Във всеки случай, Феликс не можеше да повярва, че величествен параход като „Лузитания“ ще отплава, ако съществува някаква опасност. Не и с всички тези богаташи на борда. Все пак това беше цивилен кораб и той бе убеден, че немците имат по-важни неща наум, отколкото да заплашват луксозен лайнер, особено когато на борда му присъстват известни американски граждани.
Да, наистина имаше късмет, че бе успял да се снабди с билет, да се изгуби сред пътниците и да се измъкне от ченгетата, които всеки момент щяха да затворят кръга около него.
Но му се бе наложило да потегли бързо и бе похарчил всичките си пари за билета.
Разбира се, имаше безброй възможности да гепиш туй-онуй на такъв прекрасен, луксозен кораб, пълен с прекрасни, луксозни хора.
Естествено, най-добри бяха парите в брой, тъй като те никога не бяха погрешен размер или цвят.
След като влезе в апартамента, той подсвирна леко и спря да помечтае. Какво ли би било да пътуваш в подобна стилна обстановка?
Феликс познаваше архитектурата и дизайна колкото бълхата познава породата на кучето, което хапе, но разбираше, че това е правилният избор. Богати коприни в цветове на скъпоценни камъни, дебели възглавници, върху които и най-претенциозният задник би се проснал с удоволствие. Той предположи, че картините по стените бяха със значителна стойност. Направо бе срамно, че нямаше възможност да ги превърне в ликвидни активи.
Всекидневната бе по-голяма от цялата му каюта в трета класа, а спалнята бе нещо невероятно.
Хората, които спяха тук, не знаеха нищо за теснотията, праха и миризмите в трета класа. Феликс обаче не изпитваше омраза към тях заради възможностите им. Все пак, ако не бяха те, той нямаше да има от кого да краде, нали?
Но какво ли беше да живееш като крал, когато пътуваш? Това бе нещо, което той никога нямаше да може да провери лично. Но поне бе приятно да видиш как става, да си представиш как полягаш на меките възглавници, докато сервитьорът ти налива шампанско.
Не трябваше да си губи времето в зяпане и мечти. Вече минаваше три и ако семейство Уайли спазеха графика си, жената щеше да се върне преди четири за следобедната си дрямка.
Феликс имаше деликатни ръце и внимаваше да не разхвърля, докато търсеше пари. Според него, големите мангизи сигурно бяха предадени на съхранение в трезора. Но богатите дами и господа обичаха да разполагат с пари, за да могат да се фукат с тях.
Той намери плик с надпис „Стюард“, отвори го и се ухили на новичките банкноти, приготвени за щедър бакшиш. После ги прибра в джоба на униформата.
След десет минути вече бе намерил и прибрал сто и петдесет долара и чифт красиви гранатови обици, оставени небрежно в копринена вечерна чантичка.
Не докосна кутиите с бижута. Това означаваше да си проси неприятности. Но докато ровеше из чекмеджетата за бельо (Господи, мъжът имаше огромен задник!), пръстите му докоснаха нещо солидно, увито в кадифен плат.
Със стиснати устни, Феликс се поддаде на любопитството си и разви плата.
Не разбираше нищо от изкуство, но можеше да разпознае чистото сребро, когато го видеше. Дамата, тъй като това беше фигурка на жена, бе достатъчно малка, за да се събере в ръката му. Държеше нещо като вретено и бе увита в роба.
Имаше прекрасно лице и форми. Беше много хубава, макар да изглеждаше прекалено студена и пресметлива за неговия вкус.
Феликс предпочиташе жени с не много бърз ум и жизнерадостно излъчване.
До статуетката имаше листче с име и адрес и надраскана бележка: „Връзка за втората орисница“.
Феликс се замисли и запамети бележката по навик. Това можеше да се окаже ценна информация, когато стигнеше до Лондон.
