— Ти ми ги дай, а аз ще му мисля. Искам статуетките и парите. Обади се на онзи ирландски кретен и ми достави всичко, иначе ще убия майка ти, а после и теб.
Тия си помисли, че Анита и бездруго щеше да ги убие. Дори и да й предадеше статуетките и парите, проклетницата щеше да ги убие. А после можеше да се скрие в някоя дупка и никой да не я намери.
— Не са у него. У мен са — бързо каза тя, когато Анита удари майка й по главата с пистолета. — Баща ми ги искаше. Знаеш добре какъв фурор ще предизвикат орисниците. Затова те измамихме с парите. Баща ми щеше да ги купи. Аз щях да получа Мълаки, а „Уайли“ — орисниците.
— Е, няма да стане.
— Добре. Не искам да нараняваш майка ми. Ще ти доставя орисниците и моя дял от парите. Ще се опитам да ти осигуря и останалото. Ще ти донеса статуетките веднага, ако престанеш да насочваш този пистолет към майка ми.
— Не ти ли харесва? А какво ще кажеш за това? — извика Анита и насочи пистолета си към сърцето на Тия.
Алма започна да пищи, когато видя насочения към дъщеря й пистолет. С разсеян жест, Анита я фрасна по слепоочието.
— Млъкни, по дяволите, или ще ви застрелям и двете само за да си направя кефа.
— Недей. Не наранявай моята Тия.
— Не е нужно да нараняваш никого. Ще ти ги донеса.
Тия бавно се приближи към тоалетката на майка си.
— Мислиш ли, че съм достатъчно глупава да повярвам, че статуетките са там?
— Трябва да взема ключа. Мама го пази в кутията си там.
— Тия…
— Мамо — поклати глава Тия, — няма смисъл да се преструваме повече. Тя знае. Не си заслужава да умрем заради едни статуетки.
Тия отвори чекмеджето.
— Спри! Отдръпни се назад!
Размахвайки пистолета, Анита се приближи към отвореното чекмедже.
— Ако вътре има пистолет, ще прострелям коляното на майка ти.
— Моля те — олюля се Тия, като се опря на шкафа, за да запази равновесие и грабна малко шишенце. — Моля те, недей. Няма пистолет.
Анита зарови из чекмеджето със свободната си ръка.
— Няма и ключ.
— Там е. Точно…
Тия затръшна с всичка сила чекмеджето върху ръката на Анита, после изхвърли съдържанието на шишенцето в очите й. Пистолетът изтрещя и направи дупка в стената на сантиметри от главата на Тия. Тя се хвърли напред, оглушала от писъците на майка си и на Анита.
Ударът в Анита й изкара въздуха, но притокът на адреналин в кръвта й бе толкова силен, че тя дори не забеляза. Но с примитивно задоволство усети как ноктите й свалят кожата от китката на Анита.
И усети мириса на кръв.
Пистолетът се изплъзна от ръката на Анита и се изтърколи на пода. И двете се устремиха към него. Анита размахваше диво ръце, заслепена от ароматните соли, които Тия бе хвърлила в очите й. Коляното на Тия се заби почти случайно в корема на Анита.
Сключили ръце върху пистолета, те се затъркаляха по пода на кълбо. Тия направи първото, което й дойде наум — сграбчи косата на Анита и я дръпна свирепо.
Не чу разбиването на стъклото, когато се удариха в масата. Не чу виковете от долния етаж и тропота на крака. Чуваше само кръвта в главата си.
За първи път в живота си, Тия причиняваше на някого физическа болка, но искаше да му причинява още и още.
После някой я дръпна настрани. С оголени зъби и размахани юмруци, Тия се забори отчаяно, после сведе поглед надолу и видя как Анита подбели очи и припадна.
Гидиън пристъпи напред и взе пистолета, а Мълаки притисна Тия в обятията си.
— Ранена ли си? Господи, Тия, цялата си в кръв.
— Срита я в задника — ухили се Клио и тръгна към нея. — Не виждате ли? Тия срита дебелия жалък задник на кучката.
— Тили.
Адреналинът се изпари и крайниците й омекнаха. Гласът й беше слаб, а главата й се въртеше.
— Мама е с нея. Сега звъни за линейка. Хайде, скъпа, ела да седнеш. Гидиън, помогни на госпожа Марш.
— Аз ще го направя. Тя е уплашена — възрази Тия.
Краката й трепереха и коленете й се подгъваха, но тя успя да тръгне напред. Втората стъпка беше по- лесна.
— Разкарайте я оттук, моля ви. Махнете Анита от стаята. Аз ще се погрижа за мама.
Тия прескочи припадналата Анита и забърза към майка си.
— Няма да изпадаш в истерия — нареди й Тия, като я целуна по израненото лице и започна да я развързва. — Сега ще си легнеш, а аз ще ти направя чай.
— Мислех си, че ще те убие. Мислех…
— Не ме уби. Съвсем добре съм, а също и ти.
— Тили е мъртва.
— Не е. Честна дума.
Тия нежно помогна на Алма да се изправи.
— Идва линейка. Лягай сега. Всичко ще бъде наред.
— Тази ужасна жена. Никога не съм я харесвала. Главата ме боли.
— Знам — кимна Тия, като целуна майка си по слепоочието. — Ще ти донеса нещо.
— Тили — повтори Алма и стисна ръката на дъщеря си.
— Ще се оправи — успокои я Тия, като се наведе и я прегърна. — Всичко ще се оправи.
— Ти беше невероятно смела. Не знаех, че си толкова смела.
— И аз не знаех.
За изненада на Тия, майка й настоя да отиде в болницата с Тили. След това настоя също така енергично да отпрати дъщеря си.
— Тя ще подлуди лекарите. Поне докато баща ми не се появи да я успокои.
— Това показва добро сърце — каза Айлин, като сложи чаша чай пред Тия. — Показва, че майка ти се тревожи повече за приятелката си, отколкото за всичко друго. Добро сърце — повтори тя и докосна наранената буза на Тия. — А сега си изпий чая, за да бъдеш спокойна, когато говориш с полицаите.
— Да, добре. Благодаря.
Тия затвори очи, когато Айлин излезе от стаята, после ги отвори отново и погледна Мълаки.
— Всъщност не съм сигурна дали мога да го изпия. Малко съм замаяна.
— Но това ти харесва, нали?
— Този път не много.
— Никога не съм си помислял, че Анита може да те нарани. А трябваше да помисля за…
— Никой, освен Анита няма вина.
— Виж се само — каза той и нежно я погали по лицето. — Синини по бузата, а и драскотини като от котка. Не искам отново да виждам такова нещо дори за всички пари на света, орисниците или каквото и да е друго. Не искам никакви рани по теб.
— По Анита има повече рани. И аз й ги причиних.
— Така си е — прегърна я той. — Ароматни соли в очите. Кой би се сетил?
— Е, вече е свършено, нали?
— Така е. Историята приключи.
— Ще се ожениш ли тогава за мен?
— Какво? — изненадано извика Мълаки. — Какво каза?
