За него, доктор Тия Марш беше особено странна. Тази жена произхождаше от богато семейство. И то много богато. А вместо да седи и да се наслаждава на богатството си, тя прекарваше живота си сред отдавна забравени древногръцки богове. Пишеше за тях, изнасяше лекции. Неуморно и непрестанно.
Имаше поколения изтънчени предци зад себе си. Кръв, синя като езерото Кери. Но ето я тук, унесена в безкрайната си лекция във Финландия, дни след като бе говорила абсолютно същото в Швеция и Норвегия. Книгата й се продаваше из цяла Европа и Скандинавските страни.
Определено не беше заради парите. Може би тя просто обичаше да слуша звука на собствения си глас. Много хора обичаха това.
Според неговата информация, тя беше на двадесет и девет години, неомъжена, единственото дете на семейство Марш от Ню Йорк. И най-важното — праправнучка на Хенри У. Уайли.
„Антики Уайли“, вече почти сто години, бе една от най-престижните антикварни и аукционни къщи в Ню Йорк.
Не бе странно, че праправнучката на Уайли бе развила такъв силен интерес към древногръцките богове. Неговата задача бе, с най-подходящите възможни средства, да открие какво знаеше тя за трите орисници.
Предполагаше, че ако тя бе по-благосклонна, можеше да опита (при това с удоволствие) да я съблазни. Беше невероятно какво си споделяха хората, когато изпитваха удоволствие от секса. Тя беше достатъчно привлекателна, но той не знаеше кое копче да натисне при интелектуалните.
Той се намръщи леко, завъртя книгата в скута си и отново погледна снимката. На нея лъскавата й руса коса бе вдигната в нещо като кок. Усмихваше се, но сякаш по задължение. Усмивката не достигаше до очите й — трезви и сериозни сини очи, които подхождаха на трезвата и сериозна извивка на устните й.
Лицето й бе леко заострено към брадичката. Би го определил като на сирена, ако не бяха трезвият поглед и строгата прическа.
Според него тя приличаше на жена, която се нуждае от добро забавление… или добро чукане. И майка му, и сестра му биха го шамаросали заради подобно изказване, но мислите на един мъж са си лично негова работа.
Той реши, че е най-разумно да подходи към доктор Марш цивилизовано и делово.
Когато избухнаха овациите, много по-ентусиазирани, отколкото бе очаквал, той се ухили доволно. Но когато реши, че всичко е приключило, видя вдигнати ръце.
Той завъртя очи и погледна часовника си, после се настани удобно, за да изтърпи въпросите и отговорите. Тъй като тя работеше с преводач, му се стори, че сеансът ще продължи цяла вечност.
За тази част тя си свали очилата и примигна като бухал на слънце, после си пое дълбоко дъх. Той си помисли, че така постъпваха гмуркачите, преди да се хвърлят в морето.
Осени го вдъхновение и той вдигна ръка. Според него винаги беше хубаво да почукаш учтиво на някоя врата, за да видиш дали няма да се отвори, преди да я изриташ.
Тя му махна и той се надигна и й прати ослепителна усмивка.
— Доктор Марш, първо бих искал да ви благодаря за впечатляващата лекция.
— О!
Тя примигна и той усети, че е изненадана от ирландския му акцент. Добре, това също можеше да бъде използвано по-късно. По някаква странна причина янките се впечатляваха от чужд акцент.
— Благодаря ви — каза тя.
— Винаги съм се интересувал от орисниците и се чудя дали, според вас, силата им е индивидуална или се дължи на съюза им.
— Орисниците са били троен съюз — започна тя. — Всяка е имала определена задача. Клото предяла нишката на живота. Лахезис я отмервала, а Атропа я прерязвала. Нито една от тях не можела да действа сама. Нишката може да бъде изпредена, но безкрайно и безцелно, без да следва естествения ход на живота. А пък без преденето няма какво да се отмерва и прерязва. Три фактора — добави тя, като сключи пръсти, — една цел. Поотделно всяка от тях би била безполезна. Заедно, те са най-могъщите и почитани богини — богините на съдбата.