Той я уви в кадифето и се приготви да я върне на мястото й, но я задържа в ръцете си. През цялата си дълга кариера на крадец — над двадесет години, тъй като бе започнал с джебчийство още на осем години — той никога не си бе позволявал да завижда, да копнее за нещо, да си пожелае да остави някой предмет за себе си.
Нещата, които крадеше, бяха само средство към целта и нищо повече. Но Феликс Грийнфилд, жител на Хеле Кичън в Ню Йорк, отправил се към евтините квартири и улици на Лондон, сега стоеше в луксозната каюта на величествения параход, през чиито прозорци се виждаше ирландския бряг, и му се искаше да остави малката сребърна жена за себе си.
Беше толкова красива. И прилягаше така добре в ръката му. А и беше съвсем дребна. Кой щеше да усети липсата й?
— Не ставай глупав — промърмори той, като я зави с кадифето. — Взимай парите, приятел, и изчезвай.
Преди да успее да я върне на мястото й, Феликс чу нещо, което му заприлича на гръмотевица. Подът под краката му затрепери. Той едва не загуби равновесие, когато корабът се разлюля, и се запрепъва към вратата със статуетката в ръка.
Без да мисли, Феликс я пъхна в джоба на панталона си и изскочи в коридора. Подът се надигна към него.
Отново се чу силен звук, но този път не като гръмотевица, а по-скоро като тежък чук, който се стоварваше от небесата върху кораба.
Със сребърната Орисница в джоба си, Феликс побягна да спаси живота си.
И попадна в истинска лудница.
Предната част на кораба се наклони рязко надолу и Феликс се затъркаля по коридора като зарче в чаша. Чуваше викове и тропот на крака. Секунди преди всичко да потъне в мрак, усети кръв в устата си.
Първата му дива мисъл беше: „Айсберг!“ Нали точно това бе сполетяло величествения „Титаник“. Но пък на ярката слънчева светлина в този пролетен следобед, близо до ирландския бряг, това просто не бе възможно.
Той въобще не се сети за немците. Не си спомни за войната.
Феликс се опита да се изправи, като се удряше в стените на тъмния коридор, после се запрепъва надолу по стълбите и се изсипа на палубата заедно с огромната тълпа хора. Спасителните лодки бяха вече спуснати във водата. Чуваха се ужасени викове и заповеди жените и децата да се качат първи в лодките.
Много ли е зле, зачуди се той уплашено. И колко лошо можеше да е, след като виждаха зеления бряг? Феликс се опита да се успокои, но корабът се залюля отново и преобърна една от спасителните лодки. Пищящите пътници паднаха в морето.
Той видя маса от лица, някои разкъсани, други кървящи, но всичките — ужасени. По палубата имаше купчини отломки, затиснали пътници, които кървяха и крещяха. Феликс шокирано отбеляза, че някои от тях вече бяха преминали етапа на писъците.
И там, на палубата на величествения кораб, Феликс усети познатата му от Хеле Кичън миризма.
Миризмата на смърт.
Жени притискаха децата си към себе си и плачеха или се молеха. Мъже тичаха паникьосано или се мъчеха да извадят ранените изпод отломките.
Из хаоса тичаха стюарди и стюардеси и подаваха на хората спасителни жилетки. Изглеждат така спокойни, сякаш поднасят чаши с чай, помисли си Феликс преди един от стюардите да профучи покрай него.
— Давай, човече! — извика му той. — Действай! Погрижи се за пътниците!
Мина цяла секунда преди Феликс да си спомни, че все още бе облечен в откраднатата униформа. И още една, преди да осъзнае, че потъват.
Мамка му, помисли си той, застанал сред писъците и молитвите. Умираме!
Откъм водата се чуваха отчаяни викове за помощ. Феликс отиде до парапета и видя тела, които се носеха по обсипаната с отломки вода и се давеха.
Видя как спускат нова спасителна лодка и се зачуди дали щеше да успее да скочи в нея и да се спаси. Помъчи се да се вдигне нагоре и да се задържи прав. Трябваше да го направи, за да може да скочи в лодката и да остане жив.
