бедрата й. Подпряна на колене, успя да изтръгне едната си ръка, като изхлузи ръкавицата си. Замахна към него и успя да го удари, дългите й нокти изрязаха дълбоки кървави бразди по бузата му. Той изруга грубо и хвана ръката й, когато тя замахна втори път. Хвърли я назад, като хвана здраво двете й ръце и ги опря зад гърба й и с тялото си я приклещи към седалката.
— Малка дива котка. Това беше твоя идея. Отказваш ли се сега?
Беше й трудно да отговори, защото тежестта му я остави почти без въздух:
— Аз… никога… не съм казвала, че ще бъда ваша!
— Ако бъдем точни, да, така е. Но нощните пеперуди не винаги могат да се радват на лукса сами да избират клиентите си, или още не си усвоила този урок? Може би не си. Ти си млада и достатъчно хубава, за да можеш сама да избираш, предполагам. Но не и този път. Този път, сладка моя измамнице, аз избрах вместо теб.
Светлосенки проблясваха през незакритите със завеси прозорци — ту проблясваше силна светлина, ту настъпваше сумрак и тя се чувстваше като в кошмар, изпълващ я с нещо, което можеше да се тълкува като ужас и гняв. Демоните от детството й отново оживяха пред очите й — маскиран Луцифер, ужасяващо красив и безмилостно решителен… опасност, загърната в скъпо наметало, а огньовете на ада и проклятието горяха в очите му. Тя започна да трепери и не можеше да се овладее.
Може би това бе сънят, тъмните сенки в най-отдалечените ъгълчета на съзнанието й, които се прокрадваха и изникваха отново, и тя се опитваше да ги изтика обратно далеч назад. Помисли, че го е правила и преди. Каретата бе пълна с познато наелектризирано напрежение — горещина, която я обхващаше и изпълваше, я караше да тръпне в очакване, сякаш знаеше какво ще се случи след това. Но тя не знаеше, нали? Никога не е била с мъж досега. Никога мъж не я е докосвал, освен веднъж. Едно лято, преди много години, френско семейство бе дошло на гости при маман и бяха довели малкия си син. Той бе колкото Кайла, и тогава тя позволи, поддала се на детското си любопитство, да изследва тялото й, както и тя неговото. Детско докосване, срамежливо и смущаващо, но пък те бяха само на седем или осем години. Толкова отдавна. Когато животът бе толкова красив и изпълнен с радост.
Ръцете му я върнаха към действителността. Тя примигна срещу него, сякаш току-що се събуждаше. Той хвана брадичката й и задържа лицето й неподвижно, очаквайки, че ще се съпротивлява отново. Нямаше нужда от това, защото силите й внезапно я напуснаха. Ръбът на седалката се впиваше в кръста й, защото я бе приклещил с тялото си. Тя се чувстваше като заек в капан и въобще не реагира, когато той се наведе и я целуна. Устните му бяха груби — горещи и твърди, а езикът му разтвори яростно устата й, което я изпълни с буря от чувства.
Това не беше сън. Беше истина. Тя сигурно е луда или още по-лошо. Защо чувстваше тази странна горещина в тялото си — сякаш силен пламък изгаряше вътрешностите й и я изпълваше с огън, който й пречеше да мисли! Не, той не можеше… тя трябва да го отблъсне, да му каже да спре и да я освободи. Но не можеше да спре чувствата, които бушуваха в отговор на целувките му или докосванията му дори когато свлече тънките презрамки на шемизетата й. Тя потръпна, когато той докосна голите й рамене, а пръстите му си играеха със зърното на гърдата й, милвайки я леко, докато не простена.
Светлината от фенера проблясваше в гъстите му черни коси. Брет погледна нагоре към нея и в очите му се появи странна напрегнатост, когато срещна погледа й. Тя дишаше на пресекулки. Силното желание бе изопнало чертите му, устните му бяха присвити и една резка разсичаше челото му. В този момент той наистина приличаше на дивак, както тя самата го бе нарекла — изражението му бе смъртоносно, очите му горяха, бе опасен и ужасяващ.
После главата му се наведе и той с език прокара мокри кръгове около зърното й, преди да го захапе леко и нежно да я издърпа, докато тя започна да се гърчи в ръцете му, без да може да осъзнае какво прави. Ръцете и бяха свободни и тя ги протегна към него — докосна твърдата черна коса, врата му, дори издраната му буза. Ръцете й обгърнаха раменете му, вместо да го отблъснат. Желанието й да се бори или поне да протестира се бе превърнало в пълно приемане.
