които водеха към единия край на къщата. Над красиво оформените храсти се виждаха силуетите на редици от карети със запалени фенери. Входът и алеята бяха ярко осветени и наоколо се движеха фигури, лакеи в най-различни ливреи, цвилеха коне. Звучеше приглушен човешки говор, по паважа трополяха колела, копитата стържеха по облите камъни. Миризми на конски тор, парфюм и сладък дъх от цветята в градината се сливаха в едно с целия шум и движение и създаваха невъобразим хаос, който я зашемети.
Но като възвърна самообладанието си и видя приближаващата карета, от която слезе кочияш и отвори пред тях вратата, осъзна намеренията на херцога. Безпаметната слабост, която я бе обхванала, моментално се изпари. Тя се освободи ужасена от ръката му.
— Не е възможно да искате това. Няма да дойда!
Улвъртън гневно я изгледа и преди тя да може да реагира, взе я на ръце, наведе се напред и я внесе в каретата. Просната върху луксозните възглавнички, тя бързо се съвзе. Купето леко се залюля, когато той се качи след нея, а тя грабна дръжката на вратата, преди да се е затворила. Ръката на Улвъртън я прихвана през кръста и я върна отново на седалката срещу него.
— Изборът е ваш, мис Ван Влийт. — Гласът му бе тих, но леденостуден. — Или идвате с мен, или отивате в Нюгейт. За вашата кръстница ще бъде още по-тежко, защото тя е вече стара, но…
— За какво намеквате?
— Затвор. Изнудване. Френска емигрантка в заговор с незаконната дъщеря на братовчед ми. Целта е да измъкнат с измама пари от мен. Да продължавам ли?
— Не — прозвуча като сподавен шепот. Тя пое дълбоко въздух, за да успокои ритъма на сърцето си, като се опита да не мисли за нищо. Защо се чувстваше като животно, заловено в капан? Макар че нямаше голям опит в обществото, тя знаеше достатъчно, за да прецени значението на заплахите му. Дори и намек за подобен скандал бе достатъчен, за да разруши не само нейния живот, но и този на Селест, а може би и на лейди Ръштън. Можеше ли да поеме такъв риск? А сега можеше ли да рискува и да отиде с него по този начин?
Тя погледна през прозорчето и видя жадни за сензации лица, които ги наблюдаваха от широката веранда. Веднага осъзна, че репутацията й бе напълно разрушена.
Лорд Олвънли стоеше на третото горно стъпало и се взираше в каретата на Улвъртън. До него в напрегната поза стоеше лорд Брейкфилд, а устните му бяха ехидно присвити.
Когато Кайла ужасена се обърна към херцога, той само вдигна вежди и заповяда на лакея да затвори вратата. Тя хлопна с решително щракване и така запечата окончателно съдбата и бъдещето й. Каретата се люшна и потегли, като се отдалечаваше все повече, и повече е от соарето у лейди Сефтън. Тя се отпусна назад върху възглавниците и се загледа в строгото му лице с безкомпромисно изражение.
— Господи! Какво направихте с мен?
Въпросът й застина във въздуха, зареден с недоумение и страх, изразяващ молба и обвинение едновременно. Той вдигна рамене:
— Само това, което искахте. Нали тази цел преследвахте през цялото време? Богат покровител? Сега вече имате такъв. До утре сутринта цял Лондон ще е научил, че вече сте под моя закрила и никой няма да посмее да ви доближи. Ако имате дългове, които ви тревожат, аз ще се погрижа за тях. — Той протегна дългите си крака и коленете му опряха в седалката до нея — жест на интимност, който красноречиво говореше за намеренията му. Светлината от фенерите, която проблясваше през прозорците на каретата, хвърляше върху лицето му причудливи квадрати и светлосенки. Тя забеляза, че той я наблюдава през гъстите мигли на присвитите си очи — замислен, циничен и все пак, сякаш изпълнен с очакване. Какво очакваше? Нейното съгласие? Да се съпротивлява? О, Господи! Какво направи тя? Какво можеше да направи?
Като поклати глава, Кайла каза тихо:
— Трябва да ме отведете вкъщи. Кръстницата ми ще се поболее от притеснение.
Ъгълчето на устата му се повдигна в иронична безрадостна усмивка:
— Съмнявам се. Тя ще е прекалено заета да брои монетите, които очаква да получи за теб.
