Нора Робъртс
Заливът на тайните
Изкуството е съучастник на любовта.
1
Най-сетне се бе прибрал у дома.
Източният бряг на Мериленд беше един свят от блата и кални равнини, от ширнали се до хоризонта ниви със строени като войници посеви. Това беше обширна, плоска земя, насечена от реки с остри рамене на коритата и тайни заливчета, оформени от приливите и отливите, където чаплите търсеха храна и мътеха яйцата си.
Това беше светът на Залива и сините раци, както и на рибарите, които ги ловяха.
Нямаше значение къде бе живял през първото нещастно десетилетие от живота си, нито през последните години, когато бе достигнал края на третото си десетилетие. Само това крайбрежие означаваше наистина дом.
Съществуваха безброй лица, безброй спомени за този дом и всеки бе така ярък, чист и прекрасен в съзнанието му като слънцето, което се отразяваше с милиарди бляскащи звездички във водата на залива Чезапийк.
Когато прекоси големия мост, окото му на художник поиска да запечата завинаги този миг в паметта — водата с наситен син цвят, преливащ в зелено в плитчините край брега, шарените лодки, които се поклащаха на повърхността й, бързите, ослепително бели криле и безметежния полет на профучаващите ниско над водата лакоми чайки. Да съхрани начина, по който земята се разливаше в кафяво и зелено и после свършваше. Плътните листа на евкалиптите и дъбовете, с техните невероятни палитри от цветове, които бяха като огромни цветя, наслаждаващи се на топлината на пролетта.
Искаше да запомни този миг, така както помнеше деня, в който за пръв път пресече залива към Източния бряг. Едно уплашено, начумерено и мълчаливо момче, седнало тихо до мъжа, който му обещаваше живот.
Седеше в колата на седалката до шофьора, който му бе почти непознат. Притежаваше само дрехите на гърба си и малко скромни лични вещи в книжната торбичка.
Стомахът му се бе свил на стегнато кълбо от нерви, макар да се стараеше лицето му да изразява отегчение и гледаше уж безразлично навън през прозореца.
Е, поне беше с този мъж, а не с нея. Това бе най-доброто, което можеше да получи.
Освен това мъжът беше трезвен и спокоен.
Той не вонеше на ракия или на ментовка като грозните гръмогласни типове, които Глория мъкнеше в дупката, където живееха. А и колкото пъти досега бе идвал да го види, старият мъж (казваше се Рей) му носеше сандвич или пица.
И говореше с него.
Възрастните, според неговия скромен опит, не разговаряха с децата. Говореха за тях, срещу тях, против тях, но не и с тях. Или крещяха и ругаеха.
Рей обаче говореше. А също така и слушаше. И когато го попита направо дали иска да живее с него, момчето не почувства задушаващия страх или горещите вълни на заливащата го паника, познати му от срещите с посетителите на майка му. Имаше чувството, че може би (но само може би) ще си отдъхне. Чувство, подобно на облекчение. Щеше да бъде далеч от нея. Това бе най-хубавото. Колкото повече часове пътуваха, толкова повече се отдалечаваха от нея.
Докато седеше мълчаливо в колата, той разсъждаваше. Помисли си, че ако нещата не потръгнеха, можеше да избяга. Мъжът беше стар. Едър, но стар. Имаше бяла коса и широко, набраздено от бръчки лице.
Сет му хвърли крадешком един бърз поглед и започна да рисува лицето на стареца в ума си.
Очите му бяха яркосини и това му се стори много странно, защото неговите собствени бяха със същия цвят.
Имаше силен глас, но когато му говореше, не звучеше като караница. Беше спокоен, с бавни движения, сякаш бе малко уморен. Поне така му се струваше.
Сега със сигурност изглеждаше уморен.
— Почти стигнахме — рече Рей, когато се озоваха на моста. — Гладен ли си?
— Ами не знам. Май бих хапнал нещо.
— Според мен момчетата винаги са гладни. Сякаш пълнят не едно коремче, а три бездънни ями.
Долови някаква приповдигната веселост в гласа на стария човек, но тя беше пресилена. Макар да бе само на десет години, момчето вече разпознаваше фалша.
Бяха стигнали достатъчно далеч, помисли си то. Ако се наложеше, щеше да избяга. Така че реши да сложи картите на масата и да разбере какво, по дяволите, става и защо.
— Как така ме взе със себе си? Защо? — запита направо то като възрастен човек.
— Защото се нуждаеш от дом.
— Я стига глупости! Хората не правят такива неща — да гледат чужди деца.
— Някои правят. Стела — моята жена, и аз ги правим.
— Ти казал ли си й, че ще ме доведеш?
Рей се усмихна, но усмивката му беше тъжна.
— Да, казах й, но по моя си начин. Тя неотдавна умря. Но ти щеше да я харесаш. А Стела само щеше да те погледне и без да се замисли, да запретне ръкави. Много работа има да се върши по теб.
Момчето не знаеше какво да отговори, защото не разбра за каква работа говори дядото.
— И какво ще трябва да правя, когато пристигнем там, закъдето сме тръгнали?
— Просто ще живееш — отговори Рей. — Ще бъдеш момче. Ще ходиш на училище, ще правиш пакости. Ще те науча да караш лодка.
— Истинска лодка?
Рей се разсмя гръмко. Беше силен, оглушителен звук, който изпълни купето на колата и поради неизвестни причини, които момчето не можа да проумее, разплете възела от нерви в стомаха му и отпусна стегнатото му гърло.
— Да, съвсем истинска. Ще си вземем и едно глупаво кученце — аз винаги си вземам глупави, и ще го опитомим. Ти ще ми помагаш за това. Сигурно ще ти бъде трудно, но заедно ще се справим. Ще си измислим наши закони и правила и ще ги спазваме. Не си мисли, че като съм стар, лесно можеш да ме преметнеш.
— Ти й даде пари.
Рей отмести поглед от пътя и погледна в детските очи, които бяха досущ като неговите.
