между веждите й изчезна. — Замислям да съчетая едно пътуване по работа с удоволствие през следващата пролет. Искам да посетя майка ми и съпруга й във Франция.
— Майка ти се е омъжила повторно?
— Да, отрази й се чудесно. След смъртта на баща ми се чувстваше толкова самотна. И двете се чувствахме така — допълни по-тихо. И след почти пет години, помисли си безгласно, все още изпитваше болка. Беше притъпена от времето, но все още жива. — Няма нищо по-тежко от това да загубиш човек, когото обичаш, с когото живееш и на когото разчиташ. Особено когато си мислил, че този човек е неуязвим — после внезапно ти го отнемат без никакво предупреждение.
Гласът й потрепери и докосна някаква ответна струна у него.
— Знам — изрече, преди да се замисли.
Очите й се вдигнаха и се вторачиха в неговите.
— Знаеш ли?
Не му харесваше вълнението, което пробуждаше в него.
— Баща ми беше ченге — отвърна сухо. — Убиха го при акция преди пет години.
— О, Слейд — посегна към ръката му Джесика. — Колко ужасно… колко ужасно е било за майка ти.
— Жените на полицаите свикват да живеят с опасността. — Отново посегна към бирата си.
Джесика почувства отдръпването му и не каза нищо. Не беше от мъжете, които лесно споделят каквито и да е чувства. Изправи се и събра чиниите.
— Искаш ли още нещо? Предполагам, че някъде тук има скрити бисквитки.
Няма да задълбава, прецени той, няма да се разлива излишно. Беше му предложила съчувствието си, после се беше отдръпнала, разбирайки, че не е желано. Слейд въздъхна. И без това му беше доста трудно да се справи с физическото й привличане, че сега да започне и да я харесва.
— Не искам. — Стана, за да й помогне да разчисти масата.
Когато влязоха в магазина, Джесика се насочи право към вратата, за да вдигне щорите. Слейд рязко се извърна, чувайки внезапния й уплашен вик, който незабавно бе последван от смях.
— Господин Лейтън — издърпа резето Джесика, за да го пропусне. — Изкарахте ми акъла.
Беше висок, добре облечен и около петдесетте. Банкерският му костюм се допълваше от сива копринена връзка със същия цвят като косата му. Слабоватото, но иначе сериозно лице светна в усмивка, докато поемаше ръката на Джесика.
— Съжалявам, скъпа, но и ти на мен. — Надникна през рамото й и въпросително изгледа Слейд.
— Това е Джеймс Слейдърман, господин Лейтън. Отседнал е при нас за известно време. Дейвид е болен.
— О, нищо сериозно, надявам се.
— Обикновен грип — отвърна Джесика. — Но в доста тежка форма. — Изведнъж Джесика му се усмихна хитро. — Винаги успявате да наминете при мен, когато току-що съм получила нова доставка. Едва успях да подредя тази и още една е на път.
Той се разсмя — дрезгав звук, следствие от любовта му към кубинските пури.
— По-скоро се дължи на лесната ви предсказуемост, отколкото на късмет, мис Уинзлоу. Вашият Майкъл от три седмици е в Европа. Помолих го да се огледа за едно-две нещица за мен, преди да замине.
— О, добре… — Звънчетата на вратата я прекъснаха. — Господин Чеймбърс, не очаквах да се върнете толкова скоро!
Чеймбърс й се усмихна малко глуповато, докато сваляше шапката си.
— Онази кутийка с перлената инкрустация — не мога да устоя на изкушението.
— Върви, скъпа — потупа я по рамото Лейтън. — Аз малко ще се поразровя.
Като се преструваше, че проявява интерес към колекция от калаени фигурки, Слейд огледа двамата мъже. Лейтън бавно се разхождаше, като се спираше да огледа един или друг предмет. Веднъж измъкна чифт очила и клекна, за да разгледа резбата на някаква маса. Слейд чуваше тихия глас на Джесика, докато обсъждаше някаква кутийка за енфие с Чеймбърс. Преглътна презрителното си изсумтяване при мисълта, че един разумен мъж може да си купи такава глупост, като кутия за енфие. След като заръча на Джесика да му я опакова, Чеймбърс се извърна и се засуети около някакво старинно шкафче.
