото?
Не и за мен. — Повдигна се на пръсти, за да достигне една чаша. Слейд видя как се повдигна ръба на полата й. — Но много хора го възприемаха просто като опит за бизнес на дъщерята на съдия Уинзлоу. Искаш ли чаша за бирата?
— Не. — Слейд приближи бутилката до устните си и отпи. — Защо антикварни предмети?
— Това е нещо, което познавах… което обичах. Логично е да се занимаваш професионално с нещо, което познаваш и цениш, не мислиш ли?
Той си помисли за стандартния полицейски, револвер, скрит в спалнята му.
— Когато е възможно. Как започна?
— Имах късмет, че разполагах със средства да се издържам през първата година, докато събера стока и обновя мястото. Чайникът изсвири и изпусна парата. — Но и така беше доста трудно. Водене на счетоводство, получаване на разрешителни, изучаване на данъчните закони. — Сбърчи нос, понесла чинията и чашата си към масата. — Но това е необходим етап. Заедно с пътуването и продажбите първите две години бяха убийствени. — Отхапа от сандвича си. — Харесваше ми.
Сигурно е така, помисли си той. Долавяше сдържаната й енергия дори и сега, докато спокойно отпиваше от чая.
— Дейвид Райе отдавна ли работи за теб?
— Около година и половина. Намираше се в онзи неопределен момент от живота, през който, предполагам, че всички преминаваме — когато вече не сме тийнейджъри, но и още не сме станали съвсем зрели хора. Разбираш ли какво имам предвид? — усмихна му се през масата тя.
— Повече или по-малко.
— Вероятно по-малко, отколкото повече — подхвърли шеговито Джесика. — Оказа се, че никак не му е приятно да получи предложение за работа, а още по-малко фактът, че действително има нужда от нея. Двамата с Дейвид израснахме заедно. Няма нищо по-тежко за самочувствието от това да се налага по- голямата ти сестра да ти помага. — Въздъхна леко, припомняйки си мрачните му настроения, нацупеното съгласие и първоначалната липса на какъвто и да било интерес. — Така или иначе, след шест месеца престана да се прави на обиден и стана необходим. Много е схватлив, особено със сметките. Сега вече Дейвид смята счетоводните книги за своя територия. И с тях го бива повече, отколкото с продажбите.
— О?
Джесика се огледа многозначително.
— Невинаги е… особено дипломатичен с клиентите. Много по-добре се справя със счетоводството и склада. Аз и Майкъл можем да движим покупките и продажбите.
— Майкъл… — Преди да отпие нова глътка, Слейд повтори името, сякаш то нищо не означава за него.
— Майкъл купува почти цялата ми стока — всичко от внос във всеки случай.
— Не си ли купуваш сама стоката?
— Не и от чужбина — вече не. — Джесика си играеше с останалата половина от сандвича си. — Ако бях продължила да се занимавам с това, нямаше да мога да държа магазина отворен по цяла година. Следенето на търговете и аукционите само в Нова Англия и сега ме задържа достатъчно дълго извън него. А и Майкъл… Майкъл притежава истински талант за откриване на скъпоценности. — Слейд се запита дали сравнението й не е действителен факт. Дали Майкъл Адамс не пренася през Атлантика и скъпоценности заедно с мебелите от осемнайсети век. — Майкъл ръководи тази част от бизнеса вече почти три години — продължи Джесика. — И е не само много добър купувач, но и страхотен търговец. Особено с женската част от клиентелата ми. — Разсмя се и надигна чашата. — Много е изискан, и на вид, и в поведението си.
Слейд отбеляза нежното чувство в гласа й и се замисли. Какво точно има между собственичката и доставчика? Ако Адамс е замесен в контрабандата и е любовник на Джесика… Мислите му останаха недовършени, когато сведе поглед към ръцете й. На дясната си ръка носеше тънка, плетена златна халка, а на лявата имаше няколко опала, оформени като звезда. Слънцето се отразяваше в камъчетата и хвърляше леки червеникави отблясъци сред нежносиньото. Подхожда й, помисли си той и отпи нова глътка бира.
— Във всеки случай се поразглезих. — Джесика изпъна раменете си с въздишка. — Отдавна вече не се налага сама да поддържам магазина. Радвам се, че следващата седмица Майкъл и Дейвид отново ще се върнат. Може дори да приема поканата на чичо Чарли.
— Чичо Чарли?
Чашата й застина по пътя към устните й.
— Чичо Чарли — повтори объркано Джесика. — Нали той те изпрати.
Слейд мислено се изруга и сви рамене.
— Комисарят — изрече безстрастно. — Не мисля за него като за чичо Чарли.
— Комисарят звучи ужасно официално. — Без да сваля внимателните си очи от него, тя остави чашата.
Не е глупава, каза си Слейд и преметна ръка през облегалката на стола си.
— Винаги го наричам така. Навик. Не обичаш ли да пътуваш? — Рязко смени темата, като я допълни с бърза и обезоръжаваща усмивка. — Мислех, че половината удоволствие е в снабдяването.
— Би могло. Но може също и да е огромно главоболие. Летища, аукциони, клиенти… — Бръчицата
