Годфри отстъпи, като поклати глава:
— Ще живее. А сега вървете, преди някой да ви забележи.
Макар и слабо обнадеждена Кайла позволи на Есме да я отведе до файтона. Чак когато пристигнаха вкъщи и Танзи й помагаше да свали подгизналите от дъжда дрехи, тя се сети за Раул.
Тя се обърна и видя как Есме се взира в нея.
— Раул е мъртъв, малка братовчедке. А властите казват, че ще арестуват твоя красив херцог и ще му предявят обвинения за убийство. Това е скандална ситуация, казва папа, и цял Ню Орлиънс знае за случилото се.
— Да арестуват Брет? Но това беше дуел…
— Дуелите са обявени за незаконни, откакто Ню Орлиънс стана американска територия. Казват, че са нецивилизован начин за разрешаване на спорове. Сега те ще преследват Брет Банинг, за да му връчат обвинение в убийство и ако го хванат, ще бъде обесен.
— Боже мой — Кайла потрепера, после осъзна какво всъщност й каза Есме. Тя отново я погледна.
— Той е изчезнал?
— Да. Въпреки че е ранен, постъпил е разумно, като е напуснал Ню Орлиънс. А и всичко скоро ще бъде забравено, защото въпреки че американското правителство наистина държи да прекрати дуелите, тук това не е чак толкова сериозно престъпление, французите са хора на честта и в края на краищата Ню Орлиънс все още е под френско влияние въпреки флага, който се развява на площада.
Кайла не отговори и се загледа във веселите пламъчета, които безгрижно танцуваха в камината. Чу как Есме прошепна със съчувствие:
— Съжалявам, малка братовчедке.
Кайла не знаеше да се смее ли, или да плаче. Помисли, че има много глупав вид, застанала така пред камината, с разпуснати мокри коси, провиснали покрай лицето й — без да каже нито дума, без дори да се разплаче за годеника си, който току-що бе убит от бившия й любовник. Но, разбира се, Есме не знаеше тази малка подробност, а само че тя обича не когото трябва… Да, сигурно е така, защото иначе нямаше да се чувства толкова празна, сякаш тя самата беше умряла и мъката я изяждаше отвътре, защото Брет си беше отишъл от живота й. За смъртта на Раул чувстваше само лека тъга. Никога не го бе обичала, непрекъснато му го повтаряше и се съгласи да се омъжи за него, защото знаеше, че никога няма да получи това, което иска.
Как можеше да си признае тези чувства? Как можеше да обясни на някого колко глупава е била? А сега остана отново сама. Съвсем сама.
25
Беше още април, а вече бе доста горещо. Кайла седеше под сянката на едно дърво и си вееше с ветрилото си. Трябваше да стане и да се приготви за соарето в дома на Созерак, но никак не й се ходеше. Ходеше по такива събирания само защото Есме я молеше да я придружи и Каролин много се притесняваше за нея, откакто отшумяха събитията, свързани с дуела.
Странно, но й се струваше, че оттогава са минали години, а не само четири месеца. Тя вече рядко се връщаше назад към спомените за онзи ден и макар всички да мислеха, че тъгува за мъртвия си годеник, Есме знаеше истината. Това остана тяхната малка тайна, за която никога не говореха. Към нея проявяваха разбиране и уважаваха скръбта й, а тя не си направи труда да каже истината на когото и да било.
Във всички вестници описаха как Раул Ренардьо е откраднал документите за собственост на сребърните мини, принадлежащи на Брет Банинг, и как се е опитал да ги продаде в Англия. Имаше много слухове за всички подробности, за чичото на Брет, Хавиер Агилар и Портильо, който е стоял зад цялата операция, и е искал мините за себе си, за да може да финансира революцията в Мексико. Дон Хавиер е платил на Раул да отиде в Англия и да убеди някого да купи документите. Всичко беше толкова объркано, двуличието и интригите, свързани с борбата за контрол върху мините, включваха и принцове, и революционери, дори испанските власти. Сега вече всичко това нямаше значение. Революцията в Мексико бе потушена и Испания отново установи контрол над страната, а дон Хавиер бе принуден да бяга, за да спаси живота си, когато плановете му се осуетиха.
