Някакъв труп мина покрай Феликс. Минаха няколко секунди, преди той да разпознае мъртвешки бялото, покрито с рани лице.
Уайли. Мили боже!
За първи път от началото на кошмара, Феликс опипа тежестта в джоба си. Усети твърдия предмет, който бе откраднал от вторачения в небето труп.
— Няма да имаш нужда от нея — каза Феликс с разтреперан глас. — Но, кълна се в Бога, ако можех да направя всичко отначало, никога нямаше да я открадна от теб в последния момент на живота ти. Имам чувството, че съм ограбил гроб.
Отдавна забравеното му религиозно възпитание го накара да сключи ръце в молитва.
— Ако умра днес тук, ще ти се извиня лично, ако и двамата се озовем на едно и също място. А ако живея, кълна се, ще се опитам да се поправя. Няма смисъл да обещавам, че ще го направя, но ще положа усилия.
Феликс отново припадна и се събуди от звука на двигател. Повдигна глава замаяно и със замъглените си очи видя малко корабче. После, въпреки бученето в ушите си, чу мъжки гласове.
Опита се да извика, но успя само да се закашля.
— Жив съм — изхъхри той. — Още съм жив.
Не усети ръцете, които го вдигнаха на рибарското корабче, наречено „Дан О’Конъл“. Беше изгубил съзнание от студ и болка, когато го увиха в одеяло и наляха горещ чай в гърлото му. Никога нямаше да си спомни спасението си, нито пък щеше да научи имената на мъжете, които го бяха извадили от водата.
Нищо не му беше ясно, когато се събуди, двадесет и четири часа след като торпедото бе ударило кораба, на тясно легло в малка стаичка, през чийто прозорец струеше слънчева светлина.
Никога нямаше да забрави първата гледка, която го приветства, когато зрението му се проясни.
Тя беше млада и красива, с наситено сини очи и златисти лунички по малкото носле и страните. Косата й беше светла и вдигната на кок, който едва се крепеше. Устата й помръдна леко, когато очите й се спряха върху него, и тя се надигна бързо от стола, където седеше и кърпеше чорапи.
— Събудихте се значи — каза тя. — Чудех се дали ще останете с нас този път.
Той долови силния ирландски акцент в гласа й и усети как здравата й ръка повдига главата му. После усети аромат на лавандула.
— Какво…
Зловещото скърцане на гласа му го отврати. Имаше чувството, че гърлото му е изгорено, а главата — натъпкана с мръсни парцали.
— Вземете първо това. Лекарство е. Докторът го остави за вас. Каза, че имате пневмония и рана на главата, която вече е зашита. А и май сте скъсали нещо в рамото си. Но преживяхте най-страшното, господине. Сега трябва само да си почивате, а ние ще се погрижим за вас.
— Какво… стана? Корабът…
Красивата уста се изкриви гневно.
— Проклети немци! Торпилираха ви. И ще горят в ада заради това. Заради всички, които избиха. Заради малките бебета, които загубиха живота си…
Очите й овлажняха, докато говореше, и сълзите й потекоха. Но младата жена успя да му даде лекарството без проблеми.
— Трябва да си почивате. Оцеляването ви е истинско чудо. Има повече от хиляда загинали.
— Хи… — Той я сграбчи за китката ужасено. — Хиляда умрели?
— Повече. Сега сте в Куинсланд и сте добре — утеши го тя и наклони леко глава. — Американец сте, нали?
Той реши, че това отговаря на истината, тъй като не бе виждал бреговете на родната си Англия повече от дванадесет години.
— Да. Имам нужда от…
— От чай — прекъсна го тя. — И гореща супа.
Младата жена отиде до вратата и извика:
— Мамо! Той е буден и изглежда ще остане така. После се обърна към Феликс и каза:
— Ще се върна след минута с нещо топло.
— Моля ви. Коя сте вие?
— Аз? — усмихна се тя лъчезарно. — Аз съм Мег. Мег О’Райли. А вие сте в дома на родителите ми, Пат и Мери О’Райли, където сте добре дошъл, докато се оправите. А вашето име, господине?
— Грийнфилд. Феликс Грийнфилд.
— Господ да ви благослови, господин Грийнфилд.
— Почакайте… Имаше една жена и малко момченце. Карингтън.
Лицето й помрачня от жалост.
— Сега проверяват имената. Ще потърся някаква информация колкото се може по-скоро. Сега си починете, а аз ще ви донеса чай.
Младата жена излезе от стаята, а той завъртя лице към прозореца и слънцето. На масата под прозореца бяха подредени парите, които бе откраднал, и гранатовите обици. Слънцето огряваше и малката сребърна статуетка.
Феликс се разсмя силно, после заплака.
Научи, че семейство О’Райли си изкарват хляба от морето. Пат и двамата му синове бяха част от спасителната група. Той се запозна с всички тях, както и с най-малката сестра. През първия ден той не можа да запомни ясно никой от тях. Освен Мег.
Феликс се държеше за нея така, както се бе държал за дъската, за да не потъне отново в мрачната бездна.
— Кажи ми какво знаеш — помоли я той.
— Ще ти бъде много трудно да чуеш това. Трудно е дори да се каже.
Тя застана до прозореца и се загледа навън към селото, където бе живяла през всичките си осемнадесет години. Оцелелите като Феликс сега се лекуваха в хотелските стаи и в домовете на съседите. А мъртвите, мир на праха им, бяха положени във временни морги. Някои щяха да бъдат погребани, а други — изпратени у дома. Трети щяха да останат завинаги във водния си гроб.
— Когато чух за това — започна Мег, — почти не повярвах. Как може да стане такова нещо? В морето имаше рибарски лодки и те веднага се отправиха към мястото, за да се опитат да спасят оцелелите. Още няколко корабчета тръгнаха оттук. Ала повечето закъсняха и прибраха само трупове. О, Господи, видях някои от хората, които стъпиха на твърда земя. Жени и бебета, мъже. Бяха полуголи и едва ходеха. Някои плачеха, други само гледаха, без да виждат, както прави човек, когато се загуби. Казаха, че корабът потънал за по-малко от двадесет минути. Възможно ли е това?
— Не знам — промърмори Феликс и затвори очи.
Тя го погледна внимателно. Надяваше се, че е достатъчно силен, за да чуе останалото.
— След докарването им тук умряха още няколко човека. Раните им бяха прекалено сериозни, а някои бяха прекарали часове във водата. Списъците се променят непрестанно. Не мога да си представя в какъв ужас живеят семействата им, които очакват да разберат какво е станало с близките им. Или пък каква е мъката на онези, чиито близки са загинали по този начин. Вие казахте, че никой не чака новини за вас…
— Не. Никой.
Мег се приближи към него. Беше се грижила за раните му, бе страдала с него по време на комата му. Бяха минали само три дни, откакто Феликс бе поверен на грижите й, но и за двама им това изглеждаше като цял живот.
— Нищо срамно няма да останеш тук — тихо каза тя. — Не е срамно да не отидеш на погребението днес. Все още не си добре.
— Трябва да отида — каза той и погледна взетите назаем дрехи, в които се чувстваше кльощав и крехък, но жив.
Тишината беше непоносима. Всички магазини в Куинсланд бяха затворени този ден. По улиците не играеха деца. Съседите не спираха да си побъбрят или поклюкарстват. Тишината бе нарушена само от
