Достатъчно далечна роднинска връзка, за да позволява други отношения между тях, и достатъчно близка, за да направи нещата още по-любопитни… Извинете, виждам, че лейди Джърси ми маха с ръка. Няма съмнение, че иска да научи повече подробности, които аз, както винаги, мога да й предложа.
Бари проследи с поглед лорд Олвънли, докато си пробиваше път през тълпата към лейди Джърси. Музиката заливаше претъпканата зала, но не успяваше да заглуши шепота и шума, който вдигаше вълнуващата новина за Улвъртън и за тази, която се оказа последната му любовница. Кенуърт кисело си помисли, че Улвъртън направо предизвика буря от коментари и слухове по свой адрес, а ненавиждаше скандалите. Какво, по дяволите, си въобразяваше — да отвлече една дама по този начин? И по-специално тази, за която се говореше, че е дъщеря на собствения му братовчед? Далечен братовчед наистина, но това допринасяше слухът да се разпространява със светкавична бързина.
Изглежда, Нортуик бе решил да пришпори още по-силно този слух, защото се спря до Бари с едва загатната усмивка:
— Изглеждате пребледнял, Кенуърт? Разочарован сте, че вашият идол е развенчан?
— Не ме интересува тонът ви, нито намеците ви. С Улвъртън сме добри приятели, но аз не го боготворя.
— Да, така твърдите вие — устните на графа се присвиха в подигравателна усмивка, предизвикана от нервността на Бари. — Много зле ще се отрази на графа, ако го обвинят в кръвосмешение например, не мислите ли?
— Мерете си думите, сър! Какво намеквате? Едва ли е кръвосмешение Улвъртън да придружи мис Ван Влийт с каретата си. А дори и да има интимност между тях, тя не е близка родственица на Улвъртън.
— Не е? — Нортуик се усмихна по-широко. Лениво взе щипка енфие, кихна в носна кърпичка с монограм, после с щракване затвори малката емайлова кутийка и я пъхна обратно в ръкава си. — Колко отегчителен можете да бъдете понякога, Кенуърт. Мислех ви за по-проницателен. Слухът вече е обиколил цял Лондон — или това ще стане съвсем скоро, уверявам ви — че мис Ван Влийт е братовчедка на херцога. Вие знаехте ли това?
— Чух слуха. И за миг не съм повярвал. Учудва ме, че вие го повтаряте.
— Повтарям? — Нортуик се засмя тихо. — Аз го пуснах, глупаво момче. Ти си такъв наивник. Признавам, че ми отне доста време, докато намеря връзката, а трябваше да се досетя още щом чух името на младата дама. Но, уви, разбрах истината чак когато я видях.
Бари знаеше, че не трябва да го слуша, но в тона му имаше нещо настойчиво и той с наслада отново, и отново повтаряше думите си, та това накара Бари да остане. Графът сякаш усещаше интереса на младежа, защото усмивката му бе хищническа, изражението — изпълнено с наслада.
— Хайде, Кенуърт, и аз ще ти разкажа една история от миналото, кратка и недостойна, но която най- после стигна до развръзка. Недоумявах тогава, но то бе толкова отдавна, по-точно преди седемнадесет години, и така и не разбрах какво стана с нея. Беше френска емигрантка, прекрасно създание, руса, нежна и доста всеотдайна. Изглежда, човекът, за когото твърдеше, че е неин съпруг, не е бил съвсем съгласен с нейната версия и уви, накрая я беше изоставил. Тя имаше дете — малко красиво създание на име Кайла. Никога не забравих това име, защото е необичайно, каквото беше и самото момиченце. Вие знаете, че обожавам красиви малки момиченца, нали, Кенуърт?
Бари бе отвратен от безразличието, с което графът пренебрегваше мнението на останалите и не криеше пороците си. Той се поклони сдържано.
— Простете, милорд, но разговорът засяга тема, която не ми харесва. Нямам желание да чуя края на вашата история.
Нортуик се засмя и в очите му проблесна пламъче — като лампа, поставена в празен прозорец.
— Разбира се, ще ви простя — ако не грубостта ви, то вашето невежество. Но запомнете думите ми добре, вашият приятел Улвъртън ще има причини да съжалява, че е действал така прибързано. Това може да го провали.
