глухия звук на камбаните на „Сейнт Коулман“, църквата на хълма, и тъжните звуци на погребалния марш.
Феликс знаеше, че дори да живее сто години, никога няма да забрави звуците на тази печална музика, глухия ритъм на барабаните. Той видя как слънцето се отразява в медните инструменти и си спомни как същото слънце бе огряло медните парапети, когато „Лузитания“ се наклони, за да изчезне в морето.
Беше жив. Бе видял и двете отражения на слънцето, но бе жив. Ала вместо облекчение и благодарност, Феликс изпитваше само чувство за вина и отчаяние.
Главата му беше сведена надолу, докато вървеше бавно зад свещениците, опечалените и мъртвите по почтително смълчаните улици. Мина повече от час, докато стигнат до гробището и Феликс усети леко замайване от умора. Когато съзря трите масови гроба под високите брястове, където стояха момчетата от църковния хор със свещи в ръце, той бе принуден да се облегне на Мег.
Очите му се изпълниха със сълзи при вида на малките ковчези, в които почиваха мъртвите деца.
Феликс се заслуша в тихия плач, в надгробните слова на католическите и протестантските свещеници. Никос от тях не достигаше до него. Чуваше и смяташе, че завинаги ще чува само виковете на хората, които зовяха Господ, докато се давеха. Но Господ не се бе вслушал в молитвите им й ги бе оставил да загинат от ужасна смърт.
После Феликс вдигна глава и над зловещите ями на гробовете видя лицето на жената и малкото момченце от кораба.
Сълзите потекоха по бузите му като порой и той се втурна през тълпата. Стигна до жената, когато първите звуци на „Остани с мен“ изпълниха въздуха. После падна на колене пред инвалидната й количка.
— Страхувах се, че сте мъртъв — каза тя, като докосна лицето му с ръка. — Но не знаех името ви и не можех да проверя списъците.
— Жива сте — промълви Феликс.
Лицето на жената бе покрито с рани и бе зачервено, сякаш бе трескава. Единият й крак и ръка бяха в гипс.
— И момченцето е живо.
Детето спеше в ръцете на друга жена. Феликс си помисли, че момченцето прилича на ангел. Спокойно и кротко.
Отчаянието, което го бе обзело, понамаля. Поне на една от молитвите му Господ бе откликнал.
— Той не ме пусна — каза жената и захлипа беззвучно. — Не ме пусна нито за миг. Той е добро момче. Счупих си ръката при падането. Ако не ми бяхте дали спасителната си жилетка, щяхме да се удавим. Съпругът ми… — Гласът й секна, когато очите й се насочиха към гробовете. — Не го намериха.
— Съжалявам.
— Той щеше да ви е благодарен — каза тя, като се протегна и докосна крачето на момиченцето с ръка. — Много обичаше сина си. — Жената си пое дъх дълбоко и продължи: — От негово име ви благодаря за живота на сина си и за моя собствен. Моля ви, кажете ми името си.
— Феликс Грийнфилд, госпожо.
— Господин Грийнфилд — наведе се тя и го целуна по бузата. — Никога няма да ви забравя. Синът ми също няма да ви забрави.
Забутаха инвалидната й количка настрани. Жената седеше, изправила рамене с кротко достойнство, което накара Феликс да се изчерви от срам.
— Ти си герой — прошепна Мег.
Феликс поклати глава и се отдалечи колкото можеше по-бързо от тълпата и гробовете.
— Не. Тя е герой. Аз съм нищо.
— Как можеш да кажеш такова нещо? Чух думите й. Спасил си живота на детето й, а и нейния.
Мег забърза загрижено след него и го хвана за ръката.
Той би се откопчил от нея, ако имаше сили, но вместо това се свлече на тревата и зарови лице в ръцете си.
— О, недей така — каза Мег, обзета от съчувствие, като седна и го прегърна. — Недей така, Феликс.
Той не можеше да мисли за друго, освен за силата, изписана по лицето на вдовицата, и за невинността на сина й.
— Тя беше ранена и ме помоли да взема момченцето и да го спася.
— Спасил си и двамата.
— Не знам защо го направих. Мислех само как да спася себе си. Аз съм крадец. Онези неща, които си извадила от джобовете ми… Откраднах ги. Крадях ги, когато улучиха кораба. Мислех само как да спася собствената си кожа.
Мег се размърда неспокойно и скръсти ръце.
— Но си й дал спасителната си жилетка, нали?
— Не беше моя. Намерих я случайно. Не знам защо й я дадох. Беше заклещена между шезлонгите и държеше момченцето. Мъчеше се да запази разума си сред целия онзи ад.
— Можел си да й обърнеш гръб и да спасиш само себе си.
Феликс избърса очи.
— Искаше ми се да го направя.
— Но не го направи.
— Никога няма да разбера защо.
Той знаеше само, че нещо в него се промени, след като видя, че майката и детето са живи.
— Важното е, че съм второкласен крадец. Бях на кораба, защото бягах от ченгетата. Откраднах нещата на един човек минути преди той да умре. Хиляди хора загинаха. Видях как някои от тях умират. А аз съм жив. Какъв свят е този, в който крадците се спасяват, а дечицата умират?
— Кой би могъл да отговори? Но днес едно дете е живо, защото ти си бил там. Мислиш ли, че щеше да си там, точно на онова място, ако не беше крал?
Феликс изсумтя.
— Такива като мен няма и да помиришат първа класа, ако не са решили да откраднат нещо.
— Видя ли! — каза Мег, като извади кърпичка от джоба си и попи сълзите му. — Кражбата е лошо нещо. Грях. В това няма съмнение. Но ако не го беше направил, тази жена и детето й щяха да са мъртви. Ако грехът спасява невинен живот, тогава не е чак толкова страшен грях. А и трябва да кажа, че не си откраднал много — само чифт обици, малка статуетка и няколко американски долара.
По някаква причина думите й го накараха да се усмихне.
— Е, аз тъкмо започвах.
Усмивката й беше прекрасна и уверена.
— Да. И аз бих казала, че едва започваш.
Глава 2
Тя не отговаряше на очакванията му. Беше разучил снимката й, отпечатана на корицата на книгата и на програмата за лекцията (нямаше ли най-после да свърши?), но в действителност имаше разлика.
Беше по-дребна, отколкото си бе представял. Деликатна в скромния сив костюм, полата, на който, според него, трябваше да е няколко сантиметра по-къса. Краката й изглеждаха доста добре.
В действителност не изглеждаше толкова компетентна и заплашителна както на снимката. Малките очила с телени рамки, които носеше на подиума, й придаваха вид на интелектуалка.
Имаше хубав глас. Може би дори прекалено благ, приспиващ. Но все пак, за това основно бе виновна темата. Той се интересуваше от древногръцката митология, всъщност само от една от легендите, но беше ужасно отегчително да изслушаш едночасова лекция върху всички митове.
Той се поизправи на стола и направи всичко възможно да се съсредоточи. Не толкова върху думите, разбира се. Не му пукаше дали Артемида е превърнала някакъв смотаняк Актеон в елен само защото я видял гола. Това само доказваше, че жените, богини или не, бяха странни създания.
