— Ако се заема с работа, няма да ми се струва, че времето минава бавно. Знаеш ли, през последния месец изядох повече пица, отколкото през целия си живот.
— Стой до мен и ще откриеш всички удоволствия на вредните храни.
— Никога не съм мислила, че ще се радвам на тълпи хора в дома си. Но се радвам. Струва ми се, че нещо не е наред, когато останалите ги няма.
— Чудех се дали вие с Мъл също няма да се втурнете към…
— Към кое? — попита Тия, като погледна трите орисници, които стояха сред празните бутилки и кутиите от пица. — Вече го направихме, нали?
— Не, имах предвид друго. „Докато смъртта ни раздели.“
— О, не сме говорили за това. Предполагам, че той няма търпение да се върне в Ирландия и да се заеме със семейния бизнес, да реши какво да прави със своя дял. Може би след… Може би, след като се установи, ще поговорим по въпроса.
— Времето е важно нещо, нали? — каза Клио и взе Клото. — Но мисля, че въпреки всичките онези неща със съдбата, понякога трябва да свършиш работата сам. Защо не го попиташ?
— Какво да го попитам? Дали иска да се ожени за мен? Не мога. Би трябвало той да ме попита.
— Защо?
— Защото той е мъжът.
— Да, да, има си пенис. Е, и? Обичаш го, искаш го, защо да не го попиташ? А после ще планираме тройна сватба. Убедена съм, че така е предопределено от съдбата.
— Да го попитам ли? — замислено повтори Тия. — Няма да имам достатъчно смелост.
Телефонът звънна в момента, когато Тия носеше празните кутии към кухнята. Тя вдигна слушалката бързо.
— Ало?
— Значи правиш проучвания, а, кучко?
Леденият глас скова гръбнака на Тия.
— Моля?
— Какво ти обеща той? Истинска любов? Вярност? Няма да ги получиш.
— Не разбирам — заекна Тия, като се върна във всекидневната и махна на Клио. — Анита, ти ли си?
— Не ми се прави на глупава. Играта свърши. Искам орисниците.
— Не знам за какво говориш — отвърна Тия, като завъртя телефона, за да могат и двете с Клио да чуват.
— Ако не изпълниш нарежданията ми, ще съжаляваш ужасно много за майка си.
— Майка ми? — скочи Тия и инстинктивно стисна ръката на Клио. — Какво за майка ми?
— Не се чувства много добре в момента. Нали, Алма?
— Тия! — Гласът на майка й беше слаб и задавен от сълзи. — Тия, какво става?
— Кажи й какво правя сега, Алма.
— Тя… Тия, тя е опряла пистолет в главата ми. Мисля, че застреля Тили. О, Господи, не мога да дишам.
— Анита! Не я наранявай! Тя не знае нищо. Не е замесена в това.
— Всички са замесени. Той при теб ли е?
— Не. Мълаки не е тук. Кълна ти се, не е тук. Сама съм.
— Тогава ела сама в дома на майка си. Ще си побъбрим приятелски. Имаш пет минути, така че действай бързо. Пет минути, Тия. После ще я застрелям.
— Недей, моля те! Ще направя всичко, което поискаш.
— Губиш време, а майка ти не разполага с много.
Линията прекъсна и Тия хвърли телефона настрани.
— Трябва да вървя! Трябва да побързам…
— Господи, Тия, не можеш да отидеш там. Не и сама.
— Трябва! Няма време.
— Ще се обадим на Гидиън и Мълаки. Също и на Джак — извика Клио и избута Тия от вратата. — Помисли, по дяволите! Мисли. Не можеш да се втурнеш там сама. Имаме нужда от ченгетата.
— Трябва. Става дума за майка ми. Тя е ужасена. Може дори вече да е пострадала. Пет минути. Имам само пет минути. Тя ми е майка — повтори Тия и бутна Клио.
— Замотай Анита — втурна се Клио след нея. — Замотай я, а аз ще повикам помощ.
Тия се затича. Не знаеше, че може да тича толкова бързо и да се носи напред в дъжда като змиорка във водата. Подгизнала, ужасена и намръзнала, тя се втурна по стъпалата към вратата на родителите си. Удари с юмрук по нея и вратата се отвори.
— Мамо!
— Тук сме, Тия. Горе — долетя гласът на Анита. — Затвори и заключи вратата. Едва успя. Оставаха ти само тридесет секунди.
— Мамо — поколеба се Тия до стълбите. — Добре ли си?
— Тя ме удари — захлипа Алма. — Лицето ми. Тия, не се качвай. Не идвай тук! Бягай!
— Не я наранявай повече. Идвам — каза Тия, като стисна парапета и се заизкачва по стълбите.
В коридора горе видя Тили, която лежеше на пода, а кръвта й се просмукваше в килима.
— О, Господи, не! — извика Тия, като се втурна към нея и се наведе да провери пулса й.
Тили още беше жива. Тия едва не заплака от облекчение. Беше жива, но докога? Ако забавеше Анита, докато пристигнеше помощта, Тили можеше да умре от загуба на кръв.
Сега си сама, каза си тя и си заповяда да стане и да свърши онова, което трябваше.
— Тили е лошо ранена.
— Е, баща ти ще трябва да се обади в агенцията и да си назначи нова икономка. Влез тук, Тия, преди да разпръсна мозъка на майка ти из натруфената й спалня.
Без да се разправя повече, Тия влезе в стаята. Видя майка си, завързана на един стол. Анита стоеше зад нея, опряла пистолет в израненото й слепоочие.
— Вдигни си ръцете — заповяда Анита. — Завърти се бавно. Я виж — отбеляза тя, когато Тия се подчини. — Дори не си сложила шлифер. Такава всеотдайна дъщеря.
— Нямам пистолет. Дори и да имах, нямаше да знам как да го използвам.
— Виждам. Прогизнала си до кости. Ела тук.
— Тили има нужда от лекар.
Анита повдигна вежди и притисна дулото на пистолета в главата на Алма.
— Искаш ли труповете да станат два?
— Не. Моля те.
— Тя звънна на вратата — изплака Алма. — Тили я пусна да влезе. Тъкмо идваше да ми съобщи, когато чух ужасен трясък. Тя застреля горката Тили. А после влезе тук и ме удари. Завърза ме.
— Е, използвах шалове „Ерме“, нали? Престани да хленчиш, Алма. Не знам как търпиш тази жена — обърна се Анита към Тия. — Наистина би трябвало да й пусна един куршум в мозъка и да ти направя услуга.
— Ако я нараниш, няма да имам причина да ти помогна.
— Очевидно съм сгрешила в преценката си за теб — каза Анита, като потърка пистолета в пребледнялата буза на Алма. — Не мислех, че си способна да лъжеш, мамиш и крадеш.
— Като теб ли?
— Точно така. Искам орисниците.
— Няма да ти помогнат. Полицаите са и в дома, и в магазина ти. И имат заповеди за обиск.
— Да не мислиш, че не знам? — извика Анита с писклив глас като изпаднало в истерия дете. — Смятате се за толкова умни, пъхате разни откраднати неща в сейфа ми. Да не мислиш, че се тревожа заради някаква си застрахователна измама?
— Те знаят, че си убила онзи човек. Също така знаят, че преди това си му платила, за да убие Мики. Съучастничка си в убийство — каза Тия, като пристъпи напред, докато говореше. — Орисниците няма да ти помогнат в това.
