ако не искаш да обясниш на домакините колко добре ме познаваш, както и да отговориш на любопитните въпроси на всеки, който прояви интерес. Бъди благоразумна и отговори — участваше ли в заговор с Ренардьо?
— Не! Доволен ли сте? Запознах се с него на кораба, с който дойдох в Ню Орлиънс. Дори и да го познавах, не бих участвала в никакъв заговор. Всичко, което исках, беше това, което по право принадлежи на майка ми. Тя е била омъжена за братовчед ви, независимо дали го вярвате, или не, и във всички случаи е трябвало да й позволят да остане с него, макар че не знам защо е обичала мъж, който е бил страхливец и е предпочел родителите си пред нея. Срамувам се от факта, че той е мой баща, и се радвам… радвам се, че майка ми е била силна и смела. Бих била мъртва или нещо по-лошо, ако тя не е била толкова решителна, за да рискува всичко заради мен… за мен… а аз дори не мога да й кажа, че знам, че оценявам това и осъзнавам жертвите, които е направила, за да ме опази от този ужасен Нортуик, за да ме предпази от съдба като нейната, защото баща ми…
Тя хълцаше, гласът й беше пресипнал и дрезгав до шепот, гърлото я болеше от усилието да овладее чувствата си, докато дишаше мъчително на пресекулки и се опитваше да спре избликналите горещи сълзи. Брет не помръдна и не каза нито дума, докато тя говореше. След миг на мълчание той каза тихо:
— Вярвам ти, Кайла.
Като вдигна крайчеца на шала, тя избърса сълзите си, вдигна отново глава да го погледне и каза с треперещ глас:
— Наистина? Време беше.
— Да, сигурно е така, но аз винаги съм знаел, че майка ти е била законна съпруга на баща ти.
— И никога не го призна? Можеше да възвърнеш доброто й име, тогава хората щяха да разберат истината и…
— И какво? Това ще я върне ли? Ще промени ли клюките? Не. Бракът е бил анулиран. Казах ти това. И ти казах истината, когато споменах, че баща ти не е оставил никакви пари в завещанието си. Никакви. Господи, Кайла, нищо нямаше да се промени, ако отново бяхме разбунили духовете, и отново се заговореше за цялата тази грозна история. Може би трябваше да ти повярвам още в началото, но и ти трябва да ми повярваш, че не беше единствената, която изведнъж се появи с претенции за дял от наследството на Едуард. Повечето от тях бяха негови кредитори, някои от тях представиха фалшиви искове за това, което си въобразяваха, че фигурира в завещанието. Нищо ново под слънцето, но е много досадно.
— И вие ме приехте като една от всички останали. Колко ласкателно. Предполагам, че ви оправдава за начина, по който се отнесохте с мен, за това, как ме заплашихте и после съсипахте живота ми.
— Не. За това нямам оправдание и няма да се опитвам да измислям обяснения. Аз те желаех. Толкова е просто, и нито за миг не се усъмних в думите ти, когато заплаши, че ще станеш куртизанка.
— Разбирам.
— Не, не мисля, че разбираш. Но не заради това дойдох тук тази сутрин, нито миналата нощ.
— Защо дойде тогава?
— Трябваше да разбера истината, да науча дали това, което съм си мислил през цялото време, е истина.
— Е, добре, надявам се, че научихте каквото искахте. Сега си вървете. И моля ви — не идвайте повече тук. Не искам да ви виждам никога вече. Вие разрушихте живота ми и така ми се иска никога да не ви бях срещала! О, просто тръгвайте! — Кайла не можеше да погледне към него, не можеше да понесе мисълта, че той не се интересува от нея, нито можеше да понесе да чуе думите му за сбогом. По-лесно беше така, ако тя ги каже първа. Така поне можеше да запази поне част от гордостта и достойнството си.
Когато вдигна глава, той беше тръгнал толкова тихо, че изобщо не го бе усетила. Терасата бе празна, тук бяха само тя и празните чаши от кафе и разбра колко дълбока е болката й, че тя самата никога няма да бъде същата. Едва когато Есме се появи на терасата, тя се помръдна и си наложи да стане. Отиде до малкия фонтан и приседна на каменния ръб. Прокара ръка по гладката повърхност на бистрата хладна вода, в която все още плуваха разноцветни рибки.
