Нора Робъртс
Сълзите на луната
Глава 1
Ирландия е страна на поети и легенди, на мечтатели и бунтовници. И винаги звучи музика. Мелодии, на които да танцуваш или да ридаеш, да водиш битки или да любиш. В древни времена арфисти пътували от място на място и свирели срещу храна, подслон и някоя дребна монета.
Независимо къде се появявали — в колиба, странноприемница или край открит огън — арфистите и разказвачите винаги били добре дошли. Носели таланта в себе си; уважавали ги дори феите, обитаващи дворците под зелените хълмове.
И продължават да са на почит.
Не много отдавна в това тихо селце край морето пристигна една разказвачка. Посрещнаха я добре. Тук тя намери сърцето и дома си.
Сред тях живееше и арфист — имаше си дом, където се чувстваше удовлетворен. Но му предстоеше да намери сърцето си.
В главата му постоянно звучеше музика: понякога нежна и мечтателна подобно шепот на влюбен, друг път — бурна и весела. Направо те приканваше като стар приятел да отидеш в кръчмата да изпиеш халба бира. Ту звучеше сладка, ту буйна, ту пълна с отчаяни вопли. Такава музика се въртеше в главата му и той я слушаше с удоволствие.
Шон Галахър беше доволен от живота. Е, някои биха казали, че е доволен, защото рядко се отърсва от мечтанията си, за да обърне внимание на събитията по света. Той не би възразил — напротив, щеше да се съгласи с тях.
Неговият свят включваше музиката, семейството, дома и приятелите. Защо да се интересува от друго?
От поколения семейството му живееше в селцето Ардмор, графство Уотърфорд в Ирландия. Откакто се помнеха именно тук държаха кръчма, предлагаха бира, уиски, прилична храна и уютно място за разговори.
Преди време родителите му се установиха в Бостън. Затова по-големият брат на Шон — Ейдан — оглави бизнеса. Положението напълно задоволяваше Шон Галахър: нито беше особено склонен да признае, че не го бива за тази работа, нито желаеше да върти бизнес. Беше напълно щастлив да работи в кухнята. Готвенето му действаше успокояващо.
Слушаше музиката, която звучеше в кръчмата или в главата му, и изпълняваше поръчките или обмисляше дневното меню.
Е, случваше се сестра му Дарси — много енергична и подчертано амбициозна, сякаш бе обсебила по- голямата част от тези качества на цялата фамилия — да нахълта, докато той приготвя яхния или сандвичи, и да захване кавга.
Ала поведението й само правеше нещата по-оживени.
Не възразяваше да помага при сервирането, особено ако в заведението свиреше оркестър или се вихреха танци. И след затварянето почистваше, без да мърмори — кръчмата на Галахър имаше славата на спретнато място.
Животът с неговото бавно темпо в Ардмор му харесваше; радваше се на морето и скалите; на стелещите се към далечните планини зелени хълмове. Неспокойният дух и стремеж към скитничество, така характерни за Галахърови, му бяха чужди; Шон стоеше здраво стъпил в песъчливата почва на Ардмор.
За разлика от брат си и сестра си нямаше никакво желание да пътешества. Ейдан вече бе видял света, а Дарси заплашваше, че ще го направи. Всичко, от което се нуждаеше, беше около него. Не виждаше смисъл да променя нещата.
Макар да подозираше, че го е сторил в известен смисъл.
Цял живот бе гледал през прозореца на спалнята си към морето. То неизменно се намираше там: пенливи вълни обливаха брега, лодки се люлееха по неговата повърхност, а водите просветваха ту спокойни, ту бурни. Наведеше ли се през прозореца сутрин, първо вдишваше аромата на морето.
Но когато миналата есен брат му се ожени за красивата американка Джуд Франсис Мърей, му се стори редно да направи някои промени.
Според традицията в семейство Галахър първият задомил се от едно поколение, получаваше фамилната къща. Затова когато Джуд и Ейдан се върнаха от медения си месец, прекаран във Венеция, се настаниха в къщата в края на селцето.
Изправена пред избора между помещението над кръчмата и наследствената къщурка на Джуд по линия на рода Фицджералд, Дарси предпочете бащиния имот. Изтормози Шон и всички други, които въртеше на красивото си пръстче. Боядисани и преустроени, някогашните оскъдно обзаведени стаи на Ейдан сега добиха вид на истински палат.
Шон нямаше нищо против.
Предпочиташе къщурката на Хълма на феите с изглед към хълмовете и градините с благодатна тишина.
Нямаше нищо против и жената призрак, обитаваща къщурката.
Още не бе я видял, но знаеше, че е там. Лейди Гуен продължаваше да плаче, че е отхвърлила любовта на Принца на феите, и да чака магията да бъде развалена, за да бъдат освободени и двамата. Шон знаеше историята на девойката, живяла в същата тази къщурка, върху същия този хълм преди триста години.
Карик, Принца на феите, се бе влюбил в нея, но вместо да изрече подходящите думи и да й предложи сърцето си, той й показал колко прекрасен живот е в състояние да й осигури. Три пъти й носил сребърна торба, пълна със скъпоценни камъни — най-напред диаманти от слънцето, после — перли от сълзите на луната и най-накрая сапфири, изтръгнати от дълбините на морето.
Но понеже се съмнявала в чувствата му, а и се страхувала за собствената си съдба, Гуен му отказала. Според легендата камъните, изсипани в краката й, се превърнали в цветя, които се разпрострели до вратата на къщурката.
Повечето от цветята спят сега, помисли си Шон, защото зимата владее брега и скалите, където разправяха, че дамата често се разхождала под надвисналите небеса.
Задаваше се буря; не след дълго щеше да се развихри. В суровото утро вятърът блъскаше стъклата на прозорците и хладни повеи проникваха през процепите на къщурката. Огънят в кухненската печка бумтеше, чаят беше горещ и Шон нямаше нищо против вятъра. Дори му харесваше как предизвикателно свисти. Седеше до масата, хапваше бисквити и съчиняваше думи за мелодията, която написа.
Разполагаше с цял час преди да тръгне за кръчмата, но за да е сигурен, че ще поеме навреме, нагласи часовника над печката и в добавка — будилника в спалнята. Когато нямаше кой да го извади от замечтаното му състояние и да го сръчка, често напълно забравяше за времето.
И понеже Ейдан се дразнеше, а Дарси го тормозеше, се стараеше да не закъснява. И все пак понякога така потъваше в музиката си, че въобще не чуваше звъненето на часовниците и въпреки добрите си намерения им даваше поводи за сръдни.
Сега бе потънал в любовна песен; песен за новозараждаща се обич — обич, уверена, че ще срещне ответ. Обич, помисли си Шон, неуловима като вятъра, но забавна, докато трае. Пък и мелодията, прецени той, е подходяща за танц, при който краката се движат бързо-бързо, а през това време може да се флиртува.