Точно така, помисли си той, като се настани обратно на стола си. Точно така.
Беше ужасно изморена. Когато въпросите и отговорите приключиха, Тия се учуди, че успя да се върне на мястото си, без да се препъне. Въпреки предпазните мерки с мелатонин, диета, ароматотерапия и подходящи упражнения, организмът й бе скапан от часовата разлика.
Но се бе почувствала изморена чак в Хелзинки, а това все пак бе нещо. Всички тук бяха изключително любезни и заинтересувани. И така бе на всяко място, откакто бе напуснала Ню Йорк.
Колко отдавна беше това, зачуди се тя, като седна, взе химикалката и наложи авторската усмивка на лицето си. Двадесет и два дни. Важно беше да помни дните, както и факта, че бяха изминали три четвърти от самоналоженото изтезание.
— Как да се справиш с фобията? — бе попитал доктор Лоуенстайн. — Като я атакуваш фронтално. Страдаш от хронична свенливост с пристъпи на параноя. Излез навън и се срещни с публиката.
Тя се зачуди дали ако някой пациент на доктор Лоуенстайн страдаше от страх от височина, разрешението на проблема щеше да е да скочи от Бруклинския мост. И дали лекарят въобще я бе изслушал, когато му обясни, че изпитва страх от открити пространства с много хора? Може би агорафобията се съчетаваше по абсурден начин с клаустрофобията.
Не, не я беше изслушал. Просто бе настоял, че е срамежлива, а после й бе предложил да остави на него психологическите преценки и диагнози.
Стомахът й се сви, когато първите от публиката се приближиха към нея, за да получат автограф и да си побъбрят. Искаше й се доктор Лоуенстайн да е пред нея в този момент, за да може да го фрасне по носа.
Все пак бе принудена да признае, че се чувстваше по-добре. Наистина. Беше преживяла лекцията, при това, без да се успокоява с хапчета или набързо изпита чаша уиски.
Проблемът бе, че изнасянето на лекции беше много по-лесно, отколкото този директен диалог. При лекциите имаше разстояние и спокойствие. Разполагаше с бележки и ясен план от Ананке — богинята на световния ред, до Зевс.
Но когато хората се приближаваха към масата за автографи, очакваха от нея спонтанност, разговор и чар.
Ръката й не трепереше, докато се подписваше. Гласът й бе спокоен и докато говореше. Това беше солиден напредък. На първата спирка в Лондон почти бе изпаднала в кататония в края на програмата. А когато се върна в хотела, трепереше и се тресеше от нерви. Разреши проблема, като взе приспивателно и потъна в безопасния пашкул на предизвикания от лекарството сън.
Господи, колко беше искала да се прибере у дома! Беше желала да побегне като заек към жилището си в Ню Йорк и да се заключи в прекрасния си апартамент. Но бе дала дума.
А една Марш никога не нарушаваше даденото обещание.
Сега можеше да се радва, дори да се гордее, че бе удържала. Беше изтърпяла първата седмица със стиснати зъби. Беше треперила през втората и леко се бе поотпуснала през третата. Сега, на този етап, бе прекалено изтощена, за да се плаши от перспективата да говори с непознати.
Лицето й бе изтръпнало от усмивки, когато забеляза, че тълпата започва да оредява. Тя вдигна глава и срещна зелените очи на ирландеца, който я бе разпитвал за орисниците.
— Вълнуваща лекция, доктор Марш — каза той с чудесния си акцент.
— Благодаря ви. Радвам се, че ви е харесала.
Тя вече се канеше да вземе книгата му, когато осъзна, че й бе протегнал ръка. Марш се поколеба за момент, прехвърли химикалката в лявата си ръка и се ръкува с него.
После се зачуди защо хората винаги искаха да се ръкуват. Не знаеха ли колко микроби се прехвърлят по този начин?
Ръката му беше топла и твърда и се задържа върху нейната достатъчно дълго, за да я накара да се изчерви.
— Като говорим за съдбата — каза той, като й се усмихна ослепително, — бях изключително доволен от моята, когато разбрах, че ще сте тук, докато съм в командировка в Хелзинки. От доста време се възхищавам