— Човекът, който си тръгна, херцогът ли беше? — попита Есме, заставайки зад гърба й. — Същият мъж, който ще се дуелира с Раул?
— Да.
— Тогава е истина…
Кайла погледна към нея, но вместо изпитателен поглед в очите на момичето се четеше съчувствие.
— Не зная какво имаш предвид, Есме…
— Мисля, че знаеш, малка братовчедке. Прислужниците си шушукат непрекъснато и много от тях са видели какво стана на бала миналата вечер. Моята камериерка вече разказа, че този херцог, този Брет Банинг, е гледал само теб, докато си танцувала, и е било очевидно, че те желае. И ето го сега тук,
— Въображението ти ме изумява, Есме — Кайла се засмя, въпреки че все още й се плачеше.
— Нали? Аз съм прозорлива. И така, какво ще правиш сега?
— Ще се омъжа за Раул, както бях планирала.
— Какво? Когато обичаш друг? Защо да го правиш?
— Защо мислиш, че обичам друг? Наистина, Есме, имаш много развинтено въображение.
— Не, не си въобразявам. Мога да видя колко го обичаш, защото в очите ти има толкова болка. Ако не те интересуваше този мъж, нямаше да си толкова разстроена от посещението му. Или те е страх, че Раул може да го убие?
— О, Господи, дуелът. Не трябва да го правят, трябва да ги спра… ще накарам Раул да оттегли предизвикателството.
Есме тихо се засмя.
— Мисля, че вече е твърде късно. Те трябва да се срещнат под дъбовете днес по пладне, чух папа да казва, че ще отиде да гледа.
— Пладне! Но сега почти е… о, трябва да ми помогнеш, Есме, моля те. Знаеш ли къде е това място? Можеш ли да ме заведеш там?
— Може би, но ако маман чуе, не се отчайвай. Как да ти откажа, когато виждам колко много страдаш. А, ако маман се ядоса, бързо ще й мине. Хайде, трябва да намерим големи наметала с качулки, за да не ни познаят.
Когато пристигнаха, беше започнало отново да вали. Студен октомврийски ръмеж разкаля пътищата и се образуваха кални локви, които засмукваха колелата на каретите и файтоните и те пъплеха бавно като мравки. Вече почти обезумяла от притеснение, че може да закъснее, Кайла скочи от файтона още преди да спре зад редицата и прекоси платното с развята качулка. Огромни дъбове с широки корони разперваха гигантски клони над обширна затревена площ. Там се беше събрала голяма тълпа мъже, обградила двамата, които стояха в центъра на поляната. Кайла разпозна високата фигура на Годфри, но не видя Брет и за момент се обърка — не знаеше дали да се почувства облекчена, или ужасена. Твърде късно ли беше?
Но тогава разбра, че не е закъсняла, защото видя да се размахва едно бяло парче плат и в същия миг зърна и Брет. Той стоеше на няколко ярда от Раул и когато бялата кърпа падна на земята, двамата вдигнаха оръжие и се прицелиха. Гърмежите на двата пистолета се сляха и оранжево-червени пламъци опърлиха сивата мъгла. Брет се олюля, а Кайла вече бе видяла аленото петно на гърдите му. Ушите й забучаха и всичко в нея крещеше, но тя беше като хипнотизирана, не можеше да помръдне, нито да издаде звук.
— Боже мой! — прошепна Есме зад гърба й, като се вкопчи в рамото й. — Закъсняхме…
Цялата тълпа потрепера като един, сякаш всички мъже издишаха едновременно затаения си дъх, и тогава Кайла видя Раул, който се люшна и направи крачка напред, пистолетът падна от ръката му и той се просна върху мократа трева, без да трепне повече. Кайла не усети кога е стигнала при Брет, докато някой не я грабна и я задържа. Тя погледна нагоре и видя Годфри, който я гледаше с намръщено и мокро от дъжда лице.
— Годфри, той мъртъв ли е?
— Не биваше да идвате тук — Годфри я обърна и решително я избута напред. — Вървете си вкъщи. Нещата само ще се усложнят, ако някой ви познае.
— Не ме интересува. Кажи ми дали е мъртъв, или…
