Нора Робъртс
Море от обърнати сърца
На Дан и Стейси
Нека платното на живота ви бъде изтъкано с розовите нишки на любовта, тъмночервеното на страстта, умиротворяващото синьо на разбирателството и удовлетворението и блестящото сребро на хумора.
Част първа
Запридането
„О, каква объркана паяжина заплитаме, когато се опитваме да измамим за първи път.“
Глава 1
Блажено неподозиращ, че ще е мъртъв след двадесет и три минути, Хенри У. Уайли си представяше как ощипва чудесно закръглените задни части на младата блондинка, които се намираха точно пред очите му. Фантазията му беше абсолютно безвредна и не можеше да притесни блондинката или жена му, а допринасяше за прекрасното настроение на Хенри.
С хавлия, усукана около месестите му колене и издутото от обилния и скъп обяд шкембе, той седеше и дишаше свежия морски въздух със съпругата си Едит, чийто задник беше плосък като палачинка, и се наслаждаваше на кръглото дупе на блондинката и чаша хубав „Ърл Грей“.
Хенри, едър мъж с гръмък смях и вкус към хубавите дами, не си направи труда да се присъедини към останалите пътници до парапета, вторачени в живописния бряг на Ирландия. Беше го виждал и преди и предполагаше, че ще има доста възможности да го види отново, стига да поиска.
А и не можеше да си обясни какво толкова привличаше хората към скалите и тревата. Хенри беше заклет градски жител, който предпочиташе солидността на стоманата и бетона. А в този момент се интересуваше много повече от шоколадовите бисквити, поднесени с чая, отколкото от панорамата.
Особено след като блондинката застана пред него.
Без да обръща внимание на Едит, която го укоряваше, че се тъпче като прасе, Хенри погълна светкавично три бисквити и се ухили доволно. Едит се въздържа, което си беше типично за нея. Беше глупаво да си отказва подобни дребни удоволствия в залеза на живота, но щеше да умре както бе живяла — притеснена за наднормения тонаж на мъжа си и вечно почистваща трохите, посипани небрежно по предницата на ризата му.
Хенри обаче бе човек, петимен за удоволствия. Какъв беше смисълът да си богат, ако не се наслаждаваш на хубавите неща? В миналото той бе познал бедността и глада. Да бъде богат и нахранен определено му харесваше повече.
Никога не се беше смятал за красив, но когато един мъж има пари, той е наричан едър, а не дебел, интересен, а не прост. Хенри оценяваше абсурда на тази тънка разлика.
Малко преди три часа в този чудесен майски следобед, вятърът подухна гарвановочерната перука на темето му и зачерви дебелите му бузи. Хенри имаше златен часовник в джобчето на жилетката си и рубинена игла на вратовръзката. Едит, мършава като пиле, бе издокарана според най-изисканата парижка мода. Хенри притежаваше около три милиона. Е, не колкото Алфред Вандербилт, който също прекосяваше океана, но достатъчно да задоволят Хенри. Докато поглъщаше четвъртата бисквита, той си помисли гордо, че парите му бяха повече от достатъчно, за да платят първокласните условия в този плаващ дворец. Достатъчно, за да осигурят идеално образование на децата, а и внуците му.
Вероятно първа класа бе по-важна за него, отколкото за Вандербилт. Все пак на Алфред никога не му се бе налагало да се примирява с втора класа.
Хенри слушаше с половин ухо как жена му бърбори за плановете им, след като пристигнат в Англия. Да, щяха да направят няколко посещения, а и да приемат гости. Той нямаше да прекарва цялото си време с деловите си партньори или в проучване на нови възможности за бизнес.
Увери я във всичко това с обичайната си кротост, а тъй като след почти четиридесет години брак много държеше на жена си, щеше да се погрижи да й осигури забавления по време на престоя им в Англия.
Но Хенри си имаше и собствени планове и те бяха движещата сила, която го бе подтикнала към това пролетно прекосяване на океана.
Ако информацията му беше точна, скоро щеше да се сдобие с втората орисница — трите древногръцки богини на съдбата. Малката сребърна статуетка бе нещо като кръстоносен поход за него и той се стремеше към нея още откак бе купил първата от трите фигурки.
Хенри разполагаше с информация и за третата статуетка и щеше да се заеме с нея веднага щом се сдобиеше с втората. А когато станеше собственик на целия комплект… е, това наистина щеше да е първокласно.
„Антики Уайли“ нямаше да отстъпят първото си място на никого.
Лично и професионално задоволство. И всичко това само заради трите малки сребърни дами, всяка от които струваше доста пари. Човек дори не можеше да си представи колко щяха да струват заедно. Вероятно Хенри щеше да ги даде на заем на „Метрополитън“ за известно време. Да, тази идея му допадаше.
„ТРИТЕ ОРИСНИЦИ. ВКЛЮЧЕНИ ВРЕМЕННО В ЕКСПОЗИЦИЯТА ОТ ЧАСТНАТА КОЛЕКЦИЯ НА ХЕНРИ У. УАЙЛИ“
Едит щеше да получи новите си шапки, вечерните приеми и следобедните разходки, а той — наградата на живота си.
Хенри въздъхна доволно и се отпусна назад, за да се наслади на поредната чаша чай.
Феликс Грийнфилд беше крадец. Не се срамуваше и не се гордееше с това. Просто си беше такъв. И както Хенри Уайли предполагаше, че ще има други възможности да види ирландския бряг, така Феликс предполагаше, че ще си остане крадец и за в бъдеще.
Беше добър в работата си. Е, признаваше, че не е гений, но бе достатъчно добър, за да свързва двата края.
Докато се движеше бързо из коридорите на първа класа, издокаран в открадната стюардска униформа, той си помисли, че е наистина достатъчно добър, за да събере средства за билет трета класа до Англия.
В професионално отношение нещата в Ню Йорк се поусложниха, тъй като ченгетата започнаха да му дишат във врата заради онзи провален обир. Не че вината беше негова. Или поне не изцяло. Основната му грешка бе, че наруши собствените си правила и си взе помощник за работата.
Лошият избор на временния му партньор наруши още едно от правилата му. Никога не кради нещо, което не може да се продаде дискретно, бързо и лесно. Алчността заслепи стария кретен Двете Халби, каза си Феликс с въздишка, докато влизаше в апартамента на Уайли. Какво ли си бе мислил глупакът, когато бе гепил украсената с диаманти и сапфири огърлица? А после бе постъпил като скапан аматьор — напи се с обичайните си две халби светла бира и започна да се перчи с удара.
Е, Двете Халби вече щеше да се перчи само в затвора, макар че там нямаше да има бира, която да развърже идиотския му език. Но копелето се бе раздрънкало като проклет предател, какъвто си беше, и бе дало името на Феликс на ченгетата.
Поради тази причина Феликс реши, че най-разумният му ход ще бъде да предприеме пътешествие през океана, а нямаше по-добро място, където да се скриеш, от кораб, голям като шибан град.
Феликс бе леко разтревожен заради войната в Европа и слуховете, че немците устройвали засади из моретата. Но тези заплахи бяха смътни и далечни. А полицията в Ню Йорк и мисълта за дълъг престой зад решетките бяха много по-личен и сериозен проблем.