— Как се осмелявате? — Гневът измести обхваналото я отчаяние и й възвърна част от силата на духа. — Да не мислите, че танте Селест е някаква… сводница? Намеците ви ме възмущават, не съм ви дала никакъв повод да смятате, че приемам благосклонно вашите постъпки. Аз не…
— Достатъчно. — Тази единствена дума, произнесена нетърпеливо и студено, прозвуча като команда и предупреждение едновременно.
Кайла млъкна. Той изглеждаше толкова опасен — седнал срещу нея в притъмнената карета. Тялото му излъчваше заплаха — силно и напрегнато като струна, изтъкано от мускули. Тя пое дълбоко въздух и си наложи да запази мълчание, осъзнала, че тишината е единственото й убежище. Това й даде време да прецени обстоятелствата, да събере сили и да прецени шансовете да се оттегли. Какво ще си помисли танте Селест, когато разбере, че си е тръгнала от бала с каретата на херцога? Той беше прав. До утре сутринта новината ще е обиколила цял Лондон. Можеше да се сбогува с надеждата да получи зестра и да се омъжи за подходящ човек.
Тя обърна глава и се загледа през прозореца, без да вижда нищо — нито ярките газови фенери, които осветяваха улиците, нито пешеходците и другите екипажи, елегантните каляски и двуколки, кабриолети и файтони — всичко се сливаше в едно през замъглените й от сълзи очи. По-скоро би умряла, отколкото да позволи той да я види разплакана.
Накрая, овладяла емоциите си, тя произнесе студено:
— Настоявам да ме заведете веднага вкъщи.
— Точно там отиваме.
Тя недоверчиво се загледа през прозореца и видя, че каретата обърна в посока, обратна на Мейфеър и другите й познати места. Уличните лампи не бяха вече газови и проблясваха все по-нарядко. Дори и движението по улиците бе намаляло и тя виждаше напълно непознати места. Рязко обърна поглед към Улвъртън. Той бе облегнал глава назад на кадифените облегалки, но я наблюдаваше през полупритворените си очи.
— Това не е верният път. Къде ме водите?
— Казах ви. Водя ви у дома, в моя дом. Предпочитам провинцията, а и там няма да ни безпокоят — подигравателна усмивка изкриви устните му. — Не трябва да се оплаквате, мис Ван Влийт. Струва си да бъдете по-сговорчива, защото аз мога да бъда щедър, когато имам повод за това.
Репутацията й бе разрушена, но тя нямаше намерение да му позволи да се държи с нея като с обикновена уличница. Събрала в гласа си цялата студенина, на която бе способна, тя го изгледа с вдигнати вежди с цел да го предизвика да бъде напълно откровен:
— Сър, вие сънувате, ако си въобразявате, че можете да ме купите.
Без предупреждение той се наведе напред, хвана китките й и я дръпна. Кайла се строполи несръчно на коленете му, а роклята й се бе усукала около краката й и бе приклещила бедрата й. Като се бореше с него, тя се опита да я оправи, за да запази поне част от приличието, но той стискаше здраво. Приклещена между коленете му, задъхана от гняв и объркване, тя вдигна поглед към лицето му. Сега нямаше и следа от хумор, искрен или престорен — погледът му бе безмилостен и суров.
— Разбери веднъж завинаги, аз те купих. И при условия, които ти определи. Не каза ли, че искаш да бъдеш скъпо платена „лейди на нощта“? Възнамерявам да ти помогна да постигнеш тази цел.
Погледът му се плъзна надолу към бедрата й, които проблясваха на меката приглушена светлина и изражението му леко се промени. Стисна и двете й китки с една ръка, а с другата леко повдигна роклята й още по-нагоре:
— Прекрасни — каза тихо и се засмя.
Заля я вълна от срам и тя пожела да не беше послушала танте Селест, която настояваше да остави дългите кюлоти. Щяха да издуват тясно прилепналата й рокля, протестираше кръстницата й, и затова тя трябваше да облече само тънката шемизета, която наистина бе много хубава. О, да. Беше много по-хубава, но и много къса и краката й бяха голи под тънката копринена рокля, и дори още по-тънкото наметало, което бе почти прозрачно. А сега Улвъртън се бе възползвал от това и в момента роклята й бе вдигната почти до кръста. Той я оглеждаше с небрежния поглед на собственик и това я накара да пожелае да изтръгне очите му и да ги хвърли през прозореца.
Като се извъртя ядосано, тя някак успя да премести краката си и полите на роклята поне закриха