Кайла смътно долавяше, че колелата на каретата силно громолят, и чаткането на конските копита бе един постоянен ритъм, както и полюшването на каретата — всичко това допринасяше за усещане на пълна изолираност, сякаш бяха съвсем сами.
Затвори очи и осъзна, че е загубена. Бе напълно затънала в непознати чувства и усещания, които пораждаха устните и ръцете му. И точно в този момент, когато бе объркана и безпомощна, той се изправи и седна. После й помогна да седне до него, като оправи първо презрамките на корсажа й, после роклята й. След това свали ръце от нея. Прилепналият му сив панталон не можеше да скрие възбудата му. Гласът му, винаги провлачен и бавен, сега звучеше натежал и пресипнал:
— Няма нужда да правим сцени пред лакеите. Мога да почакам още малко.
Тя потръпна. Каретата се люшкаше напред-назад. Навън тъмнината ставаше все по-непрогледна, тъй като светлините Лондон отдавна бяха останали зад тях. Сега единствената светлина идваше откъм фенерите на каретата, които бяха твърде високо и едва разпръскваха мрака вътре. Копитата на конете равномерно отброяваха миговете, които оставаха до нейната позорна гибел, а всичко, за което тя можеше да мисли, бе, че никога не е предполагала, че мъжете целуват така, както го правеше той. И още по-лошо — тя не бе очаквала нейната капитулация да бъде толкова лесна и окончателна.
8
Дявол да ме вземе, помисли Кенуърт ужасен и възхитен, той го направи! И то пред очите на един от най-големите сплетници в цял Лондон. Лорд Олвънли направо сияеше, докато внимателно изтръска въображаема прашинка от ръкава си и погледна към Бари. Като вдигна с ленив жест лорнета си, огледа залата, после се обърна към него и бавно повдигна рамене с неодобрение:
— Много показателна сцена, Кенуърт. Улвъртън изигра ролята на разбойника много сръчно, като почти на ръце я внесе в каретата си. И забележете, дамата не направи опит да протестира. Осмелявам се да отбележа, че тежката кесия на херцога е по-убедителна от цената на репутацията й, но това често се случва. Учудващо е колко лесно се продават някои жени.
— На дамата може да й е прилошало, Олвънли. Или може би грешите…
— Не греша. Нортуик беше там и видя всичко. Имайте предвид, че и аз й бях хвърлил око, защото тя наистина е забележителна. Ако знаех, че не търси жених, а се продава, аз самият щях да се включа в наддаването, но уви, изглежда, последен научавам всичко.
Олвънли театрално въздъхна, извади кутия с енфие и я отвори с елегантен жест. Един от четиримата избраници на Прини, лорд Олвънли, все още се радваше на неговата благосклонност, докато неговият добър приятел Бръмел се бе скарал с принца преди три години и все още не си говореха. Говореше се, че дълговете на Бръмел са големи и може да му се наложи да напусне страната, понеже, след като изгуби покровителството на регента, кредиторите ставаха все по-настойчиви.
Сега на Бари му се струваше странно, че преди искаше да се присъедини към високопоставената група избраници. Напоследък обаче осъзна, че предпочита да остане в периферията. Тези дендита бяха добри на думи, но на дела често компанията им съвсем не бе на висота. Улвъртън бе прав по отношение на тях. Той вдигна рамене, като погледна Олвънли с много по-малко възхищение, отколкото преди, и отговори рязко:
— Вижте, Олвънли. Улвъртън може да е безразсъден, но, доколкото знам, не е негодник като Нортуик.
Олвънли изръмжа с неодобрение:
— Вие очевидно знаете по-добре. Той може и да е херцог, но провинциалните му маниери прозират под тънкия слой лустро и добрия стил, които е изработил. Не мога да разбера защо Колби Банинг изобщо отиде в Америка, след като бе ясно, че един ден синът му може да наследи титлата. Е, добре, странностите на някои хора са необясними. И Улвъртън поне внесе някакво разнообразие тази вечер. В края на краищата той продължава семейна традиция, ако информацията, която стигна до мен, е вярна.
— Какво намеквате, лорд Олвънли?
— Скъпо момче, не ми казвайте, че не сте знаел. Но май наистина не знаете. Колко забавно. Последните слухове са, че красивата дама, която Улвъртън отвлече пред очите на всички, е не някоя друга, а дъщерята на покойния му братовчед. Това значи, че тя му е… как се получава? Четвърта братовчедка? Пета?