— Щом вас все още ви приемат в обществото, милорд, съмнявам се, че какъвто и скандал да се развихри след тази вечер, едва ли уважаваните семейства ще откажат да го приемат сред тях. Сега чувствам внезапна нужда от чист въздух и може би е добре и да се преоблека. Лека нощ, сър.
Бари се завъртя и се отдалечи, усети как Нортуик го проследява с поглед. Беше го превърнал в свой враг. В този момент това не го интересуваше. Вечерта бе пълен провал и той изведнъж почувства отчаяна нужда да се махне от този шум и от събралата се тълпа. Вместо красиво да се лее, прекрасната мелодия на Бах зазвуча нестройно като хаотичен шум.
— Лорд Кенуърт, почакайте! — гласът го спря точно когато бе стигнал вратата, решен да се измъкне незабелязано, и Бари се обърна нетърпеливо. Сърцето му замря. Какво би могъл да съобщи на тази очевидно отчаяна жена, как да й каже истината, без да я нарани жестоко. Край свитите в безпокойство устни се очертаваха дълбоки бръчки и обичайно красивото лице изглеждаше бледо и измъчено.
— Милорд — каза тя едва чуто със слаб глас, — виждали ли сте мис Ван Влийт? Чух слуха, но не е възможно. Тя не би направила подобно нещо, толкова глупаво и безразсъдно. Кажете ми, виждали ли сте я?
Той неохотно поклати глава.
— Не, опасявам се, че не.
— А Улвъртън? Него видяхте ли го? Дойдохте заедно, доколкото знам. Той тук ли е още?
Той отново с нежелание поклати глава.
— Ще трябва да ви разочаровам, мадам. Вече не е тук.
— О, Господи! — Селест заекна и вдигна трепереща ръка, за да запази равновесие. После се съвзе и изправи рамене. — Разбирам. Благодаря, милорд. Ще потърся лейди Ръштън. Няма съмнение, Ондин е изпратила Кайла по-рано, защото се оплакваше от главоболие. Сигурно затова не мога да я открия.
Бари се поклони в знак, че приема обяснението за неочакваното напускане на Кайла Ван Влийт.
— Разбира се, сигурно е така. Сигурно ще я намерите вкъщи. Да повикам ли каретата ви?
— Не, не сега. Трябва да намеря Ондин. — Тя изглеждаше разсеяна, но кимна учтиво, обърна се и си проправи път сред тълпата. Движеше се с достойнство, напълно пренебрегнала жадните за сензация погледи на любопитните и жестоките, които не липсваха никога в нито една тълпа.
Той излезе навън. Въздухът бе много по-хладен и свеж, изпълнен с лекия аромат на ранно цъфнали цветя. Вечерта се превърна в преживяване, изпълнено с напрежение.
В Риджууд порталът бе заключен и трябваше да събудят пазача да отвори. Той изрази изненадата си, че херцогът е пристигнал.
— Никой не ме предупреди — чу го Брет да казва, докато несръчно пъхаше ключа в огромната метална ключалка и дрънчеше силно с връзката, и шумът се сливаше с нетърпеливото потропване на конете, които бяха уморени и гладни, зажаднели за почивка. Накрая портата се отвори с мощно скрибуцане и каретата потегли. Светлината на високо поставените фенери освети купето. Брет погледна Кайла. Тя се бе сгушила в седалката срещу него, обърнала глава към прозореца. Нещо в позата й сякаш предвещаваше необуздана сцена на гняв и това го накара да я предупреди:
— Дръжте се като дама и ще се отнасят с вас като такава. Не понасям да се правят сцени пред слугите ми.
Тя обърна глава към него:
— Не? Какво ще направите, ако започна да викам, че се опитват да ме изнасилят, ваша светлост? Ще ме ударите? Или ще ме застреляте?
— Направете го и бързо ще научите отговора — той се наведе към нея. — Все още не е късно да се откажете, ако са се появили съмнения, но ви предупреждавам, затворът е едно твърде неприятно място.
— Говорите така, сякаш вече сте бил там.
— Може би — той грубо се засмя, когато в очите й проблесна съмнение. — Мисля си, че няма да се справите така добре в Нюгейт. Там е студено и влажно и единствените мъже, които могат да ви предложат закрила, няма да се задоволят с мили погледи и обещания.
— Предполагам, че осъзнавате какво правите. Това е изнудване.
— А вие как наричате вашите опити да измъкнете пари от мен в замяна на вашето мълчание?
