да се съсредоточи, и се опита да намери подходящия тон.
— „Когато нощем съм сама и месечината рони сълзи, знам колко по-хубав ще е светът, ако до мен си ти. Без теб сърцето ми е празно. Ти, само ти, си в мен, когато месечината скърби.“
Спря и леко въздъхна — нямаше кой да я чуе. Трогна я, както я трогваха всичките му песни, но този път малко по-дълбоко. И по-истински.
Лунни сълзи, помисли си тя. Перли за лейди Гуен. Предложена любов, на която не можело да се отвърне.
Колкото и добре да го познаваше, не знаеше отговора на този въпрос. А искаше — винаги бе искала — да намери ключа към него. Но той не бе нито двигател, нито машина, която да разглоби, та да види как функционира. Мъжете представляват по-сложна и смущаваща загадка.
Може би, предположи тя, това е неговата тайна и талант. Всичко е толкова вътрешно присъщо и непроницаемо. А нейните умения са… Погледна дребните си сръчни ръце. Нейните са съвсем обикновени.
Е, поне умее да използва добре ръцете си и да си изкарва прехраната. А какво прави Шон Галахър с големия си талант? Само седи и мечтае. Ако има и най-малка амбиция или истински се гордее с работата си, ще продава мелодиите си, вместо да ги пише и да ги трупа в кашони.
Този мъж заслужава да го сритат по задника, задето унищожава нещо, което Господ му е дал.
Но за това, реши тя, ще се ядосва някой друг ден. Сега я чака работа.
Понечи да стане и да вземе сандъчето, но с крайчето на окото си долови някакво движение. Скочи на крака, засрамена от мисълта, че Шон се е върнал — постоянно забравяше нещо — и я е чул да свири музиката му.
Не Шон обаче стоеше на прага.
Жената със светлоруси коси, разпилени по раменете, бе облечена в обикновена сива рокля, дълга до пода. Очите й бяха меко зелени, а усмивката — толкова тъжна, че разбиваше сърцето при пръв поглед.
Разпозна я. Изненада и трепетно вълнение обзеха Брена. Отвори уста, но каквото и да възнамеряваше да каже, излезе като изсвистяване, а сърцето й заби учестено.
Леко смутена, че коленете й треперят, опита отново.
— Лейди Гуен — успя да промълви тя.
Прецени като възхитителен дори този незначителен успех — така де, пред нея стоеше призрак на триста години.
Докато я наблюдаваше, една-единствена сълза — същинско проблясващо сребро — потече по бузата на дамата.
— Сърцето му е в неговата музика — гласът й бе нежен като цвят на роза, но въпреки това Брена потрепери. — Заслушай се.
— Какво…
Ала преди да успее да зададе въпроса си, откри, че е сама, а из въздуха се носеше слаб аромат на рози.
— Така значи. Така… — изпита потребност да седне и отново се настани на стола пред пианото. — Така значи — повтори тя и вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, докато сърцето й спря да бие лудо в гърдите й.
Когато прецени, че краката няма да я подведат, сметна за уместно да разкаже случката на някой мъдър, разумен и чувствителен човек. Никой друг не отговаряше на описанието по-добре от майка й.
По време на краткия път до вкъщи се поуспокои. Къщата на семейство О’Тул се намираше по-навътре от шосето; представляваше сграда с маса пристройки, за част от които лично тя бе помагала да бъдат изградени. Щом в главата на баща й се породеше идея за още една стая, тя с удоволствие се захващаше да му помага, да реже греди и да размахва чука. Сред най-щастливите й спомени бяха случките от времето, когато се труди рамо до рамо с Майкъл О’Тул и слуша как си свири с уста, докато работи.
Паркира зад старата кола на майка си — наистина е наложително да пребоядисат старата ламарина, помисли си Брена разсеяно, както правеше винаги. От комините се виеше дим.
Вътре бе топло и уютно. Миришеше на прясно тесто. Завари майка си в кухнята, където тъкмо вадеше току-що изпечените хлябове.
— Мамо.
— О, сладка Мери, стресна ме.
Моли се засмя, сложи тенджера на печката и се извърна. По хубавото й лице — все още младолико и без бръчки — грееше усмивка. За по-удобно бе вдигнала червените си коси — ето откъде дъщеря й бе наследила своите.
— Извинявай, но пак си пуснала музиката прекалено високо.
— За компания. — Моли пресегна и намали звука на радиото. Под масата жълтата кучка Бети се размърда и тихо изръмжа. — Защо си се върнала толкова рано? Нямаш ли работа?
— Имам. Тепърва трябва да отида в селото да помогна на татко, но се отбих в къщурката на Хълма на феите да оправя фурната на Шон.
— Аха…
Моли започна да подрежда самуните хляб по полицата.
— Той тръгна, преди да свърша, та поостанах там за малко сама — Моли издаде същия разсеян звук. — И точно тръгвах… Тогава се появи лейди Гуен.
— Аха… Какво?
Моли извърна глава и я погледна през рамо.
— Видях я. Посвирих малко на пианото, а когато вдигнах глава, тя стоеше на прага.
— Е, няма начин такова нещо да не те стресне.
Брена въздъхна. Разумна — точно такава е Моли О’Тул, Бог да я благослови.
— Само дето не си глътнах езика. Прекрасна е, точно както твърдеше Старата Мод. И тъжна. Сърцето да ти се скъса, като я гледаш такава тъжна.
— Лично аз винаги съм се надявала да я видя — като практична жена Моли наля две чаши чай и ги постави на масата. — Но никога не ми се е случвало.
— Ейдан разправяше, че я е виждал години наред. А после и Джуд, след като се настани да живее в къщурката. — Сега вече успокоена, Брена седна до масата. — Но когато говорихме с Шон за нея, той каза, че не я е виждал… Долавял присъствието й, но никога не я е виждал. И ето — тя изведнъж се яви пред мен. Защо мислиш, че стана така?
— Нямам представа, скъпа. Какво почувства?
— Освен силната изненада, симпатия, предполагам. А после се озадачих, защото не разбрах смисъла на онова, което ми каза.
— Заговорила те е? — Очите на Моли се разшириха. — Никога не съм чувала да е проговаряла на някого. Дори на Старата Мод не е, иначе щеше да ми го каже. Какво ти каза?
— Че сърцето му е в неговата музика и ми каза да се вслушвам. А когато си събрах акъла достатъчно, за да я попитам какво означава това, тя беше изчезнала.
— Понеже сега Шон живее там и ти си свирила на неговото пиано, намирам посланието за доста ясно.
— Но аз слушам музиката му през цялото време. Няма начин да си край него и пет минути и това да не ти се случи.
Моли понечи да заговори, но се отказа и само покри ръката на дъщеря си със своята. На милата й Мери Брена, помисли си тя, й е толкова трудно да разпознае нещо, което не е в състояние да разглоби и да сглоби.
— Бих казала, че когато ти дойде времето да го разбереш, ще го направиш.
— Тя те кара да изпитваш желание да й помогнеш — промърмори Брена.
— Ти си добро момиче, Мери Брена. Вероятно ще й помогнеш.
