Забеляза елегантно облечен мъж, който свали спасителната си жилетка и я сложи на разплакана жена.
Значи богатите могат да се проявят и като герои, помисли си Феликс. Е, те можеха да си го позволят. Той лично би предпочел да остане жив.
Палубата се наклони отново и го метна към отломките заедно с безброй други хора. Феликс протегна ръка, успя да стисне парапета с ловките си пръсти на крадец и се задържа за него. Пръстите на свободната му ръка се сключиха като по чудо около спасителна жилетка, която се плъзна покрай него.
Феликс започна да я нахлузва, като мърмореше благодарствени молитви. Според него това бе знак, че Господ иска той да оцелее.
Докато треперещите му пръсти се бореха с жилетката, той видя жената, заклещена между преобърнатите шезлонги. И детето. Малкото, ангелско личице на детето, което тя притискаше към себе си. Жената не плачеше и не пищеше. Просто държеше и люлееше малкото момченце, сякаш искаше да го приспи.
— Света Богородице! — изохка Феликс и като се проклинаше за глупостта си, изпълзя по наклонената палуба и започна да отмества столовете, затиснали жената.
— Нараних си крака — каза тя, като продължаваше да гали косата на детето.
Пръстените й проблеснаха на силното пролетно слънце. Макар гласът й да беше спокоен, очите й бяха ококорени и замъглени от шока и паниката, както и от ужаса, който задушаваше Феликс.
— Мисля, че не мога да ходя. Ще вземете ли детето ми? Моля ви, занесете момченцето ми до спасителната лодка. Погрижете се да оживее.
Феликс разполагаше само с миг, за да направи избора си. И докато около тях бушуваше истински ад, детето се усмихна.
— Облечете това, госпожо, и дръжте здраво детето — каза Феликс.
— Ще облечем сина ми с жилетката.
— Прекалено голяма е за него. Няма да му помогне.
— Загубих съпруга си — заговори жената с ясен, културен тон и макар очите й да бяха замъглени, тя не ги свали от неговите, докато Феликс пъхаше ръцете й в спасителната жилетка. — Падна в морето. Страхувам се, че е мъртъв.
— Но вие не сте, нали? Нито пък детето.
Феликс усети приятната миризма на бебешка пудра, младост и невинност, която надви вонята на паника и смърт.
— Как се казва?
— Името му? Стивън. Стивън Едуард Карингтън Трети.
— Е, позволете ми да отведа вас и Стивън Едуард Карингтън Трети до спасителната лодка.
— Потъваме.
— Това е абсолютната истина.
Феликс я повлече напред и отново се опита да достигне високата страна на кораба. Той запълзя енергично по мократа, надигаща се палуба.
— Дръж се здраво за мама, Стивън — каза жената, после изпълзя до Феликс. — Не се плаши — промълви нежно тя, макар че едва успяваше да си поеме дъх.
Тежката й пола бе прогизнала от водата. Бляскавите камъни на пръстените й бяха изцапани с кръв.
— Бъди смел. Не пускай мама каквото и да стане. Феликс видя как момченцето, което не бе на повече от три годинки, висеше като маймунче на врата на майка си. Наблюдавайки лицето й, докато се мъчеше да се издигне нагоре, той си помисли, че отговорите на всички въпроси на света са изписани на него.
Шезлонги, маси и бог знае какво още валяха върху тях от горната палуба. Феликс напредна още няколко сантиметра.
— Малко остава — изстена той, без въобще да има представа дали това е вярно.
Нещо го удари силно в гърба. И той изпусна жената.
— Госпожо! — изкрещя Феликс и диво протегна ръка, но хвана само красивия копринен ръкав на роклята, а когато той се откъсна, се вторачи в нея безпомощно.
— Бог да те благослови — промълви тя и притискайки здраво сина си към себе си, се плъзна във водата.
Феликс едва имаше време да изругае, преди палубата да се надигне и да го хвърли след жената.