— Хайде, малка братовчедке — Есме се обърна към нея весело, както обикновено й говореше, когато искаше да я извади от това умислено състояние. — Трябва да се приготвим, ако искаме да бъдем най- красивите дами тази вечер.
Кайла я погледна усмихната.
— Предпочитам да остана тук тази вечер. От топлината получих главоболие. Ще ми простиш ли?
— Разбира се, но не мислиш ли, че вече е време за забравиш за случилото се? — Есме прехапа устни и лицето и стана загрижено. — Минаха вече почти пет месеца и не можеш до края на живота си да се криеш в тази къща.
— Може би трябва да си тръгна. О, не гледай така нещастно. Имам собствени пари, както знаеш, и е време да бъда независима. Твоето семейство бе толкова любезно към мен и аз останах вече твърде дълго. Трябва да помисля за бъдещето.
— Но да живееш сама? Ще бъде скандално. Ти не си омъжена и…
— Е, това бяха просто размишления. Няма повече да споменавам за това. Моля те, иди на това соаре и ме извини пред мадам Созерак.
Кайла остана непреклонна и най-накрая Есме се отказа да я убеждава. Когато всички излязоха, къщата утихна, чуваше се само как прислужниците вършат вечерните си задължения. Кайла отново излезе навън, неспокойна заради необичайната топлина. Беше пълнолуние и лунната светлина меко огряваше каменната тераса и ярките благоуханни цветя в градината. Копринената й рокля се стелеше по пътеката зад нея, докато тя се разхождаше в градината, заслушана в тихото чуруликане на птиците и приглушения далечен шум от града. Беше толкова тихо и спокойно тук, но тя наистина мислеше сериозно това, което каза на Есме. Твърде дълго бе останала като гостенка в този дом. Беше време да заживее свой собствен живот, време да помисли за нещо повече от това, как да преживява ден за ден.
Но какво би могла да направи? Все още разполагаше с голяма част от парите, които бе донесла със себе си от Англия, парите от Брет. Може би трябва да посети танте Селест или папа Пиърс. Бе му изпратила част от парите, като инвестиция, както написа в писмото си, за да успее да възроди плантацията си.
Беше спокойно, уютно и Кайла се отпусна на хладната каменна пейка в градината, затвори очи и потъна в умиротворяващия повей на падащата нощ. Времето течеше бавно, тя седеше отпусната, но неусетно тишината се промени и се зареди с някакво странно предчувствие, очакване нещо да се случи. Но какво?
Отвори очи и се огледа. Нищо не се бе променило. Градината все още бе обляна в лунна светлина, дърветата хвърляха сенки, беше спокойно и тихо, лехите с цветя бяха посребрени от лунните лъчи и тишината се нарушаваше само от собственото й дишане. Дори птиците не прошумоляваха в дърветата и вятърът бе утихнал. Тя потрепера и стана, за да се прибере в къщата.
Но докато вървеше по пътеката, сянката под едно дърво се раздвижи и преди да може да избяга, някой я хвана за ръката. Викът й бе заглушен, ръка запуши устата й, камелията в нейната падна на пътеката до крака й, докато тя продължаваше да се бори.
— Тихо, по дяволите.
Тя веднага спря. Сърцето й щеше да се пръсне и тя чакаше, не искаше да повярва — след миг гласът каза в ухото й:
— Не викай, сега ще си махна ръката.
Тя кимна и усети как ръката му я освобождава. Обърна се бавно и повярва, когато го видя извисен над нея. Сребърната светлина блестеше в черните коси на Брет и озаряваше лицето му и тя видя отражението на лунните лъчи в очите му, докато той напрегнато се взираше в нея.
— Надявам се, нямаш нищо против, че се отбих, без да предупредя, но това беше единственият начин да дойда тук, без цял Ню Орлиънс да разбере — познатият провлачен говор звучеше по същия начин, мек и малко дрезгав, и с нотка на веселост в гласа. — Не беше на соарето у мадам Созерак, querida.
— О, а вие бяхте ли поканен? — Прозвуча не както искаше. Трябваше да говори хладнокръвно, безразлично, но това досадно трепване в гласа издаваше чувствата й. Брет меко се засмя.