За Слейд беше съвсем проста работа да запамети описанието и имената на двамата мъже. По-късно щеше да си ги запише и да направи проверка. Които и да бяха, изглежда, имаха най-малкото основни познания за антикварните произведения — поне от това, което, можеше да долови от разговора им, докато обсъждаха шкафчето. Като се приближи до тезгяха, той хвърли бърз поглед към квитанцията, която попълваше Джесика. Почеркът й беше красив, женствен и четлив.
Една кутийка за енфие от осемнайсети век. Френска, с перлена инкрустация.
Цената обаче стана причина за закъснялата му реакция.
— Майтапиш ли се? — възкликна гласно.
— Шт! — Погледна през рамо и след като видя, че клиентите й са увлечени в разговора си, му се усмихна лукаво. — Никакви пороци ли нямаш, Слейд?
— Порочен, но не и луд — отвърна той, но усмивката й му се понрави. Приведе се малко по-близо. — А ти?
Тя задържа погледа му, наслаждавайки се на закачливия хумор в очите му. За първи път ги виждаше такива.
— Не — изсмя се тихичко. — В никакъв случай.
За първи път посегна, и я докосна съзнателно — само върховете на косата й с крайчеца на пръстите си. Химикалът се изплъзна от ръката на Джесика.
— Подкупна ли си? — прошепна той. Тя продължаваше да се усмихва, но вече не се чувстваше толкова спокойна. Джесика установи, че изпитва благодарност, задето тезгяхът е помежду им и в магазина има клиенти.
— Не съм се замисляла — успя да отвърне. Хрипливият смях на Лейтън отвлече вниманието й. Излезе иззад тезгяха и се насочи към клиентите си, като заобиколи Слейд отдалече.
Участък с опасни завои, предупреждаваше я разумът й. Една погрешна стъпка с този мъж и ще се озовеш зад парапета в пропастта. Твърде дълго бе действала с повишена предпазливост, за да става безразсъдна сега.
— Прекрасно малко творение — обърна се към двамата мъже. — Пристигна точно след като си тръгнахте онзи ден, господин Чеймбърс. — Усети го, макар че той не издаде нито звук, когато Слейд отклони вниманието си от нея и се отдалечи към другия край на помещението.
Накрая Чеймбърс купи шкафчето, докато Лейтън си избра нещо, което Джесика нарече фотьойл и конзола от времето на Луи XV. Според Слейд това си бяха стол и маса — прекалено натруфени за средностатистическия вкус. Но предполагаше, че изисканите имена са достойни за също толкова изисканите им цени.
— С такива клиенти — подхвърли, след като помещението остана празно — би могла да отвориш два пъти по-голям магазин.
— Бих могла — съгласи се тя, докато попълваше документите. — Но не това искам. Пък и, естествено, не всички купуват така щедро. Тези двамата са хора, които знаят точно какво желаят и могат да си го позволят. Имам късмет, че свикнаха да пазаруват тук през последната година, година и нещо.
Наблюдаваше го как наднича наоколо, като от време на време отваря по някое чекмедже, докато накрая се спря пред едно ъглово шкафче. Вътре имаше колекция порцеланови фигурки.
— Красиви са, нали? — обади се тя, докато се приближаваше зад него.
Остана с гръб към нея, макар че това изобщо не попречи на мириса й да проникне в сетивата му.
— Да, приятни са. — Тя прехапа устни. Дрезденският порцелан не получаваше често определения като „приятен“. — Майка ми обича такива неща.
— Винаги съм смятала, че тази е най-добрата в цялата колекция. — Джесика отвори вратичката и извади малка изящна пастирка. — Почти си я бях заделила за себе си.
Слейд я разгледа с присвити вежди.
— Има рожден ден.
— И грижовен син. — Очите й заиграха, когато той отмести поглед към тях.
— Колко? — попита лаконично.