Студената вода спря дъха му. Заслепен и полуобезумял от шока, той зарита диво, за да се издигне на повърхността. Когато изскочи горе и си пое дъх, откри, че е хвърлен в по-ужасен ад, отколкото си бе представял.
Смъртта беше навсякъде около него. Бе попаднал в остров от зловещи бели лица и писъци на давещи се. Водата бе обсипана с трески, столове, разбити спасителни лодки и сандъци. Крайниците му бяха вкочанени от студа. Той се помъчи да качи колкото се може по-голяма част от тялото си върху един сандък, за да се измъкне от ледената вода.
Това, което видя, беше ужасно. Стотици трупове плаваха по водата. Стомахът му се сви и той повърна погълнатата вода, после се насочи към една спасителна лодка.
Вълните разнасяха смъртта из цялото море и го теглеха с безмилостни ръце все по-далеч от лодката.
Величественият параход, плаващият замък, потъваше пред очите му. Спасителните лодки висяха безполезни като играчки. По палубите все още имаше хора. Някои стояха на колене, други бягаха паникьосано от съдбата, която ги връхлиташе.
Феликс загледа шокирано как хората падат в морето като кукли. Огромните черни комини се наклониха към водата близо до мястото, където той се бе вкопчил в счупения сандък.
Когато комините докоснаха морето, водата нахлу в тях и повлече много хора със себе си.
Не по този начин, помисли си той и зарита диво. Човек не трябва да умира по този начин. Но морето го повлече навътре. Водата сякаш закипя около него. Феликс се задави. Усети сол, нефт и дим. Тялото му се удари в солидна стена и той осъзна, че е заклещен в един от комините и ще умре като плъх.
Дробовете му запламтяха от болка и той си помисли за жената и детето. Смяташе, че е безсмислено да изрича молитви за себе си, затова реши да помоли Господ да позволи на майката и детето да оцелеят.
По-късно му се струваше, че нечии силни ръце го бяха хванали и освободили. Феликс излетя нагоре заедно с огромно количество чернилка. Когато комините потънаха, той бе изхвърлен навън. Изкензан съм, диво си помисли той, като напълни агонизиращите си дробове с въздух. Изкензан като лайно от великански задник.
Въпреки силната болка, която го разкъсваше, Феликс успя да се вкопчи в една дъска и вдигна горната част на тялото си върху нея. Положи бузата си на дървото, вдиша дълбоко и захлипа тихо.
После видя, че „Лузитания“ бе изчезнала.
На мястото й сега имаше бесен водовъртеж, от който излизаше дим. Феликс ужасено видя, че от водовъртежа изскачат тела. И той бе едно от тях само преди секунди. Но съдбата го бе пощадила.
Докато се мъчеше да не обръща внимание на писъците, за да запази разсъдъка си, водата изведнъж стана гладка като стъкло. С последни сили Феликс се метна на дъската. Чуваше резките крясъци на чайките, отчаяните молитви и писъците на хората, които се носеха по водата около него.
Вероятно ще замръзна до смърт, помисли си той, докато губеше съзнание. Но това все пак е по-добре от удавянето.
Студът го извади от припадъка му. Тялото го болеше и всеки полъх на вятъра предизвикваше нова агония. Едва посмял да помръдне, той задърпа прогизналото сако на стюардската униформа. Силна болка сви стомаха му. Той прокара трепереща ръка по лицето си и видя, че ръката му е мокра от кръв, а не вода.
Смехът му беше див и отчаян. Е, какво щеше да бъде? Смърт от удавяне или кървене до смърт? Удавянето все пак можеше да се окаже по-доброто. Всичко вече щеше да е свършило. Феликс бавно свали сакото (очевидно рамото му не беше наред) и използва съсипаната униформа, за да избърше кръвта от лицето си.
Вече не се чуваха много викове. Все още някои пищяха измъчено или се молеха и стенеха, но повечето пътници бяха мъртви. И безмълвни.
