на работата ви.
Мъжът лъжеше, без да му трепне окото.
— Благодаря ви.
О, Господи, разговор! Първо правило: остави останалите да дрънкат.
— От Ирландия ли сте? — попита тя.
— Да. Област Корк, провинция Мунстър. Но сега пътувам, също като вас.
— Да, така е.
— Пътуванията са вълнуваща част от живота, нали?
— Да. Много — на свой ред излъга тя.
— Струва ми се, че ви задържам — каза той и й подаде книгата. — Казвам се Мълаки. Мълаки Съливан.
— Приятно ми е да се запознаем.
Тя подписа книгата му с хубавия си почерк, като се мъчеше да измисли как най-тактично да сложи край на разговора.
— Благодаря ви, господин Съливан — каза тя и се изправи. — Надявам се, че командировката ви в Хелзинки ще бъде успешна.
— Аз също, доктор Марш.
Не, тя определено не отговаряше на очакванията му и това го накара да обмисли отново подхода си към нея. Би могъл да я приеме за сдържана и хладна снобка. Но я бе видял да се изчервява и бе доловил паниката в очите й. Накрая, докато се мотаеше на ъгъла и наблюдаваше входа на хотела, реши, че е просто срамежлива.
Не разбираше как една жена с високо социално положение, потънала в богатство и привилегии, може да бъде срамежлива. Но пък по света имаше какви ли не хора.
Той си призна, че съществуваше и въпросът защо един напълно нормален мъж с хубав живот и прилични доходи бе решил да пътува до Хелзинки заради минималния шанс една жена, която никога не бе виждал, да го отведе до съкровище, в чието съществуване никой не бе сигурен.
Но пък на този въпрос нямаше изобщо лесен отговор. Ако трябваше да изтъкне такъв, вероятно би споменал семейната чест.
Не, не беше съвсем точно. Втората част бе, че беше държал орисницата в ръката си и нямаше да се успокои, докато не я пипнеше отново.
Тия Марш беше свързана с миналото му, а според него и с бъдещето му. Той погледна часовника си и реши, че съвсем скоро трябва да предприеме първата стъпка.
Усмихна се доволно, когато догадката му се оказа вярна. Тия Марш се върна направо в хотела. И то съвсем сама.
Той тръгна по тротоара, като преценяваше внимателно колко време ще й трябва, за да слезе от таксито. Стигна до нея в момента, когато тя се обърна към входа на хотела. Отново застанаха лице в лице.
— Доктор Марш!
Тонът и широката му усмивка бяха предназначени да изразят изненада и задоволство.
— И вие ли сте отседнала тук?
— Да, господин Съливан — бързо си припомни името му тя.
Всъщност, докато седеше в таксито и втриваше антибактериален лосион в ръцете си, тя си бе помислила колко привлекателен мъж бе ирландецът.
— Чудесен хотел. Отлично обслужване.
Той тръгна напред, за да й отвори вратата, после спря.
— Доктор Марш, надявам се да не ме помислите за прекалено нагъл, но се чудех дали бих могъл да ви почерпя едно питие.
— Ами аз…
Мислите й запрепускаха лудо. Всъщност в таксито си бе пофантазирала добре. Беше си представила как се държи изискано и остроумно по време на разговора с ирландеца и как приключват вечерта с диво приключение.
— Аз… аз не пия — успя да промълви тя.
— Така ли? — изненада се той. — Е, това отхвърля първата стъпка, която един мъж може да предприеме, за да прекара известно време с интересна и привлекателна жена. Бихте ли искала да се поразходим?
— Моля?
Това не беше възможно. Нямаше начин да е решил да я сваля. Мъжете не ухажваха жени като нея. Особено такива хубави мъже с рядък акцент.
— Едно от най-хубавите неща в Хелзинки през лятото е слънцето.
Той се възползва от объркването й, за да я хване нежно за ръката и да я отдалечи от входа на хотела.
— Ето, вече е девет и половина, а е светло като ден. Направо е жалко да похабим завършека на такъв ден, нали? Ходихте ли долу на пристанището?
— Не. Аз…
Объркана от хода на събитията, тя хвърли поглед към входа на хотела. Уединение. Безопасност.
— Аз наистина трябва…
— Имате ли ранен полет сутринта?
Той знаеше, че няма, но се зачуди дали Марш щеше да го излъже.
— Не. Всъщност не. Тук съм до сряда.
— Добре тогава. Позволете ми да взема чантата ви.
Той свали елегантното куфарче от рамото й и го прехвърли на своето. Направи го небрежно и изискано, макар тежестта да го учуди.
— Сигурно е сериозно предизвикателство да изнасяте лекции в страна, където не говорят езика ви.
— Имах преводачка.
— Да. И тя беше доста добра. Но все пак не е лесно, нали? Изненадана ли сте от интереса, който проявяват тук към древногръцката митология?
— Има много общи неща между древногръцките богове и скандинавската митология. Божества с човешки пороци и добродетели, авантюри, кръвосмешения, предателства.
Мълаки си помисли, че ако не започне да направлява разговора, щеше да му се наложи да изслуша нова лекция.
— Права сте, разбира се. Аз също съм от страна, която цени легендите си. Била ли сте някога в Ирландия?
— Веднъж, когато бях много малка. Нищо не помня.
— Жалко. Трябва да се върнете. Да не ви е студено?
— Не. Чувствам се чудесно.
В мига, когато го каза, тя осъзна, че трябваше да се оплаче от студа и да се измъкне. Следващият проблем бе, че заради объркването си не бе обърнала внимание накъде отиват. Сега нямаше абсолютно никаква представа как да се върне до хотела. Но надали щеше да е трудно. Хелзинки бе лесен за ориентиране и спретнат по скандинавски.
Улиците бяха прави и чисти и, макар да бе почти десет вечерта, изпълнени с хора. Беше съвсем светло, разбира се. Тази неописуемо ярка лятна светлина, която обливаше града с пленително сияние.
Тя осъзна, че досега дори не се бе оглеждала наоколо. Не се бе разхождала безцелно, не бе пазарувала, не беше пила кафе в някоя сладкарница на тротоара.
Беше живяла тук така, както в Ню Йорк. Стоеше в безопасното си гнездо, докато й се наложеше да излезе и да изпълни задълженията си.
Той си помисли, че Марш прилича на лунатик, който излиза от транс и оглежда околността. Ръката й все още бе скована, но надали щеше да побегне. Наоколо имаше достатъчно хора, които да я накарат да се почувства в безопасност с него. Тълпите, влюбените двойки и туристите се наслаждаваха на безкрайния
